ПРЕДАТЕЛЯТ – 4. КУРВЕНСКАТА ИГРА
АФЕРА публикува:
ПРЕДАТЕЛЯТ – 3. КОД „НАЖЕЖЕНО“
…
-Копридрисков ли те накара да се срещнеш с мен? – атакува Захарула фронтално.
Питаше го вече за седми път, докато пети час пиеха вино заврени в едно скрито сепаре. Мине не мине някоя тема, вържат я отнякъде, завържат я донякъде, и тя пак – праааас!: „Ти заради Копридрисков ли ми се обади?“.
-А бе, какъв Копридрисков, бе, аз не го познавам… – смееше се той и нито една струнка, не от гласът му, дори от смеха му, не трепваше.
Беше неузнаваем Алек. Този Алек тя не познаваше. През всичките тези години между тях имаше нещо странно, което дори не можеше да се нарече отношения, нещо улаво, би казала баба и, ако и бе възможно да ги наблюдава от небето.
Преди много години тя го беше го намерила и се беше изтърсила с цялото си великолепие на един журналист – хъшлак, който от упор моментално го разстреля: „Аз съм най-добрата!“. Той я гледаше хладно, но зад леда бляскаше интерес – коя е тая, дето не му цепи басма, докато на всички наоколо коленете им трепереха, когато се изправяха срещу него. Той и трябваше за една нейна битка, която водеше с корумпирани прокурори и още по-корумпирани ченгета, на него тя изобщо не му трябваше, но и търпеше нахалството, защото беше наистина „най-добрата“ и моментално инстинктът му подсказа, че тя ще му трябва.
През годините него го удряха почти смъртоносно, нея я смачкваха на друга страна като калинка, бясно се караха, мразеха се, крещяха си, тя винаги трясваше телефона и го отписваше завинаги. След което той от време на време измисляше някой гаден, ама ужасно гаднярски номер, и го правеше така за да стигне до нея, без директно да и се обади, защото я беше изчислил, че тя ще побеснее и ще му се наниже. Това беше неговия начин „да възстанови контакта“, нещо, като осмокласник, който те дърпа за плитките вбесено, когато всъщност иска да ти каже не само „здрасти“.
Свикна му, разгадаваше го в движение, даже още преди движението, и престана да му се връзва. Дори не го отбелязваше, където и да мине през обществената бразда. Докато един ден той не разцъфна пак. И то така, все едно вчера са се разделили.
-Защо нашите отношения винаги са били дърварски? – я питаше сега, докато даже не я гледаше в очите, всмуквайки от пурата.
-Защото си дървар, за това… – спокойно отговори Захарула. – Непрекъснато ръмжеше, непрекъснато се дървеше, винаги се криеше зад бронята, като че точно аз съм най-големия ти враг…
-Аз съм си направил рекапитулацията… – прекъсна я той. – Преди години те изпуснах, ама сега няма да те изтърва…
Това последното Захарула се направи, че изобщо не го е чула. Миришеше на флирт, а щом той бе стигнал чак до тази линия – нещо наистина важно ставаше и тоя път тя му трябваше толкова, че чак прекрачваше границата на роля, в която не бе го виждала и такъв – неузнаваем.
Много по-късно Захарула щеше да каже на Диксъна: „Диксън, той наистина беше различен, ама пусто, като си го знам, стана ми много тъжно и щях даже да се разплача, щото, баси майката, внезапно се усетих, че дори и да е искрен до дъно, нещо ме спираше, нещо, което бе счупил сам с годините, за да му повярвам…“.
Седяха си кротко, недопустимо за тях – в хармония, пиеха си виното, и той и обясняваше как ще и купи дрехи, за да я води на поход. Часове наред се смееха спонтанно, както никога не го е виждала да се смее, той я питаше с кого ще прави партия, как е готов да и помогне, пак се смееха, и набиваха сирене, защото и двамата обичаха сирене.
-Като беше пуснала там един материал със снимките, знаеш ли колко хора ми се обадиха и викат: „Ааааа, вие двамата май -ааа?!“.
-А! Голям праз! Като че ли ти още навремето не пускаше сам слухове, че съм ти любовница…, айде, че не знам! – засече го Захарула.
-Е, к’во лошо?! – погледна я той.
Захарула пак се направи на глуха и пак стреля:
-Копридрисков ли те накара да ми се обадиш?
