« Върни се назад Публикувано на 28.10.2014 / 16:28

Разследване на една „убийца”: Технологията на злото. Предатели и жертви. Как Недялко Йорданов оправда баща си и предателството.

ДЪРЖАВЕН АРХИВ БУРГАС АТАНАС МАНЧЕВСлед публикуването на материала на Кеворк Кеворкян в сайта АФЕРА: „СЕСТРАТА НА МАНЧЕВ – 26 ГОДИНИ ПО-КЪСНО. СКАНДАЛНИ РАЗКРИТИЯ / ВИДЕО/”, Недялко Йорданов изригна истерично и злостно, атакувайки ме като „слугиня” и „убийца”!
Отговорих му така: „ПОЕТ МЕ КЛЕЙМОСА КАТО УБИЙЦА, ЗАЩОТО ТЪРСЯ ИСТИНАТА, КОЯТО НЕ ИСКА ДА СЕ ЧУЕ. ОЧАКВАЙТЕ ОБАЧЕ ИСТИНАТА И НА ЧЕНГЕЛИЕВИ.

Недялко Йорданов ме клеймоса заради това, че съм интервюирала по-голямата сестра на предадения и убит поет–партизанин Атанас Манчев – Мария Вълканова, като ме обвини, че съм „нахъсвала” Вълканова и заяви, че ще ме съди за „подстрекателство”.
В разразилата се полемика между Недялко Йорданов и Кеворк Кеворкян, не друг, а самият Недялко Йорданов отвори старата рана за убийството на Атанас Манчев, братя Ченгелиеви и майка им, както и за това – кой е предателят.

Защото предател несъмнено има.

И двете сестри на убития поет–партизанин Атанас Манчев – по-голямата Мария Вълканова и по-малката Станка Иванова – са живи и живеят във Варна. Мария Вълканова цял живот е била учителка, а Станка Иванова – цял живот обикновен служител. Изключително умни и интелигентни жени с удивителна енергия и силен дух. През десетките години, и преди, и след 10 ноември 1989 година нито една от двете сестри не е променила позицията и вътрешното си убеждение относно смъртта и предателството на брат им – Атанас Манчев – Моц. Не са правили нито партийна, нито каквато и да е кариера върху паметта на Манчев, както и не са поднасяли на публиката натрапчиво своята истината за предателството и куршумите на смъртта.
Мария Вълканова е фина жена, говори бавно и нито в очите й, нито в излъчването й съзирам някаква отмъстителност, злоба, злост или желание за реваншизъм. Станка Иванова е по-бързорека, по-остра. Недялко Йорданов твърди, че във видео-записа с интервюто на Мария Вълканова „анонимна родственица” й диктува какво да говори. „Анонимната родственица” е … сестра й – Станка, а първоначалното четене от написания лист е желание на сестрите, чийто саморъчно написан текст притежавам. Имам още много и дълги записи с тях, в които те излагат всички свои съмнения около смъртта на брат им Атанас Манчев.
Ако нещо ме направи истински любопитна към тази история, бе технологията на Злото: как „историята” може да бъде подменяна, как може да се гради единствено върху думи, как нищо не е категорично и безпощадно ясно, за да бъде написано с големи букви – този е героят, този е предателят.
Впрочем, заравяйки се в това разследване, с изумление видях същите механизми, които действат и ДНЕС – начинът на действие на службите, и как истината се омъглява чрез „полицейски документи” до степен всеки да я интерпретира както му е изгодно.
Никъде и никога не съм написала, че бащата на Недялко Йорданов е предателят на Атанас Манчев. Години наред съм слушала и чела единствено позицията на Недялко Йорданов за баща му. Исках да чуя и други мнения. Исках да чуя и сестри Манчеви, и наследниците на братя Ченгелиеви.

Каква е истината? Кой е предателят? Може ли човек да бъде обявен за предател единствено по „полицейско донесение”, когато не е ясно, чии интереси обслужва то и дали не е частица от механизма на прикриване на истинските предатели?
И най-важното: ВСИЧКИ ли можем да станем жертва на тази „технология”?

По никакъв начин не съм оспорвала и не оспорвам правото на Недялко Йорданов да търси истината за баща си Асен Йорданов. Освен неговата истина обаче, своята истина имат и близките на Атанас Манчев и наследниците на братя Ченгелиеви.
За разлика от Недялко Йорданов аз няма да обявя безапелационно, кой е жертвата–ангел и кой е дяволът–предател – и то единствено по „полицейски донесения”.
Вероятно Недялко Йорданов има своето основание да бъде озлобен и да атакува по недопустим начин всеки, който докосне тази история. Нито в очите на сестри Манчеви, нито в очите на наследниците Ченгелиеви съзрях и грам озлобление и мъст. Затова и попитах Манчеви, търсил ли ги е Недялко Йорданов, правил ли е опит човешки да разговаря с тях за цялата трагедия. Защото Йорданов е поет, а поетите би трябвало да са широкоскроени и да виждат и с душите си.
Отговориха ми, че никога не ги е търсил.
През октомври–ноември 1990 година във в. Черноморски фар“ Недялко Йорданов публикува в 19 поредни броя поредицата си „По следите на един полицейски документ”.

Става дума за „Донесение на помощник околийския управител Д. Милев в Айтос за станалото на 21 май 1944 година, изх.№3182/23 май 1944, областно полицейско управление – Бургас, вх.№ 2089” – документ, за който Недялко Йорданов казва, че „старателно беше укриван”.

