Противен, до доказване на противното
Направи се, че си държи на евреите, но и сви пренебрежително джуки: много драматизирате, нацизмът никога няма да мине у нас…
А защо да не мине?
Докато текстовете на Хитлер, Гьобелс и онези съчинения, опровергаващи истината за Холокоста, все пак криво ляво се промушиха под рубриката: „документално порно четиво, с претенциите за историчност”, то „Бумерангът на злото” от Волен Сидеров разсипа илюзиите на по-наивните, които твърдяха, че става дума за свобода на словото, за най-обикновен бизнес-план, пробиващ си успешно път към читателите.
Волен, популярен журналист, също озверял като мнозина от нас от демокрацията ни с нечовешко лице, се е подписал върху чужди изследвания, които сборувани така, все пак имат приносно значение. За първи път антисемитизма се идеологизира през руския народ и православието и стига чак до бастиона на съвременния империализъм и еврейското му сърце.
В сборника от преводни документи и цитати от други документи антисемитизмът е издигнат не само в антиамериканско, но и в антикатолическо, антипротестанско, антиюдейско, но иначе много християнско знаме.
„Шайка евреи от Уолстрийт разкатаха майката на православието
и ни доведоха до това дередже”. Така кратко и точно самият Сидеров формулира своята истината.
И тази формулировка стана пред милионите зрители в предаването „Добро утро” с водещ Александър Авджиев.
Попитах представители на СЕМ, не е ли това пряк опит да се всява етническа омраза. Не ми отговориха. Попитах пак – дали не трябва Авджиев да обясни по какви причини си затвори очите – по идейни или по финикийски. Не че не му трепна окото, напротив – кършеше през цялото преме кунки, но успя да направи съвършенно безплатна реклама на тази българска книга и нейния български автор. Но отговор така и не получих. За това пак оттук питам.
Дано най-после изгледат видеоматериала. И се самосезират.
Нито новият генерален директор, нито един от популярните ни всекидневници не посмя да реагира.
Явно обществото ни вече е съставено от преобладаваща маса на омразата, а несподеленото ни юдофобство е преляло в душите ни “тайно и полека”, както е казал поетът.
При Живков, а пък и при Костов, подобно нещо беше невъзможно да стане. Докато днес, при управлението на сина на Борис ІІІ, един от най-важните фактори за спасяването на българските евреи, вопиющия антисеметизъм е разрешен.
Натрупаното народно недоверието към собствените властници и отвращението ни към всичко свързано с тях, вече избива в безсилна завист и омраза към бавната и трътлеста Западна Европа. И към Високия, но много надменен и много далечен нов бял брат…
Изглежда след 12 години умора обществените нагласи са силно разколебани спрямо успешното прилагането на европейските практики у нас. И на повечето българи като че ли им писна да се преструват на европейци.
Защото става дума за внос на неофашизъм /неокомунизъм/ от православно фундаметалистки тип, плюс американския расизъм /скоро ще прочетем спомените на бившия водач на Ку-Клук-Клан/.
Цялата тази добре скроена кампания има една единствена цел – бързо да се заеме нишата, освободена от разочарованието от царя.
И да я запълни, както с яростта, със справедливата ярост на обикновените хора, така и със злобата на обикновените лумпени, на обикновените примитиви.
Разчита се и на част от обезумялото от отчаяние патриотично население, на изпълнените със сетна решимост родолюбивите мечтатели. Тази партия ще бъде и своеобразен обществен памперс за всички националистически старчоци, фъфлещи отдавна призиви за расови разфасофки.
Тя ще дойде да ни посочи верния път и ще обедини разглобе-
ните метали, рапъри, пънкове, хилядите скучаещи и жадни за скандали скинари…
Тази партия ще получи доверието на безработнните работници, на самотните майки, на дребните разорени спестители, на хилядите домакини,
затворени по цял ден вкъщи. Тъкмо тази партия ще вдигне сексуалното самочувствието на утрепаното до евнухоидност мъжко население, и ще даде възможност на всички истерясалите от измяната на живота 40-45 годишни момичета, да се накрещят на воля срещу всички и всичко.
