РАЗУЗНАВАЧЪТ: „ВЛИЗАШ ВЪВ ФИЛМА!“

-Ще го омаеш! Влизаш му под кожичката и после е лесно… Много внимателно обаче, и много бааавно, никакви преигравания! – Разузнавачът я наблюдаваше как се е свила като охлювче и не смее да шукне.

-Лееееснооо? – възкликна Захарула внезапно, изправяйки се на стола като струна – Ти луд ли си, бе, Тренер?! – тя така му викаше на Разузнавача.

И той си беше Тренер, Тренер, че дрънка. Толкова много беше научила от него, толкова неподозирани уроци бе усвоила, че между тях се бе насадило едно доверие, което и да го стреляш, все на рикошет ще е. Този път обаче Захарула беше истински разколебана.

-Ама тия неща и с гаджетата си не ги умея! Всичко осирам на финала… Не! Тая работа няма как да стане, ще изпортя всичко.

-Влез във филма, бе, жена! Влизаш просто и леко във филма!

-Кой филм? „Мостовете на Медисън“ или в „Титаник“? Абе, Тренер, тоя може да има всяка, аз ще го омайвам?! Ти чуваш ли се какви ги приказваш? Дай да правим нещо тумба -лумба, къде ме буташ в лъв сторита? – Захарула бясно се съпротивляваше, но знаеше, че щом Тренерът го е измислил и щом тя е избрана за главната роля, филм ще има. Може и да не вземе „Оскар“, ама тъй или иначе ще се прожектира.

Разузнавачът се разсмя и я перна по носа:

-От теб се иска само едно – да се държиш естествено. Точно такава, каквато си. Но никога да не забравяш, че си вътре във филма. И най-важното, Таралеж, най-важното – да не се влюбиш!

-Да се влюбя в тоя смешник?! – Захарула разпери ръце и замаха с тях като давеща се. – Нали това ти обяснявам? Че аз като не съм влюбена наистина, нищо няма да стане, веднага ще ми проличи и ще се издъня. Дръж се естествено? Че аз ако се държа естествено, направо ще го запукам тоя…

-И това влиза във филма – усмихна се Разузнавачът. Трапчинките му бяха толкова прелестни, че Захарула за миг се запита – що не я вкарват във филм с Разузнавача, ами я пускат да се прави на „Мата Хари“ с тоя смешник. – Нали си искала да ставаш някога актриса? Сега ти е зведния миг. И не го подценявай! Той изобщо не е смешник, знаеш всичко вече за него. Ще ти е по-трудно отколкото очакваш, но аз вярвам в теб, Таралеж! Приличате си по нестандартност, но ти все пак си не само жена, а и си Захарула, така че имаш известно преимущество…

-Уффффф, бе, Тренер, ако трябваше на фронт да ме пратиш, нямаше така сега да ми се потят ръцете, знаеш колко съм смотана… – Захарула наистина започваше да се плаши от това, в което се бе напъхала.

-Точно в това му е чара, че си „смотана“. – Разузнавачът хвърли една едра банкнота върху масата и първи излезе от закътаната кръчма, кацнала върху един баир. Винаги първи излизаше.

Захарула викна към келнера: „Още една чаша вино!“ и запристъпя несигурно във филма.

====

Около Филипов се бяха струпали една камара клакьори, кой от кой по-раболепен. Мазни журналистки се пъхаха да минат на първа линия до него, а той жестикулиращ с чаша шампанско в ръка, залепил фалшива усмивка върху каменното си иначе лице, не спираше да декламира едни и същи заучени фрази.

Захарула го наблюдаваше опряна до стената с чаша бяло вино в дясната ръка. Търсеше погледа му и си правеше експерименти с телепатията – айде, пич, още малко, айде, погледни ме! Филипов обаче се носеше на крилете на каймака на славата и Захарула бе последната му грижа.

Тя продължаваше да е извън тълпата, той бе в центъра и. Тя ползваше стената като тил, той тълпата – като фронт.

-Захаруло, изненадан съм истински! Теб човек не може да те види на такива събития, но щом си дошла, значи нещо си замислила, а? – свойски и смигна колега, който се прилепи до нея непоканен.

Бре!, тоя май е по-умен отколкото дава вид по телевизора – помисли си Захарула, но му влезе нежно.

