ПРИКЛЮЧИХ С ПРОТЕСТИТЕ. ТОПКИ ПОД ЕЛХАТА
Приключих с протестите. Всички искат те да са мирни. Най-вече участниците. Не е за мен това безцелно скандиране. Длъжен съм, обаче, да се съобразя с мнозинството.
Премиерът също смята, че българите сме кротък народ. Колко е мазен и хитър само…
Те и агънцата са благи, но ги колят. В природата най-хрисимите са и най-вкусните. Защото са лесни.
Българите сме мирни, но не и когато спорим с някой за място за паркиране пред блока. Когато ругаем друг водач на кръстовище от автомобила си – особено ако е жена. Когато се пререждаме на опашка. Когато има нещо за присвояване. Особено европейски фонд. Само тарикатските номера и чалгата ни карат да си показваме характера…
Когато се вземе решение протестите да не са вече „мирни“, пак ще се включа. На този етап, обаче, имам по-приятни занимания. И не толкова безсмислени. С ясна цел са. Да слушам музика от плоча, например.
Обезсмисли и обезмасли ми се ходенето до центъра.
От век на век ставаме все по ялов „материал“. Преди, за четниците, момите са шиели на ръка разкошни одежди. После на драго сърце бунтовниците са кървели в тях. Сетне някой чужденец се е трогвал и ни е освобождавал. Май винаги е бил един и същ. Спасителят. Не го е правил безвъзмездно, разбира се.
В момента има една съществена разлика от тогава. Този, който ни е окупирал, е от нашата раса и националност.
Сега „въстанията“ ни са като следобедна дрямка на позабравени интелектуалци. Като безкръвна естетическа манипулация.
Съвременник съм на цели три. „Въстания“. Мирни, кротки, благи…
Подобни революции станаха модно течение в бита ни. Превърна се в шик да се ходи на протест, а също така и да хулиш протестиращи. Отидем на площада, снимаме се, пуснем видео на живо и накрая праснем в нейно високопреосвещенство Социалната мрежа вездесъщ коментар-анализ.
И чувството ни за справедливост май е зависимо от телефоните. Съдя по себе си, разбира се…
Вероятно не разбирам как се правят тези неща, но след всяко трамбоване на жълтите павета, се прибирам вкъщи като скопен. Защото съм старомоден. Вероятно. Свикнал съм да се бия. Когато се браня. Когато хвана някой да ме краде. Да стои в дома ми и да не иска да си ходи. Какво е бунт без разкървавен нос. А сега? Сега дремя в множеството като лехуса.
Всичките сме от един дол дренки. Чакаме мирната ни манифестация да бъде забелязана и някой отвън да издърпа ушите на „наглите“. Докато все чакаме батковците да ни бършат сълзите, никога няма да пораснем. Какво остава да започнем да се размножаваме качествено. И е изключено да започнат да ни взимат насериозно.
Министър председателят всеки ден ме обижда. Лично мен. Подиграва ми се и ме псува на майка. Не спира да ми харчи стотинките. Постъпва така, защото ходя на протести. Там, където него го няма…
Колко нахални и ехидни видео коментари, направени със служебен телефон, трябва да стори министър председателят, за да го стиснем за гушата?! Буквално. Пълни си с нашите пари гориво в колата и обикаля страната при предварително подбрани шушумиги с мозък колкото жилото на пчела и ни се хили жлъчно на глас. Защото сме за смях. Той иначе нямаше да смее да ни се смее. Ние едни самозабравили се мръсни глухарчета не можем да свалим от гърба си, камо ли да ги вкараме на топло. Да се поизперат на висока температура.
Разправя се, че от бай Тошо сами сме се отървали. А от бай Бойко? Защото всички знаем, че бай Ганьо сам уби създателя си…
Ние не сме дори тухли в стената. Трябва да си пожелаем тази Коледа дядо Мраз да ни остави топки под елхата…
Винаги ваш: К. И. К.
Константин Кацаров