Прилепване към въздуха. Носачи на слухове

А мнозина днешни репортери в повечето случаи виждат в един факт онова, което е удобно за тях самите. Нерядко от една история стъкмяват своя, като й налагат ДДС-то на собственото си въображение. За тях ще бъде нещо старомодно да се промъкнат внимателно, предпазливо, почти на пръсти до една история или до един герой – за да видят онова, което останалите не са успели, и сетне просто да ни го съобщят. Не – те искат шумно да маршируват с кубинки през историята, да прегазват всеки факт, който не отговаря на предварителната им представа, и в крайна сметка шумно да затръшнат вратата в лицето на истината. За тях със сигурност ще бъде безинтересна историята на репортера Хемингуей – онзи същия! – който веднъж крадешком застава зад диктатора Мусолини. Група журналисти го чакат, за да му зададат въпросите си, обаче Бенито важно чете вестник. Само на Хемингуей му хрумва да се приближи тихо до него, за да види един детайл, който обаче е напълно достатъчен, за да сложи точката: Мусолини чете английски вестник, обърнат наопаки! Добери се до такъв детайл – и край, друго не ти трябва, не са ти нужни повече думи и повече врякане, не ти е нужно и да подтичваш зад поредната си жертва – няма веднага да те признаят за Хемингуей естествено, но и няма да изглеждаш като натрапник в очите на публиката. Вместо да проявят обаче подобна прозорливост, повечето от днешните репортери просто се нахвърлят срещу някой клетник и бързат да го удушат с нелепите си въпроси.

Когато оправдаха обвиняемия за убийствата пред дискотеката "Соло", една храбра репортерка се опита да свърши отново цялата работа на следствието, прокуратурата, адвокатите и съда – и то за 30 секунди. И патетично се нахвърли върху обвиняемия: "Ама защо си боядисахте косата, ама защо това, защо онова?" Разбира се, никой не е толкова луд, че да отговаря на подобни въпроси, но тяхната отрова поразява по-наивните зрители, а те стават все повече и повече.

Коварният със своята нечестност и пристрастност въпрос – изплют към поредната жертва – остава да виси във въздуха. И независимо че е глупашки, той може да накърни непоправимо доверието ни.

Немалка част от телевизионните репортажи се правят по същия предвзет начин – сякаш авторите им знаят предварително, какво трябва да видят и вероятно много се учудват, ако се натъкнат на нещо друго. И тогава побесняват. Понеже отгоре на всичко си мислят, че бесът е най-важното в нашия занаят.

Необяснима е тази стръвност на репортерите, която често прелива в невъздържаност: да открият набързо, между другото – на гладно – нещо, което да ги направи знаменити. Зрителят би могъл и да оправдае подобна настойчивост, ако почувства зад нея солидно познание, а не само дребнаво заяждане. Но тъкмо дребни страсти движат в повечето случаи репортерите – тези страсти избуяват и сетне изтляват за броени минути, и хайде – чупката, към следващия репортаж, към следващия обект за повърхностно любопитство. Да видят и там само това, което знаят предварително.

Агата Кристи имаше няколко важни правила, по които да се пише криминален роман. Едното от тях беше:

"Ако мис Марпъл излезе от дома си, питайки се, кой е убиецът, а сетне се окаже, че убиецът е тя самата, това е проява на нечестно отношение към читателя."

Не е лошо и нашите търсачи на сензации да знаят това правило. Защото те често отиват сериозно предубедени към поредната история – и по този начин я убиват.

Наскоро едно иначе способно момче подложи на безмислен натиск човека, за когото се предполага, че е източил 21 милиона от една банка – и то направо на улицата, където случайно го бе сгащил: как го направихте, каква беше схемата ви, къде са парите, защо ви държаха една седмица в трезора, признахте ли си… и все в този дух. Сякаш онзи е излязъл да подиша чист въздух и пътьом да сподели с първия срещнат балама, как е осъществил крупната си далавера. Абсолютно губене на време, нищо повече.

Но някой изглежда е подхвърлил на телевизията някаква информация и там са решили да я използват, както сметнат за нужно. Чудя се обаче на ума на репортера – дали наистина е разчитал, че измамникът щедро ще му сподели тайните си. Не вярвам да е толкова наивен. По-вероятно за него е било достатъчно просто да зададе въпросите си, дори да не получи дори един звук в замяна. Само дето изхвърля на произвола на мълвата подробности, които са важни за следствието.

Много често по същия начин поставят на колене следствието и прокуратурата – а и там е пълно с бъбривци, които все си търсят нова работа и с желание споделят с всеки онова, което би трябвало да е следствена тайна. Жадни са и за медийни ласки, и затова са готови да изплещят всичко. Затова всяка българска пенсионерка, която по-усърдно гледа телевизия, знае за най-шумните дела поне толкова, колкото и един дознател или прокурор. Дори подозирам, че понятието следствена тайна отдавна не съществува у нас, погребана е тихомълком и без почести.

