ПРИМЪКВАНЕ НА МУШИЦИТЕ

На този човек сякаш са му възложили още една роля – извън президентската: да осигурява непрестанни забавления за простолюдието.
Той е директорът на Цирка на Проваленото Говорене.
Плевнелиев.
Нямат край вече изсилванията и откровените нелепици, които ръси.
Всички се умориха да ги преглъщат, само той – не, и продължава да си ги произвежда.

Сега пък казал, че на 10 ноември 1989 година отишъл на демонстрация и то с плакат, на който пишело „Съд за виновниците“.

Само заради тази глупост истинските демократи трябва незабавно да го разчекнат. Или най-малкото да го натирят за шеф на Съюза на астролозите – неудачници; и всичко друго могат да му възложат, но само не и това, което върши в момента.

Той сякаш вече се състезава с най-големия менталист на нашето време, както представят някой си Лиор Сушард. Само че онзи четял чуждите мисли – а нашият не успява да разчете дори собствените си. Обаче е обърнал на обратно някаква мукавената фуния, която трябва да минава за вълшебна, към себе си и през нея се вижда увеличен.

Обръщаш телескопа на обсерваторията в Рожен, насочваш го към някаква буболечка – и тя вече ти изглежда като бивол. Това прави нашият човек.

Обаче отвъд забавленията, които ни осигурява методично, има и друго. А то не е никак приятно. Това е ПРИМЪКВАНЕТО към Историята.

Плевнелиев е само един от героите на това примъкване – иначе дребен герой и всъщност никакъв. А те са вече десетки. Те са цяла орда от нахалници и лъжци, които съвсем скоро ще счупят врата на Историята, ще я превърнат в някакъв парцал.

Няма какво да го питат Плевнелиев, какво е правил на 10 ноември.То е ясно: молил се е в някакъв провинциален пущинак по три пъти пред иконата на Живков, за да го забележат. Скучна и безинтересна история. Но за онези, които все още не знаят, ето как е описал Президента великото си десетоноемврийско дело: „С моя приятел Илиян Попов ремонтирахме неговата стая в студентското общежитие. Когато чухме по новините, аз бях студент 5-ти курс, че има събиране в Народното събрание и ще се извършва промяна в държавата. Като студенти, двамата с него нарисувахме на два тапета два плаката. Единият беше „Съд за виновниците“, а на другия написахме: „Дворците на БКП да станат болници и училища“. С тези два плаката отидохме на прословутия митинг“, разказал Плевнелиев.
По-нататък той обяснил, че при пристигането им с Попов на митинга, те се опитали да дадат един от плакатите на други присъстващи, но никой не е посмял да го вземе.
И мъдро заключил: „Крайно време е да разкрием фактите и да направим своите изводи. Крайно време е периодът на комунизма реално да влезе в учебниците по история…“
Ако Барон Мюнхаузен/Плевнелиев ще ви разкрива истината, никой никога да я проумее. Митинга, към който той се примъква, не беше на 10-и – а чак на 18-и ноември.

И как щедро се самогероизира Мюнхаузен: никой не искал да вземе вторият плакат, само той – храбрецът ненагледен, мъкнел своя, как да не го направиш Президент!

И после споменал, че според скорошно социологическо изследване, едва 6% от младите българи знаят нещо за развитието на България в периода на комунистическия режим. Е, покрай хора като него съвсем скоро никой нищо няма да знае.
А накрая Мюнхаузен казал: „Най-голямата грешка на българския преход е „половинчатата истина“?! Фантазира неудържимо – обаче се надява истината да излезе тъкмо през неговата уста.
Покрай хора като Плевнелиев, Миналото, и то близкото, става все по-неясно, все по-бутафорно. Под онзи телескоп вече се намърдват всякакви буболечки, а опашката става все по-голяма. Плевнелиев е ясен, той и докрай ще произвежда комични лафове и нелепици.

И предназначението му вече е също ясно: всички да се убедят, че не президентска република ни е нужна , а след него трябва направо да се закрие президентската институция.
ПРИМЪКВАНЕТО.

Пиша тази дописка и слушам с едно ухо телевизия. Случва се поредният караманьол около изчезналите фамозни тефтерчета на онзи Филип Златанов. Врява до небето, понеже някой ги отмъкнал – а бе те истината за близкото минало са на път на отмъкнат, вие за някакви тефтерчета врякате. Точно това правят- и това не е от днес. Превърнаха това Минало в парцал, вонлив и мазен, сякаш готвачът Шеф Манчев го е открил в някаква циганска кръчма; всеки дърпа този парцал към себе си, всеки го тегли в удобна за него посока.
Докато се боричкат за Парцала, тия хора си въобразяват, че вече виждат и собствените си паметници. Като нищо и това ще се случи – щом като Плевнелиев е демонстрирал с плакат на 10 ноември. След година-две като нищо ще претендира да му направят паметник – може би и да го бучнат в шадравана край президентството; паметник в цял ръст, сто процента в стилистиката на хиперреализма – с тесте карти таро за гадания , което се подава от левия му джоб, и с ведра усмивка, която да огрява ебаното ни бъдеще. И под кикотенето на подобни фантазьори ще се пише Историята, под мъдрото им ръководство ще се подреждат Примъкналите си.

