ПРОФ.ЗДРАВКО МИТКОВ: КАЛИН СЪРМЕНОВ ИГРАЕ МУТРА И В ЖИВОТА

Около шест месеца вече победените в конкурса за директор на Сатирата не приемат поражението. Калин Сърменов, избор на Бойко Борисов за временно управляващ трупата, продължава да сипе огън и жупел по адрес на проф. Здравко Митков, избран да управлява театъра. Милото, който в момента води тв шоуто „Денсинг старс“, хвърли в интервю за пресата порой от клевети и безпардонни квалификации по адрес на режисьора. Сърменов използва речник, немислим за творец, а още по-малко за лидер на един от водещите културни институти в България. Той стига твърде далеч, заплашвайки новия директор, че ако го срещне по коридорите на театъра, ще го зашлеви и ще го стъпче. 
Поканихме професора на разговор за битката му срещу чалгата в театъра, както и да разберем защо Калин Сърменов е от другата страна на фронта. 

– Павел Поппандов твърди, че в Сатирата вече се диша спокойно. Вас обаче не ви оставят да си отдъхнете, атакуват ви отново. Защо, г-н Митков? 

– Никак не искам да се занимавам с персонални проблеми. По-скоро ме интересуват тенденциите за развитието на театъра. Не мога да отговарям за морала на отделни личности, мога само да се изненадвам от ниското ниво на хора, които претендират, че са артистичен елит на държавата. Трудно ми е да разбера причината за тези атаки и най-вече защо ме нападат с неистини и с манипулативен език. Скоро ще станат 6 месеца, откакто опитвам да помагам на Сатиричния театър да се развива нормално и мисля, че старанието ми е очевидно. Затова появата на някакви пошли изречения и кръчмарски квалификации по мой адрес ме изненадва. Огорчават ме, но в известен смисъл ми дават и кураж, че щом толкова ги дразня, значи действията ми са в правилната посока.

-Атаката идва точно преди премиерата ви „Волпоне” в Сатирата, Калин Сърменов твърди в интервю, че не вие, друг човек режисира вашия спектакъл! 

– Интервюто му е пълно с лъжи. Например, че театърът има 40% финансов спад, откакто съм директор. Това не само не е вярно, ами ние се движим нагоре. Само за първите 2 трудни месеца – януари и февруари, имаме около 19 000 зрители! Такова количество публика отдавна не е отчитано в театъра. Аз не държа особено на тези количествени показатели, но те са един обективен измерител.

– Сърменов веднага би отвърнал: Добре, че аз направих спектакли, които да привличат публика в Сатиричния театър. 

– Вероятно. Но преди да дойде Калин Сърменов, в театъра не е била пълна разруха. А и той не успя да разруши кой знае какво. Грехът на Калин Сърменов е в лошите преценки за естетическите качества на представленията. Иначе той като ръководител се е грижил да има публика, да се продават представления – така, както той го разбира. Сърменов вероятно има мениджърски умения – да хвърчи наляво-надясно с джипа си и да раздава заповеди по джиесема, но що се отнася до способностите да взема адекватни решения като ръководител на един културен институт, там има сериозни пробойни. Освен това – той продължи да управлява частната си фирма, докато беше директор на Сатирата, а това е противозаконно.

– Какви точно са били пробойните в работата на Калин Сърменов като директор? 

– Например в рекламната политика. С идването си в Сатирата аз трябваше да сваля от фасадата поне 3-4 изображения, които канеха публиката сякаш в чалга клуб, а не на театрални представления, включително и на спектакъла, поставен от мен – „Дон Жуан от Сохо”. Рекламният постер за него беше достоен да украси входа на БИАД.

Сърменов взимаше тези решения с помощта на един специалист по маркетинг от частната си фирма. Той, впрочем, също като него работеше и на двете места и отклоняваха пари. Този човек, например, беше взел хонорар, защото бил наследник на преводача на приказките на Андерсен. И понеже една от приказките се е играла тук от детската студия, интегрирана към театъра по времето на Сърменов, този негов служител взел пари за авторски права. Страхотна измислица, за да се вземат едни пари от театъра! Що се отнася до факта, че салоните на Сатирата са пълни заради неговата изобретателност – няма да му отрека някои постижения. Да речем „Златният телец” справедливо има място в афиша на Сатиричния театър. Въпреки някои недостатъци на представлението, проблема му с контакта с по-младата публика, този спектакъл вероятно още известно време ще има живот на сцената.

