ПРОСТИТУТКАТА С ЛАЗЕРНИТЕ ОЧИ. КОЛКО ГЕНИАЛНИ СА ВАРНЕНСКИТЕ МУТРИ

За руснаците той бе просто Альоша. Швейцарите пък го наричаха Алекс. Първите мислеха, че той и само той може да им отвори широко вратата към мечтания Запад. Другите пък бяха изчислили, че само чрез него могат да сложат ръка на богаствата на Империята.

Това вече нямаше значение. Егорович, собственикът на алуминиев завод в Сибир му звънеше настоятелно. Трябваше да вдигне, все пак. Каня те, приглашаю, на моятя яхта в Монте Карло, прозвуча басовият му , властен глас. Нямаше избор, макар че в офиса му е уютно и мечтата му беше украинката, жена му, да запържи един аржентински стек от най-евтините.

Малко преди полета от Виена до Монте Карло получи смс за запазен и платен хотел. Кацна надвечер, стигна до стаята си и зачака Егорович да се обади.

Егорович не беше като другите. Другите, от доста по-долните нива на руския бизнес, имаха само една мечта. Да вземат американски паспорт, да си купят къща във Флорида с няколко алигатора в басейна и да доживеят до дълбоки старини. „Тези са ненормални! Като станат американски граждани, ще им сложат такива данъци, че ще ги оставят голи-голенички. Нищо няма да им остане…“, кахъреше се Альоша пред най-близките си роднини.

Егорович обаче беше друга бира. Той искаше само едно от Алекс. Да му осигури един Боинг-747, с който да препуска по света. Имаше всичко друго. Трябваше му само един собствен самолет от най-висока класа. Алекс работи по въпроса една година.Нямаше и нямаше. В завода на Боинг се чакаше минимум 8 години. Пробва с някой самолет втора употреба в Емиратите, но и там удари на камък. А комисионната на олигарха бе 5 милиона долара.

Егорович ставаше все по-настоятелен и откачаше на тази тема. Веднъж определи среща в Москва. Чакаше го в някакъв суперресторант в едно ядрено скривалище. След слизането по 200 стъпала, Алекс се озова пред дълга маса с Егорович начело и десетина негови слуги, които мълчаха, отпиваха от водката Белуга и замезваха с черен хайвер. Подземието сякаш бе пронизано от мълчанието на олигарха и седящите на дългата маса, така че се усещаше тежката липса на въздух. По едно време по стъпалата се изтърколи някакъв кавказец, оказа се арменец, с голяма, колкото него кожена чанта. Застана пред Егорович, който заповяда: Отваряй!  Вътре бе пълно с швейцарски часовници, подредени в луксозни кутии. Имаше всичко – от „Патек Филип“ до „Брайтлинг“, но моделите бяха по 50 000 евро минимум.

Алекс си спомни как няколко години по-рано във Варна бяха докарали една пратка с ментета от същите тези марки. Вървяха по 2000 лева и се чакаше на черно ред за тях, защото на всяко едно парти ти гледат часовника, но не могат да познаят оригинал ли е, или не.

– Избери си един, – усмихна се властно Егорович. Мозъкът на Алекс бързо защрака. Това бе подкуп и на много, много тънък косъм бе поставена работата му при швейцарците. – Нищо ли не ти харесва, продължаваше да настоява иронично усмихнатият домакин.

– Не! Защото нито един няма лунен календар, – събра смелост и извика Алекс.

– Ах, ти Альоша, хитрий болгарчик такой, – разсмя се Егорович и изкрещя на арменеца да си вдига часовниците. Оня едва дрънпа ципа и драсна с бясна скорост по стъпалата, като за малко да се претърколи обратно долу.