Докато вървеше операцията за владишките лимузини – една от най-тъпоумните медийни акции, на които съм бил свидетел – си дадох сметка за една нова технология, по която се прави немалка част от днешните репортажи. Може да я наречем "прилепване към въздуха".

Ето я: съчиняваш си някаква теза във вид на мехур – и сетне започваш да прилепваш към нея две-три чужди мнения, за да я соанираш като обективна.

И смяташ, че си готов. Нищо, че тези мнения до едно те опровергават и дори те правят смешен. Репортерът обаче не схваща това – и тържествено съобщава на финала пак тезата, с която се е събудил заранта. Току-що авторитетни личности са казали, че кудкудяка фалшиво, но това няма никакво значение за него. По този начин никакви хора се превръщат в екзекутори на далеч по-стойностни личности и това се повтаря непрекъснато пред очите ни.

На друг пък репортер в просъница му се беше провидяло, че страната кипи от недоволство срещу митрополитите агенти, че назряват бунтове срещу Светия синод, че са се заявили вече поне десетина последователи на убития от полската ДС свещеник Йежи Попелюшко, които – понеже никой не им обръща внимание – са готови да драснат кибрита и да се запалят в знак на възмущение. И точно така се оказа. Предположението на репортера напълно се потвърди: само двама никакви попове бяха написали нещо си, което дори не поискаха да се прочете. И публиката си остана само с очакването, породено в пърхащото сърце на репортера.

Репортерите вече изобщо не се надяват да получат някакъв смислен отговор на въпросите си – за тях е предостатъчно публиката само да ги чуе. Не им е нужно повече от това, да ни натрапят внушенията си чрез тези въпроси.

Да, наистина в телевизията въпросите са най-голямата власт – но смислените, а не ония, които човек набързо изкудкудяква. Ако 50 души са обикаляли около един факт в продължение на месеци, а след това са спорили в дълги съдебни прения, какъв кураж трябва да имаш, че да се върнеш отново към този факт, подтичвайки и врещейки по някого! Резултатът не е само комичен – публиката ще бъде опръскана с поредната кафява бомба.

Често въпросите на репортерите се използват за пренасяне на чужди клевети и измислици, за уязвяване на човешкото достойнство. Превръщат се в нещо като хамалите от площад "Македония" – само дето ония не са толкова доверчиви, винаги ще хвърлят едно око на кашона, който трябва да пренесат.

Особено удобни за медийните носачи са бръщолевенията на разни политици от най-многочислената партия – тази на лилипутите. Също и на някакви измислени хора, които обаче упорито тероризират слуха ни с всевъзможни нелепици. Въпреки това те често са желани събеседници на репортерите, те са любимите им донори на слухове – помните колко усърдно бяха разнасяни спекулациите и направо отровните лъжи на разни мутри. Няма по-голяма злоупотреба с телевизионна власт от тази – някой тъпанар да ти подшушне нещо, а ти да отидеш и да разпъваш на кръста поредната си жертва.

Превърнали сме се в страната на клюките и слуховете, и те ни заливат главно от телевизионния екран.

Тези дни учени от Калифорния съобщиха, че клюките се отразявали добре на здравето. Закъснели са. В трудовите договори на доста репортери отдавна фигурира задължението да пренасят клюки и сплетни.

Гуреливите въпроси на разни репортерчета и на някои водещи – специалисти по интригите, са в състояние да умъртвят всичко. Подхвърлените им слухове ги водят напред, а не инстинктът им. А той не е закърнял все още само у малцина, останалите са предани поданици на хора като Янето. Не съм чул досега, и вероятно няма и да чуя, някой репортер задъхано да съобщи, че на някаква пресконференция е чул куп лъжи, но тръгва да ги проверява и едва тогава ще ги представи на публиката. Няма да го направи, понеже ще бъде сметнат за най-големия балама в професията – наивник, който се е осмелил да се усъмни в поредния слух, тази велика сладост за днешните медии.

 ***

А иначе работата е толкова проста: промъквай се на пръсти, дръж си очите отворени и можеш да се натъкнеш и на нещо сериозно. И си повтаряй наум онази фраза: "Обущарю, не гледай по-високо от обувките!"

Старият Хорас пък казваше, че отношението ни към фактите е също толкова важно, колкото и самите факти. Затова на първо време поне бъди послушник на фактите, а не на собствените си предубеждения.

Други публикации на автора
можете да намерите в сайта www.kevorkkevorkian.com, както и в сайта vsyakanedelya.blitz.bg, който представя звездни моменти от легендарната програма "Всяка неделя".

Приказки за телевизията

Кеворк Кеворкян

В. Стандарт