ПЪТ, ПЪТ, А НАКРАЯ СИ ОБРЕЧЕН ДА ВИДИШ ЕДИНСТВЕНО СОБСТВЕНИЯ СИ ГЪЗ. НЯМАМЕ ЧОВЕЩИНА В КРЪВТА, НИЩО, ЧЕ СЕ НАРИЧАМЕ ХОРА

85 годишна жена. С треперещи от студ ръце продава гевреци. Към нея се приближава млад, добре облечен мъж, който си купува закуска. Подава й монета, но иска касова бележка. Бабата, естествено, няма касов апарат. Младият мъж арогантно започва да й държи реч, как видиш ли, заради такива като нея, икономиката на България все била в криза. Възрастната жена, тресяща се от неудобство и притеснение, започва да плаче.

Това се случи в София. Вчера. На улицата.

Агресивното провинциално юпи, пристигнало в столицата само преди няколко години, пази икономиката ни. Той вече е гражданин и знае правилата. Говори от името на обществото. Макар и на диалект. Той е научил, как се случват нещата по света. Най-вероятно, поне два пъти е бил на екскурзия в Анталия, а сигурно има и снимка от Трафалгар Скуеър. Нали братчед му Тошко отдавна монтира гипсокартон там…

Не знам за вас, но аз убедено мисля, че светът е лош. По природа. И философия. Мисля също така, че ние хората сме една нестандартна Божа шега, родила се с добри намерения, но обречена да живее по предварителен план написан от олигофрен.

Болни сме. По ген. И начало. Сатурацията ни е ниска. Нямаме човещина в кръвта, нищо, че се наричаме хора. 2000 години и нито крачка към някаква етична промяна. Нито крачка към това да станем по-добри. Открихме интернет и космоса, но геврекът си е геврек. Има си рецепта. Стара. Природа.

И няма кого да обвиниш. Ни Господ, ни Бойко, ни Киро. Просто трябва да приемеш, че към края ще се наложи да презираш и себе си. Щото така работи геврекът. Път, път, а накрая си обречен да видиш единствено собствения си гъз.

Васил Петев