-Ами реших и аз да се влея в светското обществото, стига съм се вряла само в окопите… – изломоти, но не изпускаше Филипов от поглед.

Филипов правеше опити да се откъсне от кръга в който беше притиснат и се заизтегля към вратата. А точно до вратата Захарула се бе подпряла на стената. И го чакаше. През стената нямаше как да мине и със сигурност преди да напусне залата щеше да се нахака на нея.

Така и стана.

-Ооооо, на какво дължа тази чест? Самата Захарула, която не спира да ме плюе! Как сте, госпожо? – Филипов се бе изтъпанил срещу нея, заобиколен от гавази и свита.

Захарула пое незабележимо дъх и без да се усмихне спокойно отвърна:

-Дойдох да видя в каква кондиция сте, господин Филипов, да знам следващия път по-силно или по-леко да ви ударя.

Филипов искрено се засмя. Пристъпи към нея, наведе се леко и тихо изрече:

-Ако искате да чуете и моята гледна точка, винаги съм на разположение. Мога да Ви дам интервю. Утре? Как сте с времето?

-Времето винаги е в моя полза. – моментално изстреля Захарула. – В 11 часа в кабинета Ви ли да дойда, или ще обядваме?

Филипов се стъписа, но светкавично се овладя и рязко изрече:

-В 11 часа в кабинета ми!

===

Час и петнайсет минути той я разхождаше по икономическата ситуация в България, преминавайки през финансовата, политическата и бизнес среда, не спираше да говори, на моменти разпалено и обясняваше как е готов на всичко в името на държавата, чак как не спял нощем и нямал време за нищо, дори за децата си.

Тя го слушаше всеотдайно, без да го прекъсва, кимаше уж разбиращо, усмихваше се, където беше за усмивка, изобщо бе мила, толкова хрисима, че човек да не повярва, че е Захарула.

Телефонът и записваше.

-Надявам се, че ще стане добро интервю, защото трябва да се чуе и моята гледна точка, нали така? – присви очи насреща и Филипов.

-Това всъщност по никакъв начин не бе интервю, господин Филипов, ама щом така ги разбирате нещата… – го гледаше право в очите Захарула.

-Е, как? Ама аз Ви казах всичко… – малко объркано я прекъсна Филипов.

-Мога ли все пак да Ви задам няколко въпроси – човешки въпроси, да направим интервюто по-топло, както се казва? – невинно попита Захарула.

-О, да, разбира се! – махна с ръка Филипов. Странният му златен пръстен на левия безименен пръст проблесна.

-Вярвате ли в Бог? – го прасна внезапно Захарула.

Филипов не мръдна, но моментално отигра топката:

-Вярвам в една Висша Сила, не знам дали е Бог…

-Масон ли сте? – удари още по-силно Захарула.

– Ееееее, сега… – разсмя се пресилено Филипов – И да съм, и да не съм, мислите ли, че ще Ви кажа?

-И да мисля, и да не мисля, знам, че сте. Питам просто – за потвърждение…

-И пак ще си напишете, каквото си искате, нали?

-Каквото е, а не каквото си поискам, господин Филипов!

Филипов стана от креслото с явна подкана, че времето и е свършило. Той така си мислеше, но Захарула знаеше, че времето и точно сега започва.

Тя кръстоса крак връз крак в знак, че изобщо няма намерение да си отива и се прицели в третото му око:

-Господин Филипов, самотен ли сте?

Филипов стърчеше прав като забито плашило насред държавна нива и истински не знаеше какво да прави.

-Защо питате?

-Ами защото аз например съм самотна. Много съм самотна в това, което правя и като ви наблюдавам и Вие също сте самотен, нищо, че го играете Властелинът на пръстените. Нали знаете, че накрая всички ще Ви врътнат и ще Ви оставят напълно сам?

Филипов седна. Потопи устни във водата на преполовената чаша и отрони:

-Сега психоанализа ли ще правим?

Захарула хладнокръвно го фиксираше:

-О, не! Просто си помислих, че трябва да Ви го кажа – колко сте самотен Вие с тази Власт, и колко това е някак тъжно… Особено като знам какви ги вършите. Понякога ми става много жал за Вас…

Филипов се наежи:

-Затова непрекъснато ме плюете, защото Ви е мъчно за мен?

