Пoдслушването като деформирана прозрачност

Виждали сме и във военните филми как смелите съветски свързочници и страхливите им немски колеги се катерят по стълбовете и се „закачат” за разговори на противника.
Пак от филмите на двете враждуващи идеологии помним как в стъмнени стаи хора със слушалки на ушите стояха търпеливо с препълнени пепелници пред огромните ролки на някой Ухер или Филипс.

В епохата на Киану Рийвс и на Цветан Цветанов, обаче, нещата се променят коренно. Променят се коренно за всички нас, техните съвременници. В момента човечеството има технологичните възможности да запише всички телефонни и видеовръзки, осъществени в ефира на планетата, поради лавинообразно растящия потенциал на дигиталната техника да съхранява информация

Всеизвестно е, че коридорите на властта имат скрити уши. Хората от властта трябва да внимават. Трябва да забравят естествения си начин на говорене, когато са там. Това е тежка фрустрация, защото политиците по необходимост загубват естествения си езиков облик и стават изкуствени, публични същества. Но това е цената на властта. Ако някой политик не е разбрал това и остане на равнището на „нормалния” си език, това означава, че не осъзнава добре къде се намира.

Навсякъде извън дома си политикът трябва да говори така, сякаш говори на целия народ. Да говори, сякаш е подслушван. Политикът контролира както онова, което говори, така и онова, което предстои да чуе. В този смисъл идеята на премиера, че министрите трябват да бъдат в постоянен стрес, има известно основание. Тя не ми харесва, естествено, защото е базирана на коридорния страх, а не на изостреното съзнание, че всяка казана фраза е част от реалния политически живот.

Подслушването е властова технология, която превръща едно демократично управление в политически режим, на върха на който стои Всечуващото ухо. Подслушването, изпуснато от юридическа санкция, ще разяде рано или късно обществената пирамида и безконтролно ще се обърне срещу самото Всечуващо ухо.

Подслушването е недемократична властова технология и е убиец на индивидуалната свобода, върху която се крепи демокрацията в свободните държави. Прозрачността има за цел видимостта на обществения сектор, а не принудително разголване интимността на отделните индивиди чрез посегателство върху свободата им.

Ако качествата на министрите от едно правителство ще се градят на страха да не кажат нещо „погрешно”, то с реформаторския елемент в тяхната дейност е свършено от самото начало. Несвободни хора не могат да помогнат на Сизиф да търкаля камъка си, нежели да „реформират” съдбата му.

В конкретен политически смисъл подслушването е напълно противопоказно на идеята „Шенген”, понеже предлага тотална несигурност и безконтролност на ефира. Фактът, че почвата за публикуването на разговорите на тримата министри бе подготвена от бивш вътрешен министър, а цветето цъфна в саксия от галерията на подсъдим домашен арестант недвусмислено показва, че властта отдавна не е единственият контрольор на записите.

Ситуацията у нас представя изцяло изкривената оптика на Големия брат от романа на Оруел. В една демократична държава министрите реално трябва да се страхуват не от нещата, които са шепнали по телефоните си, а от нещата, които са изговорили на висок глас на предизборни митинги, в министерския съвет, в парламента, в президентството. Трябва да се боят от това, което са казали на всеослушание, а после са погазили, забравили или умишлено не са изпълнили.

Това, че се записва всяка среща на президента (включително и тази със Симеон Дянков) ми се вижда логично, макар публикуването й да бе от край докрай политически пасквил. Нормално е да се запаметява какво се говори и в залите на министерския съвет. Всяко време иска да бъде запомнено поне в архивите. Но трябва ли всичко да се вади на показ? За нормалните неща не виждам логика. Техният път към архивите е сигурен. Така че преждевременно от прозорците увисват само ненормалните. Такава прозрачност е криворазбрана.