Тогава Йорданов не публикува факсимиле от въпросното донесение. Публикува текста му.
По-късно казва, че документа му е даден от служител на ДС, „с риск за живота му” в края на 70-те години и той даже в началото много – много не му обърнал внимание.
27 години по-късно, в разразилата се негова полемика с Кеворк Кеворкян той публикува копие от този документ и твърди, че той категорично и безапелационно доказва, че предателството на 21 май 1944 г., когато са убити Атанас Манчев, братя Ченгелиеви и майка им Каля, не е извършено от баща му Асен Йорданов, а от единия от братята Ченгелиеви – Тодор.
Както се вижда от донесението, изпратено на 23 май от Айтос – два дни след акцията, полицията не знае кой се крие зад фалшивото име Димитър Иванов Маринов. Това че убитото лице е Атанас Манчев знае само Асен Йорданов, но той упорито продължава да мълчи. Първата част от замислената акция е изпълнена. Следва втората част – да се разнищи цялата организация. Асен Йорданов трябва да проговори. Жив, той е особено необходим, защото натрупаното му солидно полицейско досие, както и сведенията за него, че е секретар на комунистическата партия /което не отговаря на истината/ дават сериозно основание на ДС да смята, че е хванала много важна за тях личност…
Аз, синът, не мога да си представя как той е издържал на тези нечовешки мъки цели 30 дни… Четиридесет години разговарям с него, мъртвия, и не мога да намеря покой, защото през 1950 година същият този човек беше обявен за агент – провокатор и предател. И то, когато вече не беше жив, когато не можеше да се защити… Когато дойде време да задам неудобните въпроси, срещу мен се надигна добре организираната група на бургаските сталинисти.” – пише през 1990 година Недялко Йорданов в поредицата си във в. „Черноморски фар”.
ДЪРЖАВЕН АРХИВ БУРГАСНа 14 март 1990 година в ответ на изнесеното от Недялко Йорданов, тогавашната директорка на Държавния архив – Бургас Елена Дойчева пише остро: „Загадки по документ на специално съхранение №15” и изнася скандален факт, че въпросният документ е подменен!

Ето какво пише директорката на Държавния архив в Бургас Елена Дойчева:

Безкрайно бях изненадана, след като установих, че подобен документ е бил заведен на специално съхранение под инв.№15 в Бургаския държавен архив и в последствие … е изчезнал.
Как разбрах това? В каталога на документи за революционното движение 1941 – 1944 година, подготвен за печат през 1973 г. и издаден през 1974 г. е включена анотация на донесение от помощник околийския управител в Айтос до областния директор в Бургас за жандармерийската блокада на 21 май 1944 г. в гр. Айтос и обстоятелствата около гибелта на поета – партизанин Атанас Манчев, нелегалния Иван Ченгелиев, брат му Тодор и майка им Каля Ченгелиева. След проверката в книгата за регистрация на документи на специално съхранение се оказа, че още на 18 февруари 1974 г. под същия инвентарен номер е заведен съвсем друг документ?!
Около изчезването на този документ от Държавния архив преди години и появяването на ксерокопие с подобно съдържание възникват въпроси.
Къде се намира изчезналият от Държавен архив – Бургас документ?
След като Недялко Йорданов си служи с ксерокопие, което по същество не е документ, би следвало да притежава и оригинала.
По какъв начин се е сдобил с него?
Защо се опитва чрез въпросното копие да манипулира общественото мнение?
Недялко Йорданов категорично твърди, че Тодор Ченгелиев е предал брат си – Иван, поета – партизанин Атанас Манчев и майка си Каля Ченгелиева – укривателка на двамата нелегални, като цитира следния абзац:
„При разпита последните двама, първият от тях, а именно Тодор Д. Иванов призна, че в дома му в този момент са били укрити двама нелегални, от които единият е бил брат му Иван Д. Иванов, който около три години беше в неизвестност, а втория нелегален не познавал”.
Специалистите историци знаят, че е необходимо особено внимание и прецизност при работата с полицейски документи, които в подобни случаи са създавани, за да дезинформират и отклонят вниманието в невярна посока.
ДЪРЖАВЕН АРХИВ БУРГАСВ потвърждение на това е следния пример с документ, свързан пак с кървавата драма от 21 май 1944 г. в Айтос.
В протокола на Градско общинско управление . Айтос от 12 юни 1944 г. четем следното: „Днес 12 юни 1944 г., гр. Айтос съгласно предписание 1753 от 10 юни 1944 г. на айтоския околийски управител, с което се нарежда да се конфискуват имотите на забягналите в нелегалност Иван Димитров Тодоров, Тодор Димитров Тодоров и Каля Димитрова Тодорова – всички от град Айтос…”
Дезинформацията в този документ е следната: първо – и тримата „забягнали в нелегалност” по това време вече са били убити и второ – Тодор и Каля Ченгелиеви не са били нелегални.
Но дори да приемем, че Тодор Ченгелиев при разпита след инквизициите е признал за укриването на брат си и Атанас Манчев, това съвсем не означава, че той е техният предател.
Предателство е имало, но – логично – то е станало преди разпита на арестуваните.
За това твърдение категорично информация получаваме от следния текст по- нататък в същото донесение: „След убийството на нелегалните бяха убити майката на единия от братята, които са знаели, че в дома им има нелегални, и не са обадили на властта.”
Какъв точен и ясен изказ за това, че предателят не е сред семейство Ченгелиеви!
Още повече, че убитият е Тодор Ченгелиев, на когото Йорданов с такава лекота преписва предателството.
В статията си от 8 март той пропуска този цитат. Защо?

Защо изчезва този документ №15?

Още повече, че той е описан в каталог на документи за революционното движение 1941 – 1944 година, подготвен за печат през 1973 г. и издаден през 1974 г.?
Кому е било нужно да го краде, след като той е описан надлежно в архива и си стои там, а при желание от която и да е страна би могло да бъде видян и копиран?
/СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕТО НА РАЗСЛЕДВАНЕТО/

Веселина Томова

 

«