– Известно време, колко?

– Не мога да кажа точно. Внимавам с преценките, защото когато се решава дали едно заглавие ще остане в репертоара или ще излезе от него, се гледат няколко неща – на първо място качеставата на представлението и не на последно място е публичният успех. Не мога да си затворя очите нито за едното, нито за другото, опитвам се да намеря средния път. До този момент резки движения в текущия репертоар на театъра няма. Но двете нови заглавия, които излязоха, и третото, което се репетира, са мои управленски решения, които бележат посоки за новия естетически път на Сатирата.

– Очевидно смятате да промените вкуса на публиката в Сатирата. Това няма да е лесно, за колко сезона смятате да го постигнете?

– Представете си един огромен кораб в океана, който трябва да направи обратен завой. Времето за тази маневра е величина право пропорционална на обема на кораба. Сатиричният театър е значителен кораб в театралния океан на България. Резките движения са характерни за скутерите, големият кораб ще се обръща по-дълго време и след това ще му отнеме време да набере скорост в новата посока. До края на този сезон това няма да стане.

– Вероятно до края на сезона няма да махате и представления от репертоара? 

– Не, няма такива възможности. Но с началото на следващия сезон постепенно ще се преосмисли политиката. Новите представления ще заемат мястото на онези, които не са достойни за тази сцена.

– Кои представления от репертоара на Сатиричния театър не са достойни за него? 

– Ако отговори режисьорът в мен – лесно е да се каже. Но в момента съм в позицията на директор на театъра и няма да си позволя да кажа на публиката, която чете този текст: „Не идвайте на това представление”. Това не е лоялна позиция. Само в частен разговор мога да разкрия кои представления са срам за театъра.

– Има представления в репертоара на Сатирата, от които се срамувате? 

– Има и такива, да. Поне две със сигурност.

– Да изясним още някои от твърденията на вашия предшественик. Калин Сърменов казва, че в момента не ви се налага да плащате и стотинка, защото той предварително платил всичко. Така ли е?

– Това също не е вярно. Той нищо не беше изплатил. В първите 2 месеца се занимавах с разплащане по договорите на стойност над 110 хиляди лв., които той беше подписал. Слава Богу, два от договорите успях да отклоня, защото щяхме съвсем да затънем. С общите усилия на всички в театъра успяхме да работим толкова интензивно, че разплатихме всички договори на Сърменов. Успяхме да реализираме 3 нови продукции, които имат един основен белег – те са далеч по-евтини – от хонорарите до постановъчните разходи. Производството на последния спектакъл на голяма сцена – „Волпоне”, не надхвърля 10 000 лв., което е много скромна стойност. За сравнение ще ви кажа, че разходите на „Златният телец” бяха 50 000 лв. Договорът за това представление е подписван отново от Сърменов. Според мен той не е упражнявал достатъчно ефективен контрол на разходите. За жалост, театърът не живее във финансов комфорт, за да си позволи да пилее средства по този начин.

– Това не се ли случва във време, когато Министерството на културата изпитва големи затруднения да изплаща дължимото в сценичните изкуства?

– Така е, в момента имаме преходен остатък от миналата календарна година, трябва да ни бъде изплатено вече изработеното, но ще получим с 30% по-малко средства. Предполагам, че същият проблем имат и останалите театри. Но ще трябва да се справим.

– Сърменов споменава и за ваш студент, който бил назначен от вас в Сатирата, защото майка му била представител на марка автомобили, а вие сте шофирали кола от същата марка. Каква е истината? 

– Автомобилът, който имам, съм го купил преди 5 години, доста преди да стана директор на Сатиричния театър. Моят студент не е назначен на щат в театъра, а работи по т.нар. програма „Мелпомена”. Това е несъстоятелна клюка.
… Но сега се сещам, че предишният директор има сериозни нарушения с автомобилния парк на театъра, които в момента се проверяват от Комисията за конфликт на интереси. Сърменов е продал на театъра кола, собственост на рекламната си компания. Освен това е закупил бус, който не ни върши работа, защото в него не могат да се поберат достатъчно хора за реализиране на турнета. Причината да се купи точно този бус била, че той искал лично да го кара, защото обичал да шофира. Така са харчени парите на театъра по времето на Калин Сърменов.

