ПРОФ. ЛЮДМИЛ ГЕОРГИЕВ: УНИКАЛНА БЪЛГАРСКА РОБСКА ДРАМА! ЕКСПЕРИМЕНТЪТ ПРИКЛЮЧИ.
„ПОСЛЕ ИМА НЕЩО ДРУГО, ТО НЯКАК МЪЧНО СЕ РАЗБИРА, ТРЪГВАТ, БИЯТ СЕ ЗАЩО – САМО ХЛЯБЪТ ЛИ ГИ СБИРА… ДНЕС ПОГРЕБВАХА СТОТЕ, ДЕТО ГИ ЗАРИ БЛИНДАЖА, СЪС ОЧИТЕ СИ ВИДЯХ И НЕ МОГА ДА РАЗКАЖА… КАК В КОВЧЕЖНИТЕ ДЪСКИ, ТЕ РЪЦЕТЕ СИ ПРОТЯГАТ… ВСИЧКО ДРУГО ДА ТИ ПИША, СКРЪБ ЩЕ БЪДЕ МАЙКО МОЯ, ТВОЯ ДЪЩЕРЯ – ДОЛОРЕС МАРИЯ ГОЙЯ“ – части от може би най-гениалното стихотворение на света за всички времена, чийто автор е безсмъртният Никола Йонков Вапцаров…
Признавам си, че моят призив да обявя собствената си персона като кандидат за Президент на Република България беше своеобразен експеримент както към мен самия, така и към широката аудитория на единствената свободна медия в България – тази на АФЕРА на Веселина Томова! Към мен, защото чрез тази инициатива исках да се опитам да възродя амбициите на всички по-достойни от мен български граждани да се намесят решително в политическия живот на страната, без да разчитат на партийна подкрепа, а само на милеещи за Родината си хора…
Към аудиторията експериментът ми беше доколко наистина тази уж най-будна част от населението – читателите и коментаторите в АФЕРА ще се опитат да направят и минимални практически стъпки, за да защитят не измислената ми президентска кандидатура, а своите собствени позиции за настоящето и бъдещето на България…
Трябва да ви кажа, че в общи линии експериментът ми успя, а резултатите от него усетих в разтърсващите изповеди на Веселина Томова и на подполковник Николай Марков, към които вашите коментари са повече от знаменателни!…
Благодаря на моята скъпа и дългогодишна приятелка Веселина Томова – една жена, на която винаги съм се чудил как в 50 килограма с мокри дрехи може да побере такова огромно сърце и един несломим Дух, благодаря и на подполковник Николай Марков, с когото не се познаваме лично, но когото безкрайно уважавам, та благодаря и на двамата, че ме върнаха в реалността, в ужасяващата българска действителност, в която няма да намерите нищо от това, което описва Никола Вапцаров в „Писмо“, най-вероятно защото това е испанска, а не българска ситуация!
Във всяка една българска ситуация в историята хората не си подават ръка като живи, камо ли през ковчежните дъски, да не говорим за днешните времена!… И, моля ви, уважаеми дами и господа, драги ми другарки и другари, никога повече не отправяйте предложения към Веселина Томова да й откриете парични сметки, за да й помогнете финансово – в своята изповед тя ви казва съвършено други неща, това нейното не е зов за помощ към нея самата – нейният призив е да помогнете на себе си, за да помогнете и на собствената си държава!…
Вижте какво, през всичките тези години съм имал възможности за всякаква политическа кариера – и като депутат, и като министър, и като какво ли не друго, но винаги съм отстоявал позицията си, че моята единствена месторабота е Софийският Университет „Свети Климент Охридски“ – вече 28 години! Аз не мога да бъда Президент, най-малкото защото в момента, в който стъпя в президентството, дрескодът трябва моментално да се промени – къси панталони и сандали през лятото, дънки и туристически обувки през зимата!
Иначе благодаря за подкрепата на разбиращите хора, особено на МАРЕА, а на критиците към мен във връзка с моето „турско“ минало, има се предвид членството ми в ДПС, което приключи преди повече от шест години, ще препоръчам да прочетат книгата на Иван Палчев, която ще излезе през м.септември, и в която аз съм съавтор – един хирургически разрез на целия български преход от 10 ноември 1989 год. насам! Не мога да приема, че някакви анонимни тъпи копелета, преживяващи се като роби, ще определят какво е било правилно и какво неправилно в българската политика през годините! Фундаменталният парадокс на този наш преход се свежда до това, че, от една страна, ние успяхме сами да запазим държавата си без помощта на Запада и на разпадащия се Съветски съюз, но, от друга страна, после се отдадохме на тази отвратителна традиция да търсим външен гарант за съхранението и възпроизводството на България, и го намерихме в НАТО и Еворпейския съюз?!…
Това, за което винаги предупреждавам, се свежда до драмата на следващата историческа ситуация – когато се разпаднат НАТО и Европейския съюз, а ние все ще търсим нов външен гарант за държавата ни?!… Но робът изглежда не се притеснява от това – робът винаги е свикнал да мисли по този начин, да се слага непрекъснато на един или друг, въобразявайки си, че това е неговата свобода?!… Уникална драма, уважаеми дами и господа, драги ми другарки и другари, тоест българска робска драма!…
Искам да кажа, че благодаря на Весето Томова и на Николай Марков, защото по различен начин и двамата успяха да ме разплачат! Искам да кажа, че не трябва да се срамувате, когато плачете за съдбините на това нещастно българско племе – сълзите са началото на така необходимия на всички нас катарзис, на онова задължително случване на убеждението, че собствената ни държава зависи от всички нас, че е абсурд разминаването между факта, че 80-85 процента от българските граждани са русофилски настроени, но ги управляват някакви си два-три процента „евро-атлантици“?!…
Уважаеми дами и господа, драги ми другарки и другари, всички вие български граждани, без значение от вашия етнически произход – разберете, че преди да си подавате ръце „през ковчежните дъски“, на всички вас е необходимо обединение, защото всички страдате еднакво от съвременния капитализъм, който идиотите – политици и коментатори, ви рисуват като „демокрация“! Няма демокрация, уважаеми и драги, има умопомрачително разминаване между малък, но свръх-богат елит, и огромна, но бедстваща маса от хора – за България по днешни данни се оказва, че близо 80 процента от хората, българи, турци, цигани и т.н., живеят под прага на бедността?!… Не вярвайте на кретените, които ви насъскват едни срещу други, просто защото ние всички сме жертви на този ужасен свят, в който доброволно се присъединихме – западният свят под диктата на днешната Империя на Злото – Съединените американски щати!…
В заключение да кажа, че те прегръщам моя приятелко, Весе! И да отдам почитанията си към Вас, подполковник Николай Марков! А на всички вас, уважаеми дами и господа, драги ми другарки и другари, пожелавам поне за момент да се разплачете!…
Проф. Людмил Георгиев