-Господин Филипов, Вие не сте ли разбрали досега, че точно с тия, които най-много се караш още в началото накрая ставате най-големи приятели?! Нищо лично, това ми е работата. Както Вашата е друга…

-Ама Вие сте много интересна жена… – взря се в нея Филипов. – Бяха ми казвали други неща за Вас…

-Никога не вярвяйте на вестоносците, искат да Ви вземат главата – разсмя се с глас Захарула. – Совите не са това, което са…

-Искате ли да вечеряме някъде? – изведнъж Филипов я помете.

Уауууу, тоя смешник бил храбър бе, стрелна я първата мисъл, докато Захарула спокойно и меко отвърна:

-И да ни види цяла София, а после да Ви вземат главата ли, господин Филипов? Не съм чак толкова свирепа.

-Оставете това на мен – отпи пак вода Филипов.

===

…Шест месеца по-късно Захарула пристъпваше плахо в най-трудната сцена от финала на филма. Докато тя с чаша дъхав чай в ръката, търсеше утеха в мистичната гледка с планината отвъд прозореца, Филипов се размърдваше бавно в леглото. Тя извърна очи към него.

-Добро утро, Слънчице! Ела при мен… – Филипов протегна длани към нея, но тя бе далеч. И в буквалния, и в преносния смисъл на думата. Не съвсем обаче.

Мълчеше.

-Ела, де… Нали знаеш, че непрекъснато ми липсваш… Защо си станала толкова рано?

-Посред нощ получих съобщение от жена ти…

Филипов се засмя:

-Нали знаеш, че жена ми те харесва? Като журналистка, де…

-Нали знаеш какво ще се случи, ако публикувам това съобщение? – ледено отвърна Захарула.

Филипов стана рязко. Приближи се, прегърна я през гърба и зарови устни в шията и:

-Е, какво ще стане?! Любовна драма…

-Съобщението няма нищо общо с нашите отношения. Тя даже не ги подозира. Много по-страшно е. – Захарула леко и внимателно се отмести от него.

-И какво сега? Заплашваш ли ме? – рязко промени тона Филипов.

-Не. – Захарула продължаваше да търси сила в отсрещната планина. – Просто всичко свърши.

-Чакай, чакай, какво общо има жена ми, съобщения някакви и какво свършва? Слънчице, какво ти става? – Филипов объркано, но ядосано търсеше някакви думи за да намести нещата, които кой знае как бяха излезли от неговия контрол.

-Всичко свърши. Просто си искам свободата обратно. Това е. Не мога да се крия непрекъснато в гори тилилейски, няма как да стане и ти го знаеш прекрасно това… Оставаме с добри спомени един за друг и толкова. Кажи на твойте да ме извадят от тая гора и да приключваме.

-И ме зарязваш ей просто тааакааа?! – Филипов я гледаше смаяно, провлачвайки думите, а и времето, но то цъкаше безпощадно. – Захаруло, а аз какво ще правя без тебе?

Филипов рухна на леглото, отпуснал рамене, смален някак, неподозирано подчинен на една смешна Захарула, която се бе стегнала пред скъсване вътрешно, за да не посегне да го погали.

-Ще продължиш да живееш, ще продължиш да крадеш, ще продължиш да властваш… Няма да умреш, спокойно! Никой не е умрял без Захарула… Малко ще ти е празно, отвратително ще ти е празно винаги, ама и от това няма да умреш… Айде, да не го правим по-тежко, а?…

===

-Нали не се влюби, а, Таралеж? Ама честно? – Разузнавачът не намираше очите и.

Захарула пушеше цигара от цигара. Дърпаше два пъти, загасяше и пак палеше.

-Ей, Таралеж, всичко свърши. Сега иди някъде, взимай Диксъна и заминавай, излез от филма и се наслаждавай на пътуването, смей се, живей си живота… Добра работа, Таралеж, добра работа, нали знаеш, че си най-добрата? – Разузнавачът звучеше някъде отдалеч, докато Захарула се давеше в дим.

– Той понякога ми звъни… Не вдигам, спокойно! Ама…

-Какво „ама“? Филмът свърши.

– Дали? Кой филм свърши? Неговият? Или вашия? Или филма на кучката Захарула?… Дали съм се влюбила? А кажи ти, бе, Тренер, ти кажи! Да се еба и у Мата Хари-то…

Веселина Томова