– Вие сте режисьор на спектакъла „Дон Жуан от Сохо”, поставен по времето на Калин Сърменов като директор на Сатирата, той участва като актьор в представлението. Предполагам, че тогава двамата сте били в нормални взаимоотношения. Защо сега плаши, че ще раздава шамари, че ще ви стъпче, защото бил колос?

– Аз бих попитал: дали някой преди да се появи сериала „Седем часа разлика” е чувал за актьора Калин Сърменов? Отговорът е – категорично не. Вече не мога да се обърна към него като към приятел, но мога да му кажа следното: „Недей да играеш мутрата от сериала в собствения си артистичен живот. Това е катастрофа”. Между другото наскоро Иржи Менцел посети България и в речта си в НАТФИЗ, където бе обявен за доктор хонорис кауза, той нарече телевизионния хумор и сериалите „най-малоумното нещо”. След това дойде да гледа едно свое представление, което вече 13 сезона се играе в Сатиричния театър – „Вечеря за тъпаци”. В него играе и Калин Сърменов. Аз не го бях гледал преди и придружих Менцел. Естествено, за 13 години един спектакъл се амортизира, но Иржи Менцел сподели с мен, че по-голямата част от актьорите изпълняват точно нещата, които той е поставил. Аз обаче с ужас забелязах, че Сърменов играе ролята си по същия начин, по който и образа на английския лорд в моето представление „Дон Жуан от Сохо”. Констатирах, че този човек спекулира с едно театрално клише, което предлага навсякъде.

– Как си общувате, когато се срещнете двамата по коридорите? 

– Ако вляза в неговия тон – гледам да се отместя, за да не ме смачка, ха-ха. Разчитането на физическата сила и ръста е характерно за приматите, има го в маймунските общества. Аз мислех, че ние сме рожби на една цивилизация, че 25 века са довели до усъвършенстване на човечеството. Не знам защо живеех с тази заблуда. Сега разбирам, че според Сърменов сме в Каменната ера и единствените аргументи са агресията и физическата сила. Любопитно и интелигентно, нали?

– В този праисторически парк съществува ли членоразделна реч, поздравявате ли се със Сърменов? 

– Не съм имал удоволствието да го срещна. Той идва, играе си представленията, прибира хонорарите си и бързо напуска театъра. За мен не е проблем да му кажа „Добър ден”, така съм възпитан. Но маската на мутра, която е навлякъл Калин Сърменов, ме удивлява, защото той произхожда от интелигентно семейство. Не мога да разбера какво го е наранило, какво го е деформирало до такава степен, че се е превърнал в нещо като чучело на екранна мутра!

– Сърменов ви поставя заедно със Стефан Данаилов в отбора на „тъпаците и бездарниците”. С това като че ли по-скоро ви ласкае, не мислите ли? 

– Нека да прочетем квалификациите в интервюто на Сърменов и да преценим кой е тъпакът. Чудно ми е как е възможно човек, който не е минал през законната процедура на конкурс, да размахва томахавки и да коментира манипулират ли се конкурси, когато той цяла една година работи като директор, спуснат по политическа линия. За мен това е третият или четвъртият конкурс за директор, в който участвам. Ако са били четири, значи три пъти съм загубил – справедливо или не, аз съм си прибрал документите и съм си продължил работата, дори съм поставял в същите театри, където са предпочели друг за директор пред мен.

– Мнозина сочат Стефан Данаилов като сивия кардинал на театъра вече 30-40 години. Възможно ли е да бъде упражняван контрол в едно изкуство за толкова продължителен период от време?

– Това са митове, които са удобни на някои клюкарски среди или на хора, които не са удовлетворени от реализацията си. Не мисля, че Стефан Данаилов управлява или манипулира културата в България, а вероятно и не винаги е имал възможностите да го прави. Заради огромния му талант аз два пъти съм работил с него и то във време, когато беше подложен на жесток политически натиск – около 1989–’90–‘91 г. Аз не изповядвам неговите политически ценности, но го уважавам като личност, ценя в него това, че въпреки цялата въртележка от мътилки в политиката, той оставаше праволинеен, точен, убеден във вярата, която изповядва.

– Покрай атаките срещу вас не ви ли се струва, че ви правят насила борец срещу театралната чалга, г-н Митков? 