Беше се овъртолила да разследва пътя на тоя Копридрисков от властта и вече самата усещаше остро, че е настъпил момента, в който достатъчно са я изтърпяли и ще започне рестото. Стегнала се бе като таралеж и не вярваше на никого, но с неистови усилия гледаше да не излиза от ролята – на ахмачката, която уж вярва на всеки.
-Аре стига с тоя Копридрисков, ти го направи фактор него. Иначе кой щеше да го знае? – лежерно отговори Алек.
Не Захарула бе превърнала Копридрисков във фактор, той си беше фактор и в сянка зад първия държавен ръководител кадруваше де що хвърчеше по властовата нива, обираше кинтите, щавеше и редеше схемите, и по масонски, с още един близък до първия държавен ръководител друг юнак.
Набутала се беше между шамарите им и сега идваше „нейния човек“, че да оправи хавата.
…
На следващия ден той и се обади в ранния следобед.
-Виното ти е превъзходно, никакъв, ама никакъв махмурлук… – побърза да предвари поредната мила интервенция Захарула.
-Това не съм го правил от 20 години… – тихо рече той.
Захарула замълча преди да отвърне още по-тихо:
-Ама беше хубаво, нали? А! И забравих да ти…
Не я чу. Беше затворил.
След две минути пак звънна:
-Ти нещо искаше да ми кажеш, ама прекъсна…
-Просто исках да ти благодаря, беше прекрасна вечер…
…
Престана да мисли в каква паяжина пак се беше подготвил да я завърже. Ако още малко бе продължил така да я майстори, чак щеше да му повярва. Обаче тя пак го изпревари.
И извади поредната статия за оня път на Копридрисков.
-Ти на глупак ли ме правиш мен, бе! Какво се разбрахме с тебе, а?! На глупак ли ме правиш ти, бееее! – чу гласът му в телефона.
Разярен, груб, дърварски глас. Сечеше я като с брадва.
Тя вдиша три пъти дълбоко и опита с най-спокойния тембър на който бе способна да му обясни, че нищо не са се разбирали за никакъв път на Копридрисков, още повече, че той самият и е казал, че изобщо не познава Копридрисков, че единственото, което пак прави е на черното да каже бяло и да я окачи на въжето, но отсреща брадвата сечеше. Дори не го чуваше какво съска, затваряйки и със злобното: „Наду ми главата!“.
…
Седмица по-късно, по път я завари обаждане на Копридрисков, който я покани на среща в Президентстовото. Не му отказа. И тя, и те знаеха, че това им е последния отчаян опит да я вкарат в пътя.
Захарула знаеше при кого отива. Дори да не го бе виждала никога, беше уверена срещу каква ниска топка ще играе. И се развихри така, както не би си позволила ако насреща и имаше истински Играч. Намачка го Копридрисков, истински забавляйвайки се, даже преиграваше малко, защото той се бе препарирал като мишок и това си заслужаваше. В един момент вече не и беше интересно, защото осъзна, че ситуацията е напълно безнадеждна – държавата се управляваше от абсолютни тъпаци, толкова нескопосани тъпаци, че при други обстоятелства, ако не беше журналистка, тоя и милиони да и даваше за среща с нея, тя никога нямаше да го допусне дори да позвъни на вратата и.
Копридрисков още в началото и заплещи за някакъв код и за вино, дето го бил посъветвал да се види с нея. Захарула му даде да се разбере с кого си пие виното и вътрешно се смееше като дете, защото номерата на Алек ги беше учила като по учебник, докато Копридрисков беше още в детската ясла на помощното училище.
И Захарула почна да си играе с тях.
Замина извън България и всеки ден анонсираше как ще пусне това, което се е случило в Президенството. А на финала пусна и анонс с някои знакови имена, което вече съвсем сгъсти напрежението.
И той, ръмжащият, внезапно пак се обади:
-Как си? – меко, усмихнато, ни помен от предишната му брадва.
-Абе, ей, вече като ти видя името на дисплея и сърцето ми прави лупинг – тоя път ще ме обичаш ли, или ще ме разфасоваш… – Захарула играеше по правилата на ролята. Както и той.
-Ееее, айде сега, нали знаеш нашите сложни емоционални отношения?! Какво да направя аз, като ти си се нацупила… – нехайно редеше той.
