« Върни се назад Публикувано на 21.02.2023 / 10:09

ПРЕДАТЕЛЯТ – 5. КОГАТО ПАРИТЕ МУ СТАНАТ ПОВЕЧЕ ОТ АКЪЛА

АФЕРА публикува:

ПРЕДАТЕЛЯТ. ЧОВЕКЪТ Е КАТО МЕЧ – ИЛИ ВЪРШИ РАБОТА, ИЛИ Е ТЪП

ПРЕДАТЕЛЯТ – 2. ПО НАС ЕДНИ „СТРЕЛЯХА“, А ДРУГИ БЯГАХА КАТО ОТ ПРОКАЖЕНИ. СТАНАХМЕ НЕ ПРОСТО БОЕВИЦИ, А НАПРАВО ОТКАЧЕНИ КАМИКАДЗЕТА. КОЙ МОЖЕ ДА Е МЕЧ И ИМА ЛИ СТОМАНА ЗА НЕГО?

ПРЕДАТЕЛЯТ – 3. КОД „НАЖЕЖЕНО“

ПРЕДАТЕЛЯТ – 4. КУРВЕНСКАТА ИГРА

„Ако свободата изобщо означава нещо, то това е правото да можеш да кажеш на хората онова, което не искат да чуят…“

Джордж Оруел

Сака бе сгърчен на задната седалка. Пълен с пари.

Диксъна караше толкова бясно, колкото дясната му скула трепереше. Захарула, вдигнала крака на таблото на автомобила, от време на време обръщаше поглед към него, колкото да го запомни преди някъде да се разбият. Обаче Господ и този път ги запази. Не катастрофираха. Сигурно защото бяха разкъсани вече отвътре – на малки стъкълца, които режеха смъртоносно всеки изпречил се на пътя им.

Мълчаха. В колата всяко кюше попиваше дрезгавите хрипове на Висоцки.

Захарула не плачеше. Никога повече в този живот няма да проплаче. Заради предател.

Парите в сака шаваха като змия, ха наляво, ха надясно, докато Диксъна бясно караше, самоубийствено караше, искаше да ги убие, ама Господ още не даваше.

Мълчаха. Като в гроб.

Мълчаха. Като отвъд гроб.

Когато Диксъна наби спирачките до обитанието на Апостол, Захарула бавно свали краката си от таблото на колата, бааааавно отвори вратата, баааааааавно излезе, взе си въздух и скорострелно се шмугна през дървената порта, блъскайки този дървен портал с цвят на прегоряла леблебия – даааннн! Диксъна остана там, отвъд. С пропукани устни, захапал спасително цигарата.

-Това беше, Апостоле! – рухна Захарула на ниския миндер и разтвори ръцете си като че му даряваше себе си.

Апостол приседна до нея. И се заслуша:

-Приключих с тая игра, Апостоле! Оставих я зад гърба си. Идвам за да оставя Захарула при теб, защото аз вече съм без Захарула. Ако е имало защо, ако е имало смисъл, засади я, Апостоле, там, отпред, най-отпред на двора, и я поливай, може пък да разцъфне, ако не е трябвало да я има, еби и майката, стъпчи я, и да си ебе майката. В мен вече я няма онази Захарула. И никога няма да я има… – Захарула с треперещи пръсти опитваше да запали цигара, но запалката и упорито отказваше да подаде искра.

Апостол се наведе, взе една тресчица, зарови я в жарта и и поднесе огън:

-Ти ли го реши това? – потърси очите и присмехулно.

Захарула кимна.

-И сега? Захарула, ама без … Захарула? А Бог пита ли го за това?

-Питах… – тихичко отговори Захарула.

-Нищо не е такова каквото изглежда, Захарулооо… Нищичко. И ти не си такава, каквато те виждат, и Бог не е такъв, какъвто го примолват. Сега се мразиш, а това не е Бог, сега се проклинаш, и това не е Бог, сега си опустошена, ама и това не е Бог… – Апостол хвана двете и ръце, отпуснати като пречупени криле върху скута и. – Наигра ли се?

Захарула мълчеше. Точно както Диксъна мълчеше отвън, подпрян на колата, впил яростно очи в отсрещния връх, завързал под брадичката си бяла забрадка.

За първи път на Захарула не и се говореше пред Апостол. Мълчеше. И искаше всичко да свърши. Ама не свършваше.

-Играта, моето момиче, никога не свършва само Тук. Играта е вечна. Затова си така срината, защото продължаваш да мислиш, че Играта е свършила завинаги. А тази Игра никога не свършва само Тук. Тя е започнала някъде много отдавна, вихри се Тук, но и Оттатъка ще иде – и там ще е най-свирепа… Ама и най-свещена. Ти направи каквото можа. ТЕ не го заслужаваха. Е, и? Защо си унила? Ти си свърши работата, ТЕ не те познаха. Е, и? Защо си унила? Ти има мъжеството да отидеш докрая, ТЕ те обявиха за луда. Е, и? Защо си унила? Какво те интересува ТЯХНОТО мнение, което е оправдание за низостта им, комплексите им, и страха им? Защо позволяваш да си унила?