– Аз съм поласкан, ако ми излезе такова име. Не знам доколко моята борба е успешна, но в едно съм сигурен – през целия си разумен живот никога не съм се примирявал с лошия вкус. Слава Богу, в Театралната академия попаднах в класа на един от естетите на българския театър – проф. Николай Люцканов, който възпита у мен тази взискателност. Днес борбата е трудна, защото телевизионните формати облъчват публиката в много по-големи мащаби и честота. Хуморът, който ни се предлага там, е леснодостъпен, а за да отидеш на представление се искат усилия – да избереш театър, спектакъл, да планираш свободна вечер… Всичко това не е ли парадоксално безсмислено, ако на сцената гледаш нещо, което е клонинг на телевизионния екран?

– Допускате ли, че борбата срещу телевизионния хумор може да ви коства поста, защото вашите врагове имат достъп до ефира, а вие – не? 

– Директорският пост дава някакви предимства, но от друга страна носи доста негативи като ангажименти, гълтане на време, отклоняване от основната ми дейност като режисьор. Не съм се вкопчил в поста, това не е вълнение от висок ранг за мен. Върша тази работа с удоволствие, но няма да е трагедия, ако я загубя. Но забелязах една тенденция около премиерата на „Волпоне” – нито една от големите телевизии не ме покани да представя спектакъла, както се е случвало преди. Аз не страдам никак от това, но допускам, че е свързано с моите изявления за телевизионния хумор. Те са били разбрани буквално от хората в телевизията, аз нямам нищо против нея, това би било нелепо. Твърдял съм единствено, че не бива да се очаква театрите да правят онова, което правят телевизиите. Какво означава обаче да канят редовно човек, който се е превърнал в мой личен враг, да плещи каквото си ще от екрана – лъжа до лъжа, и да не се намери един журналист, който да се сети да потърси другата гледна точка?!

– Защо колегите ви театрални директори не се съпротивляват на театралната чалга като вас, като че ли я приемат някак по-охотно? 

– Аз съм сигурен, че между моите колеги театрални директори има хора, които мислят като мен. Защо обаче не реагират публично – на това имам два отговора – първо аз съм новак като директор и не си давам сметка, че с тези изявления си вредя, другият отговор откривам в системата, по която се финансират в момента сценичните изкуства. Тази система държи сметка за продадения стол в салона. Затова колегите ми предпочитат по-скоро да мълчат, отколкото да се съпротивляват на чалгата.

– По тази система излиза, че вие продавате не изкуство, а столове в салона?

– Аз бих искал да продаваме култура и духовност.

– Трябва ли да наложи някаква допълнителна регулация Министерството на културата, за да ограничи чалгата в театъра? 

– Не може да има регулация. В областта на изкуството критериите са недоказуеми. Не трябва да се подхожда с единична мярка, всеки случай е конкретен. В нашия театър има прекрасни представления, в които участват герои от телевизионните поредици – „Арт” и „Спанак с картофи” със Захари Бахаров, Владимир Карамазов и Юлиан Вергов. Радвам се на изкуството им и на артистичния им контакт с публиката и не може да не ми е приятно, че играят в Сатиричния театър! В същото време в други представления на театъра участват телевизионни звезди, които ме е срам да гледам.

– Имате ли намерение да обновявате трупата? 

– Правя движения в това отношения, но малко по малко, стъпка по стъпка. Искам да привлека надарени и интересни актьори с качества, които кореспондират с жанровата характеристика на театъра.

– Не търсите ли телевизионни комици? 

– Искам да подчертая – сред телевизионните комици има супер талантливи актьори и аз искрено страдам, че някои от тях напуснаха театъра. Българската сцена загуби от това, че Лафазанов не е на нея! Но в телевизията сигурно са финансово по-добре обезпечени. Опазил ме Бог да развея знаме срещу тези големи актьори – напротив, при всеки случай бих ги привлякъл, ако има достатъчно хубава, ярка задача за тях и те са съгласни да играят. Виктор Калев е великолепен актьор, мой студент, когото за съжаление не успях да убедя да не се отказва от театралната си кариера. Телевизията, за съжаление, открадна голяма част от талантите в областта на сценичния хумор и ги затвори в рамките на екрана. Никога няма да се спра да ги каня, мечтая да видя отново Виктор Калев в театъра!

Диляна Димитрова

ploshtadslaveikov.blogspot.com