Медиите на съдружниците на Плевнелиев – до един посткомунистически запъртъци вече започнаха това подреждане.

Онзи ден прочетох един портрет на д-р Желев – първи от поредица, посветена на Преврата на 10 ноември. /След още две години Плевнелиев ще си спомни, че го е организирал лично той/. Примъкналите се и техните летописци са безжалостни: Желев е представен като някакъв конформист, който лъкатуши из сокаците на марксизма-ленинизма, а накрая слага края на правителството на Филип Димитров.

А сравнен с биографията на Желев, въпросният Филип изглежда като разносвач на призовки от второстепенна адвокатска кантора.

Но неговите влюбчиви аргати безсрамно го нарекоха „Българският Кенеди“ – а това си беше просто налудно, меко казано, обаче ония си го вярваха, а накрая и нашата История/Парцала, като нищо може да го припознае като четвъртият от братята Кенеди. По тази логика, примерно и Прокопиев може да го припознаят като двамата братята Евлоги и Христо Георгиеви – две в едно.

Още когато веднага след 10 ноември натикаха в ъгъла Илия Минев, стана ясно, че Примъкването е започнало. И всичко това под вещото ръководство на змиорката Луканов.

Тия дни откриха паметник на Георги Марков, нищо лошо – той отдавна е знамето на Примъкналите се. Но никога няма да направят достатъчно за паметта на Илия Минев. Няма да направят паметник и на жертвите от Белене и ловешките лагери. Навремето, след като „Всяка неделя“ – а не плевнелиевци – първа разгласи истината за лагерите край Ловеч, Луканов, може би беше и Младенов, се изтъпаниха в един от тях – да почетат паметта на загиналите там. Баща му пращал по съветските лагери, а той ходи да се пъчи в хилавото българско подобие на гулаг-овската преизподня! Но и това мина и замина…
На паметника на Марков написали: „Живите затварят очите на мъртвите, мъртвите отварят очите на живите“. А аз очаквах да напишат: „Марков – писател, навреме откъснал се от комунистическата заблуда, убит от Държавна сигурност по заръка на Живков“. Но не го написаха. А нали тази лакърдия въртят от години. Защо тогава не са написали истината? Защото и те не вярват в нея. Изобщо, странно нещо е истината за Примъкналите се – бивши мушици, преродили се в тлъсти биволи.
Надзирателят Газдов от ловешкия лагер си е просто един дивак, едно униформено животно. Но кой е по-опасен за Историята/Парцала – това животно или, примерно, светецът Трайчо Костов?

Комунистите неистово пазят тайните си, и за себе си са прави. Примъкналите се дори и тайни нямат, те са направени от някаква слуз лъжи и измишльотини…

Навремето Венко Марковски ми разказа следната история, описал съм я вече, но не е лошо пак да я припомня, докато Плевнелиев не я придърпа и нея към себе си. Смъртно болният академик Тодор Павлов – главният по онова време комунистически идеолог, лежал в Правителствена болница. Живков отишъл да го посети и за да го ободри му рекъл: „Хайде, ставай вече другарю Павлов, чакаме те да напишеш спомените си!“ А онзи му отвърнал: „Тодоре, аз ако си напиша спомените, един човек няма да остане в тази партия!“ Тия дни препрочетох фототипното издание на „Дело 515/1942 год.“ – за процеса срещу Никола Вапцаров и другарите му, в което се включени и две показания на Трайчо Кастов – едното пред полицията, другото пред съда, който през декември 1949 година го осъжда на смърт. Показанията му пред съда са потресаващи, но със своята отвратителност. И този човек го произвеждат „светец“ след няколко години, правят му паметник, после пак го скриват и сетне отново го възкресяват. Газдов ли? Прочетете един скорошен текст на Борис Цветанов в „Десант“ и ще останете потресени от кръвожадността на „светеца“ и другарите му партизани и политзатворници в дните между 9 и 29 септември 1944 година. А пък Марков създаде най-красивият, макар и парфюмиран опус за партизанското движение…

След повечето български паметници се крие по някоя тайна. И с паметника на Марков е същото…

Затова си мисля,че щеше да бъде по-справедливо на паметника му да се напише именно „Марков – писател, навреме откъснал се от комунистическата заблуда, убит от Държавна сигурност по заръка на Живков“. А и нали уж мъртвите отваряли очите на живите. Нямам предвид мъртвородените като Примъкналия се Плевнелиев. Те и спомени няма да напишат, докато се самопридърпват към истински значимите събития от Миналото – а направо ще построят фалшивите си паметници.
…
Но сега си казвам, че щом днес 51 процента от населението продължава да харесва Тодор Живков, за Примъкналите се никак не е удобно да му приписват и убийството на Марков. По-добре баламите да научат, че Плевнелиев е искал още на 10 ноември съд за Живков. Истината – стърготина по стърготина.

Кеворк Кеворкян
В. Уикенд