-Защото, Апостоле, се уморих. Скапана съм от умора. Искам да кажа нещо, а гласът ми не излиза. Искам нещо да напиша, а лекотата я няма. Искам да продължа да размахвам меча, ама китката е като парализирана. И изобщо, защото, защото… Защото не виждам никакъв, ама никакъв, даже нищожен смисъл. Освен в Диксъна, който остана единствен истински до мен…

-А Диксъна има ли го наистина? – усмихна се Апостол.

Захарула стреснато вдигна очи от скута си.

-Как дали го има? Има го, разбира се, и ми е бесен! Ама аз знам, че и да ми е бесен, пак ме обича…

-Я излез и виж дали наистина го има, и дали не си го измислила… – Апостол я подбутна лекичко.

Захарула стегнато се заби още по-здраво на ниския миндер. Седеше като завинтена.

-Никъде не излизам! Диксъна е там. И ме чака.

-Има мъже, които са хем в Светлото, хем в Тъмното, Диксъна е от тях. И затова е хем тук, хем е там. Такива мъже никога не предават. Предателите са онези, които или са само в „светлото“, или са само в „тъмното“ и при тях категориите се измерват единствено само със собственото им его. Те робуват на него, а то им спуска „опорните точки“ – пари, власт, пари прим, и интереси, само собствените им интереси. На такива не можеш да се сърдиш, когато те предават, защото те са родени предатели. Всички на които парите им станат повече от акъла, стават предатели. И ако тъгуваш, че са те предали, губиш излишна енергия, защото роденият да бъде предател, няма как да е Мъж. Диксъна е бамбашка. Мъжете бамбашка са онези, които хем са „черни“, ама са и по-бели от „белите“. Те могат да застрелят мръсника без да им мигне окото, ама Бог ще им прости, щото душите им са светли. Тебе все такива мъже те повличат, Захаруло, защото и ти си мъж като тях, нищо, че са те дали сега този път Тук, като жена… И затова Диксъна – и да го има, и да го няма – все ще е до теб, защото вие сте си лика прилика божествени айдуци…

Захарула продължаваше да не мръдва като закована.

-Предателят те е освободил с предателството си и то без да го съзнава. Добро ти е направил, Захаруло! Чрез него Бог е задействал божествената спирачка за да бъде всичко за твое добро. Предателят не знае още какво го чака заради предателството. Когато си безверник си мислиш, че Тук щом ти се е разминало, Там – я камилата, я камиларя… Ама като дойде време да си гледаш филма, собствения филм Там – Горе, не искам да съм на мястото на Предателя – какво го чака… Сега тръгни затам закъдето си се запътила. Аз ще съм тук винаги, когато решиш да се върнеш.

Захарула издиша дълбоко дима от цигарата:

-И за какво беше всичкото това дотук? Има ли такава мисия, в която животът да ти мине да храниш прасетата с бисерите на Истината и накрая да те обявят за луда?

-Че Христос за какъв го обявиха? Че Ботев не беше ли луд, че повярва на един мерзавски народ, който го лъга и предаде? Че Левски, знаеш ли, Захаруло, как вие още Горе с онези четири въпросителни? Ти не си тях, но си си ти! И имаш армия от сърца Горе, която те пази. Иначе идвайки насам, щяхте да се пребиете с Диксъна… Тръгвай, бодливке, върви! Път имаш още, Път имаш да проходиш и прави всичко само със сърцето си! Никакъв ум, никаква логика, никакъв анализ! Първо слушай сърцето си! Прави всичко спонтанно, СПОНТАННО, там е ключът за радост в този живот, ти го можеш това, ама развържи го, още го развържи това сърце…

-Това не е ли абдикиране? – плахо запита Захарула.

-Не, Захаруло, не е! Абдикирането е когато оставиш някого в мига, когато трябва да си до него. Ти това не направи никога. Сега обаче, след като ТЕ не искат да бъдат припознати, след като ТЕ избраха да са по дяволските пътеки, ти не абдикираш, ти ги оставяш на кармата им, и продължаваш по път, който е твой. Твой път, който е подарък, защото не е ТЕХЕН.

Навън се здрачаваше. Планината бе като стелещ се призрак. Захарула извади сака от колата. Сакът пълен с пари. Бавно пристъпи отново към дървената порта с цвят на прегорена леблебия, отвори я внимателно, пъхна сака зад портата и още по-внимателно притвори портата.

Апостол знаеше какво да прави с тези пари. Щеще да ги намести тези пари за да помогнат на онези, които имаха неистова нужда от тях.

Границата бе на един хвърлей.

Диксъна продължаваше да мълчи, докато плавно въртеше волана – завой след завой, змия след змия, оставайки ги назад…

Захарула топло го следеше с очи. После някак нескопосано, дърварската, протегна ръка към изсеченото му лице и го погали:

-Обичам те, Диксън. Майната му на всичко, действахме като патриоти…

Границата приближаваше.

Границата ги чакаше.

Чакаше ги двамата – скитници, въртящи се като суфи-та върху собственото себе си.

Границата ги чакаше. А отвъд…

Отвъд имаше само – сърце.

Веселина Томова

«