Да се подслушва Министерството на финансите и Управлението на митниците и да се пуска подслушаното на пазара ми се струва глуповато. Струва ми се слугинска работа от времето на цитирания по-горе литературен класицизъм, от времето на Молиер, но не е достойна за днешните времена. Намирам за нечистоплътно хиляди и милиони уши да влязат (евентуално) в спалнята на който и да е министър.

Най-нечистоплътната фаза на подслушването е превръщането на записа в стенограма. Превръщането на един обикновен разговор в значещ текст. В решаващ текст. В текст, който може да реши живота на един човек, на едно семейство, на една партия и в крайна сметка на едно общество. Това са листовки, позиви, които се хвърлят от прозорците на президентството, от трибуната на пленарната зала на Народното събрание, от редакциите на стенвестниците на машино-тракторните станции и не служат за нищо друго, освен за агитация.

Никой не знае утре какви флашки ще намери в пощенската си кутия Явор Дачков или някой друг галерист. Затова би било далеч по-добре службите да се огледат за компютъра-майка, вместо да слухтят около лекари от Горна Оряховица или учители от Полски Тръмбеш.

Учуден съм, че част от подслушваните знаели, че са подслушвани и нямали нищо против. Например Ваньо Танов. Очаквам да чуя, че на други това дори им харесва (да не забравяме, че живеем във време на политически перверзии). Тяхна си работа. Що се отнася до мен, обаче, макар да знам, че никой не се интересува от моята особа, все пак искам да извикам : „Аз не искам да бъда подслушван!”

В тази наша държава има някаква конституция и аз като гражданин имам известно право на конфиденциалност. И ако всички вкупом изкрещят, че не искат да бъдат подслушвани, бюджетът за подслушване рязко ще падне, а с него може да падне и самото правителство.

Президентът, премиерът, министърът, депутатът, кметът – трябва да внимават за всяка дума, трябва да треперят за всяко казано изречение. Трябва да говорят така, сякаш са подслушвани. Което не означава, че трябва наистина да бъдат подслушвани. За това има закон и там е описано кой, кога и при какви условия може да бъде подслушван, за колко време и какво да се направи после със записите. Контрабандата със стенограми е далеч по-опасна от тази със цигарите. Какъв ти Шенген!

От полицейските статистики става ясно, че много малка част от записите се използват, а малка част пък от използваните стигат до съда. Което означава, че и без друго се подслушва ненужно много и за всякакви цели, включително и нечисти.

А и маржът стана много голям. Президентът да си записва когото си иска в президентството, премиерът да си подслушва вицепремиера, министрите, началниците на агенции… Но защо един най-обикновен лекар от Горна Оряховица да бъде подслушван и записван, без изобщо да има хабер и без да е помирисвал каквото и да е престъпление? То е все едно да се върнеш от почивка и да намериш апартамента си разбит. Да видиш чуждото, гадно присъствие в най-интимните ти индивидуални пространства.

Всеки български гражданин може да се окаже във валентните връзки на някой „разработван”. Ако наистина за подслушване са предвидени пари колкото за БАН, то кой ще седне после да чете всичките тези записи-стенограми? Трябва армия от четци! Трябва да се отвори ново Министерство на стенограмите. Или поне специализиран отдел към новия специализиран съд. Докато другите държави се развиват, нашата се самоподслушва и се самостенографира, вгледана в пъпа си като индийски йога. За да нямало нищо скрито-покрито. Това е напълно деформирана представа за прозрачност. Като счетоводител, който осчетоводява единствено собственото си осчетоводяване.

От една страна подслушването сковава политиците, които непрекъснато трябва да вземат управленски решения. От друга застрашава свободата и сигурността на онези, към чиято общност се натискаме да се присъединим. Подслушването обаче има и трета страна, може би най-важната. То ще принуди обикновените български граждани да се върнат към други примитивни езици за комуникация, трудни за разкодиране. Например към димните сигнали за предаване на съобщения между барикадите.

И тогава потушаването на пожари ще стане непосредствена професионална перспектива за премиера. Когато на един народ му писне, стенограмите отиват в огъня заедно със стенографите.

Иван Станков
www.svobodata.com