Преди да го извика в Монте Карло, Егорович определи среща на Алекс в завода му в Сибир. Бе свикал заседание на управителния съвет на акционерите и искаше да представи идеята си за собствен „Боинг“. Когато влезе в залата, Алекс огледа хората на масата и разбра, че това са подставени лица. Повечето бяха с вид на отрудени шлосери и някои от тях имаха стружки по челата от изнурителната работа по струговете. Беше виждал това някъде. А, да. Далечен вуйчо, който една секга изсели в Сиатъл, се хвалеше, че е инженер в „Боинг“. Даже имал изобретения. Но се върна във Варна в отпуск със стружка, забита дълбоко в челото му.

Сделката с Егорович бе предизвикала сериозен интерес у швейцарците. Обадиха му се да отиде до офиса в Люксембург и с шефа за Източна Европа Мюлер да проверят на място как стоят нещата. Но той усещаше накъде вървят работите. Намекнаха му все по-настоятелно, че трябва за огромната си заплата да отговори със сключени договори с руснаците. Алекс вече сънуваше през вечер как всеки момент някой чеченец ще натисне спусъка срещу него. „Те гарантирали със своето правителство… Ташак, както казваше Агопа, съдържателят на малка кръчма в Гръцката махала във Варна“, мислеше трескаво Альоша. Схемата бе измислена, след като американците удариха банковата тайна в Швейцария. Предаваш си фирмата на новия им фонд, срещу което получаваш код за пари от собствената си сметка. Ставаш господин никой и няма кой да те закача. Схемата бе измислена като компенсация за разбитата тайна на банките. Скоро обаче ЦРУ надуши новата далавера и САЩ одрусаха фонда с глоба от 35 милиарда долара.

Кацнаха с Мюлер на Домодедово. Таксито ги хвърли след час в московския „Хилтън“. Швейцарецът потреперваше и поска да тръгнат по-рано за Червения площад. Стигнаха да някакави малки улички и след метри пред тях се показа Василий Блажени и Кремъл. След няколко крачки Мюлер изведнъж падна на земята и започна да целува паветата. „Това е! Това е то“, крещеше Мюлер, докато Алекс бавно го вдигаше за рамото. Бе дребен и леко пълен, зачервен от превъзбуда. „Искам в Кречъл!“, изкрещя отново банкерът и обяви, че не го интересуват никакви делови срещи. „Отменям всичко… Само и само ме заведи в Кремъл“, продължи с неочакваната си истерия Мюлер.

Минаха покай някаква банка. Пред входа й стояха двама войници с автомати. „Но тези са с калашници!“, изкрещя щвейцарецът. „С какво да бъдат…“, контрира го Алекс.

– Правилно, така и трябва да бъде. Това е империята! – въздъхна банкерът.

Наближиха катедралата, когато Мюлер отново избухна. „А нас какво… Само ни наказват с милиарди. Тъпите германци се отказаха от газа. Нека мръзнат като кучета. Аз имам вила горе в Алпите. Пълна е с дърва. Качвам се там и не ме интересува нищо…“

Егорович се обади, че след час ще бъде с ролса си пред хотела на Альоша. Той слезе долу и взе да пристъпва от крак на крак по навик. Беше юни и княжеството жужеше от събудили се след зимен сън комарджии. По едно време една леко кафеникава лимузина с невероятния цвят на мляко  с кафе тихо спря до Алекс. Портиерът със смешна униформа изскочи, за да засече колко време колата ще се бави. В същото време от нея се показа друг портиер, с почти същата униформа и бели ръкавици. Алекс се зачуди какво става, но чу властният глес на Егорович: „Качвай се отзад! Днес аз ще съм твоят шофьор, а ти ще си милионерът…“ Алекс се поколеба, но последва заповедта. Нямаше избор. Изтъркан номер. Опита се да се писламчи към средната част на задната седалка. За по-безопасно.