И най-вече срещу цялата мръсна и продажна партийна върхушка, и срещу всички бивши и настоящи депутати, и срещу всички бивши и настоящи богати ченгета и подченгета, и срещу мръсните и крадливи цигани, и срещу световно еврейско лоби, и дори срещу педеругите, нарокоманите, наркобароните, мутрите, както и срещу джиповете, мерцедесите и беемвета…
Възможно ли е тази отпушена обществна енергия да вкара някаква лява фашистка партия в парламента?
Моят отговор е: да!
Защото разочарованията и безизходицата, липсата на съчувствие и състрадание вече преляха чашата на търпението. Новите млади министри връзват бюджета, както се връзва въже за бесене – стягат го около шията на поредния престъпник.
Стягат без коментар, без да проговорят, да произнесат повода, причината, присъдата, ако щете, пък било тя справедлива или не.
За престъпник пак е обявен обикновеният българин, който и без туй умира. При това на колене. В ужасна безпомощност и сред безразличие и унижение. И самоунижение. Защото отдавна е банкрутирал в очакванията си човек.
След провала на сините антикомунисти, ограбили общото точно като своите уж идеологически противници, глобалния ни проект “Европа” май се крепи на изкуствено дишане.
Нали поредният грабеж беше извършен точно пред влажните и съюзнически очи на еврокомисарите, момчетата от ЦРУ. И със мълчаливото одобрение на бастуните от европейските народните партии.
Не грешките в упраленито, а греховета в поведенито на сините християндемократи извикаха на политическата сцена агресивната и омайваща сила на неофашизма от православен тип.
Евроскепцисът премина в евронепукизъм, за да се стигне вече до евроомраза. Шокът от пропадането и липсата на всякакъв приемлив изход от лабиринта на дивата демокрацията влуди по-емоционалната част от населението. Тя върви през живота си в унеса на депресията, която всеки миг може да премине в агресия.
Още преди две години и половина изказах очакването си, че не може в социалната биомаса, наречена електорат, да избуи семето на разрушението. На желанието за тотално разрушение.
И не може това да не измести съзидателното откровение за повече ред, за повече порядък, за порядъчност.
И това правителство, и следващото ще бъдат заложници на неистовата обществена жад за мъст, и за много бързи и много спреведливи смъртни присъди.
Така администрацията на Буш не успя да устои на обществени натиск, на изригналия от недрата на американското население патриотичен гняв, и заложи на безапелационната войната срещу талибаните в Афганистан.
В противен случай пропастта между парламент, президент и правителство още повече ще се задълбочава. И колкото тези институции продължават да се офлянкват и отлагат радикализацията си във времето, толкова повече
населението ще иска кръв и докрая няма да се усмири, додето не я види и получи.
Броят на декласираните от бита и битието наши сънародници, изпаднали до най-долнопробния ред на щайгата, е стигнал критичния максимум. Тяхната отрицателна енергия също търси изход. Затова твърдя, че драстични законови и недотам законови репресии, са неизбежни. Едва след това, може би, обществото ни ще се опита да започне всичко от начало. Макар че то няма да е същото.
Днес повечето здрави и уж нормални българи гледат безучастно как пред очите им се стопява без всякакъв смисъл смисъла на живота им. И се чувстват като безстопанствени кучета, изпъдени от държавата, която не иска да чуе за своята държавност.
Ако безкомпромистните мерки закъснеят, то тези кротки хорица утре може най-неочаквано да скокнат с голи ръце срещу въоръжените пазители на реда.
Не споделям идеологията на Волен и неговите млади приятели. Към днешна дата идеологиите са по-мъртви от всякога. Живи са само бизнес интереси. И в джунглата на тези интереси, именно държавността е онази, която може да брани интересите на своите граждани.
Днес редовият ром, българин и турчин се пържат в един и същи
класово нагрян до червено тиган.
