ПУСТА СИНХРОНИЧНОСТ! НЕЩОТЪРСАЧИТЕ. КОГАТО ПОРАСНА ЩЕ СТАНА ПИРАТ! А ВИЕ?
Тия дни, ако не знаете, в разни вселенски тунели влизаме – излизаме, Северни възли астрологически се мешавят и ни се стоварват всякакви синхроничности.
А синхроничността е прелестно чудо.
А пък аз имам такива, мои дни, в които навън вали, искам да се свия под любимото ми одеяло, и да си чета книга, ама вместо това правя точно наопаки – и нахлузвам бейзболната шапка, спускайки се до морето… На моите камъни.
В такива дни се топя като шоколадов сладолед, който иначе мога да ям с кофи, и си позволявам да се скапя. Да се самосъжалявам. Да ми е тъжно, ама толкова тъжно, че да подсмърчам в ритъм с вълните – една напред – една назад. Да ми е безнадеждно самотийно, там, на моите камъни, да си хленча сама на рамото, че няма смисъл в това, което правя, да си пускам някаква музика – нега, която да кънти на макс в слушалките и да броя песъчинките изтичащи от шепата ми…
Да си пиша разни сценарии в главата, сценарии за мелодраматични филми, в които на онзи, когото чакам и никога не идва, му е писнало от всичко и ей така изведнъж цъфва на вратата ми, за да ме хване за ръката и да ми каже, че така няма да стане тая, и че няма да ме пусне…
В такива дни си седя под ромолящия дъжд на моите камъни и си викам: „А бе, Веселино, какъв фасон си ти, Веселино, а, кажи бе, Веселино, да не те фрасна, че да изчезнеш един път завинаги!“.
Ама не се фраскам, а се галя сама по рамото, щото то няма кой, всички са заети с далеч по-важни и прагматични неща.
От всичко, най-хубавото е, че съм Стрелец и цялата тая хава ме държи в най-лошия случай два дни – на третия се събуждам в моята „Вила Вилекула“ и точно като Пипи Дългото чорапче, каквато всъщност съм, танцувам, докато си мия зъбите, защото … „Работата е там, че съм нещотърсач и затуй нямам минутка свободно време. Светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите“.
Ама пуста синхроничност!
И днес, докато имам своя ден на тъгуване, и точно когато съм се отпуснала в ръцете на сълзливата милозливост към себе си, че чак и с наслада, ме търси по телефона един политик. Поздравява ме за даденото интервю, шегува се, че организира прожекция на интервюто ми пред Ивелин Николов и ми разказва как синът му, живеещ в чужбина, му рекъл: „Направете нещо да я съхраните тая жена, за да не се откаже да прави това, което прави…“. Баща му отговорил: „Доколкото я познавам няма такава опасност“, но синът задълбал: „Може и да е така, ама идва един момент, в който ще си каже – какъв е смисъла от всичко от това, което правя, когато нищо не помръдва…“. Накрая политикът ми благодари, че има такива като мен и ми каза, че винаги мога да разчитам на него.
Ама и пуста синхроничност! Как пък преплете така миговете, обстоятелствата и нещата, че точно в такъв момент се обади тоя мъж, а?!
Обръщам шапката с козирката назад и тръгвам към моята „Вила Вилекула“, защото синхроничността е голяма работа, и ето на – изведнъж те обърнала с хастара и те върнала в обувките на Пипи, каквато всъщност съм аз, която не може да се начуди: „Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход. Освен това ги прихващат разни суеверия и щуротии.“
Такива ми ти работи за днес.
От утре пак ще вдигаме кон над главата си, защото:
„Ние живеем, за да правим добро на другите хора. Аз например, живея само заради това. А другите хора, интересно те за какво живеят?…. Когато порасна, ще стана пират! А вие?“
Веселина Томова