Егорович подкара ройса с бясна скорост. Вместо към яхтата на кея, коата тръгна към скалите. Нагоре, кара по маршрута на Формула 1, помисли светкавично Алекс. След скърцанията на гуми и внезапните ускорявания, ролсът най-накрая слез тихо на кея до яхтата на Егорович. Олигархът отвори вратата и с коварна усмивка покани пътника си да слезе. На яхтата му показа долната палуба, където имаше 4 жени и барман. Егорович се качи горе и само силуетът му се мяркаше от време на време.

Алекс си поръча слаб коктейл, защото бе напрегнат и всеки грам алкохол отгоре го поставяше в неизгодно положение. Огледа се и видя трите безразлични жени.Явно са проститутки, помисли си той. Те седяха и чакаха. Проституките имат рентгенови очи. Те знаят кой може да им бъде клиент и кой не. Така Алекс си обясни безразличието им към него. Обърна се с чашата ръка и се загледа в тъмната вода. В родното му Черно море през нощта рибата фосфоресцира, пасажите се виждат и така рибарите ги заграждат. Тук водата бе сякаш тежка. Може би от многото сол, помисли той. Дали под кърмата плуват големи риби-тон, дорадо, или лефери?, попита се Алекс. Навремето баща му щеше да каже: Носи си винаги едно чепаренце в багажа и една малка сгъваема въдичка… И пробвай!

Алекс извъднъж забеляза четвъртата проститутка. Тя през минута сменяше позата крак върху крак. Явно беше нова в занаята, защото нещо я тревожеше. Очите й, обаче очите й, проблясваха на фона на цветомузиката и бяха наполовина зелени, наполовина сини. Те сякаш пронизваха с лазер. Дали да не я помоли да погледне има ли големи риби под яхтата, запита се Алекс. Но се отказа. Спомни се, че такива женски очи беше виждал само в Русия. Това бяха някакви не славянски, по-скоро угро-фински очи.

Докато барманът постоянно настояваше с парчетата на Шаги, една кола спря до яхтата. 4-ма души се качиха на горната палуба при Егорович. Веднага започна разгорещен разговор. Езикът бе и познат, и напълно непонятен на Алекс. Новодшлите спореха ядно с олигарха. Алекс се сети, че Егорович 5 години бе участник в операцията в Грозни, явно говореха на чеченски. Проститутките все така скучаеха. В един момент гостите си тръгнаха по трапа. Изведнъж дамата с лазерните очи скочи по стълбичката, Алекс видя сянката й на горната палуба. Чуха се три пукота от пистолет със заглушител. Видя и сянката на Егорович да пада тихо и безшумно възнак. Другите три дами бяха на пода с длани на гламите, а барманът се свлече под мивката. Алекс бе известен с бързите си решения. Все пак баща му бе световен шампион на шах на 3 минути за партия.

Алекс изскочи с тиха стъпка извън смълчаната яхта. Мина по кея и стигна до ролса. В него нямаше никой. Отвори вратата и видя ключа на таблото. На седалката се мъдреше чифт бели ръкавици. Алекс бързо ги надяна, влезе в колата и я запали. Тръгна тихо по пристанището, на някакавъ ъгъл видя трима негри да бият един арабин. Уж арабите са от бялата нация, а го налагат, помисли си нашенецът. Даде сигнал да ги стресне и продължи по главната улица край морето. На две преки от хотела спря колата. След стотина метра хвърли ръкавиците в едно кошче за боклук. Качи се в хотела и се замисли. „5 милиона долара назад, както казват мутрите във Варна“, промълви си той.

На сутринта взе първия самолет за Люксембург. В централния офис го чакаше Мюлер.

– Радваме се, че си жив. Трябва да ти съобщя, че спираме договора си с теб.  Знаехме много добре, че Путин няма да ни даде този алуминиев комбинат… Ще получиш 50 000 евро еднократно като компенсация, – промълви Мюлер.

„Назад, напред, колко гениални са варненските мутри“, каза си Алекс. Той трябваше да си стяга багажа. Американците му се бяха обадили, че го назначават за заместник-министър в правителството на Яценюк в Киев.

Цанко Цанев