Води се нова, необичайна класова борба в целия глобалистичен свят – бедните, много бедните, заедно с позорно нищите воюват срещу всички, които имат непрекъснато топла вода и лед.
Глобалната криза на новия световен ред е налице. Налице е и провал на новата модерност.
Поради което за архаичните, патологични реваншисти от бившето КГБ, е много по-лесно да вземат пак на въоръжение старите си, изпитани средства и методи, и да дават нови клетви за народност пред пречупения сърп и чук.
Някой пак се опитва да ни придърпа към меката възглавницата на неизтребиматата несъстоятелност, наречена панславинизъм. И докато размахват ятагана на правоверното православие, Волен и децата му, намират и ще намират радушна подкрепа от най-радикалните палестински формации.
Дали вместо в гражданско, не попаднахме отново в класово-антагонистичното общество?
Вместо със забранения и вече позабравен романтик Че Гевара, днес се тръгва напреж със също забранения някога, но днес отново заразителен Фюрер.
Така ще се внушава на уплашеното и объркано население, че махалото се завръща и пътят ни минава единствено през Москва.
Защото поне с нея се знаем, а със Запада и неговите трудови хора, нямаме дори какво да си кажем. Което е другата страна на сиренцето…
Общественото предимството, което получи Волен Сидеров, май е необратимо. Жалко, че в нивата на българския национализъм той и другарите му се изходиха неподготвени. А го разорават с ратайското рало на руския крепостен селянин.
Пред очите ни отново се убива, при това още в зародиш, идеята
да си отгледаме най-сетне наш, оригинален, съвременен и най-вече
модерен български национализъм.
Само чрез един заразителен, но здрав, полезен като натурален сок национализизъм може този спрескан като никога народ да бъде мотивиран да направи последен опит да модернизира общия ни дом. Като започне от личната си нива и стигне до държавността.
Само чрез подобен обединителен национализъм можем най-сетне да се изправим на крака, както в собствените си очи, така и в очите на нашите бизнес партньори.
Единствено идеологията на цифрите и добре изчислените изгоди може да извади каруцата ни от калта, прахта и боклуците на Ориента.
Вместо това ни пробутват пак чужди идоли и портрети, братски, но чужди комплекси, карат ни пак да се кланяме на вносни икони. Докато ние си имаме свои. И особени. Като безценна национална икона, пред която вече повече от сто години единодушно се кръстим. Защото от нея грее образа на Дякона.
Вместо да вървим към осъзната необходимост за нуждата национална общност, към консолидация, както става по време на война, вместо да се погледнем най-сетне смело в огледалото и на надникнем в пазвите на душите си, група младежи с чужди пари и фанатични филипики ни предлагат или ботушите на СС или качулките на ККК.
Политическата паплач, която ни доведе до този обикновен /поне да беше необикновен!/ фашизъм може би най-сетне ще се сепне. Или може би по-скоро ще подкупи и приюти при себе си най-представителните воини от православните витязи.
А самата политическа паплач пак ще остане ненаказани. Напротив – и тя много добре знае, че този вносен национализъм е по-малко опасен за нея, защото в никакъв случай няма да се понрави на новите им европейски господари.
Народът продължава да чака своя колективен Пешев. Народът има нужда от пример и път за спасение, а не от реваншистки изкушения срещу своите съседи, съселяни и съграждани.
Изповядвам това, защото винаги съм бил на страната на по-слабия. А и винаги съм бил малцинство, усещам своята принадлежност към най-великото и най-беззащитно малцинство – интелигенцията.
Сега съм на страната на обикновените, честни и читави хора, които са ошашавени как ще избутат живота си по този начин, какво ще стане с побърканите им родители, с необразованите им и кухеещи все повече деца… Оставам на страна на народа си, въпреки че той така и не доживя прераждането си в нация.
И в този смисъл продължавам да съм националист.
Румен Леонидов
Отпечатано във в. "Култура" , 26 април 2002.