-К’во каза за мене Орли? – уж невинно попита Захарула.
Мъжът с името на Парижко летище се бе появил внезапно на финала на една тяхна среща с Алек. Захарула тъкмо си тръгваше, когато тоя с името на парижкото летище изведнъж цъфна за уговорена с Алек среща. Толкова се стъписа, като я видя, че Захарула наблюдавайки с периферното си зрение Алек, който наблюдавеше реакцията му, истински го призна. Алек. Нямаше спор, умееше ги тия комбинации.
И после се втурнаха почти половин час да си говорят по телефона за техни професионални неща, които могат да направят заедно. Чак когато затвори, Захарула се стресна – и двамата бяха забравили ролите си, бяха забравили, че се надиграват, каква беше, по дяволите, тая шизофрения между двамата?!
…
Две седмици по-късно Димитри пристигна при Захарула. Димитри бе нейния човек, с който щяха да правят партия. Бяха решили да тръгнат от местните избори, събираха хора, доверяваха си всичко един на друг. Димитри бе бизнесменът, тя бе таранът. Тя си беше таран винаги. Свърза го с Алек, помоли го да внимава с всеки, да внимават на какви лица ще залагат.
Кура му янко.
Захарула знаеше, че ще я пробият и през намерението за партия. Знаеше, че като не успяха директно нея да я подчинят, ще успеят чрез близките до нея. Не и се искаше да вярва, ама го знаеше. Захарула някои неща ги знаеше просто от раз.
Димитри започна да и разказва как щял да даде партията на едни изпаднали двама от друга партия, хора на Орли, за да участват на предстоящите парламентарни избори, ама ние няма да участваме, ние направо на местните избори… И Алек му дал хора, и Мараджо и той, и много хора се били събрали, и той мислел, че всъщност Първия държавен ръководител му ги пращал тия хора, и щял да застане зад „нашия“ проект, и сега искал съвет от нея…
-Какъв съвет искаш от мен след дъжд качулка? Ами ти явно всичко си го решил! – отсечена от пети ледено го захвана Захарула – Ти толкова ли си тъп, да не виждаш какво става, а?! Какъв Първи държавен ръководител ти праща тия, бе?! Луд ли си за да не разбираш? Пробиват те! Пробиват мен чрез теб! Овладяват ти партията, оттук нататък, понеже ти си я регистрирал, вече цъфтиш като мандатоносител на тия двамката на Орли… Приключен си, бе, пич! Не Първия държавен ръководител ти праща някого, той не иска да те види, както не иска да види и мен, щото сме според тях „неуправляеми“, а точно Пътя на Копридрисков ти ги праща и ти овладяват отвътре партията! Аз съм дотук! Без мен!
-Ама, чакай, в събота има втора среща, после ще ти се обадя… – смутолевя Димитри.
– Пич, политиката е курвенска игра. Ок! Решил си така, да се подложиш като балък на гилотината, сега ме слушай какво бих направила аз на твое място, щом като ще се играе курвенската! Ок! – искате ми партията, ето ви я! Струва един милион и половина. В кеш! Защото, пич, партията е твоя, тя е като къщата ти, имуществото ти, твоя е, искат я, продаваш им я. И взимаме парите, те да си взимат партията, и ние правим тихичко нова партия с техните пари. Те са курви, брат, играй и ти курвенската! Какъв Първи държавен ръководител ми бленуваш, какви пет лева, Пътя на Копридрисков ни превзема отвътре. Не се справиха с мен и с тебе пробиха! Аз съм дотук! Но! Това не е заплаха, просто ти казвам мъжки – оттук нататък аз знам какво да правя с всичките вас!
…
Диксъна я слушаше и си играеше с две зарчета.
Захарула го хвана за ръката точно когато той я поднесе нагоре за да подхвърли заровете:
-А стига, де! И дюшеш да хвърлиш, все съм наебана!
Диксъна се разсмя:
-Да, бе, да, ти от велики конспирации не се остави и да те изчукат! И к’во сега? Кой откъде е, а?
-Кой откъде е…
-Ама тоя Алек го признавам, топ интригант, еваларката. Той да не е влюбен в тебе?
Захарула се разсмя:
-Кел файда?! С него, Диксън, можехме да направим велики неща досега, ама когато един мъж не може да излезе от комплексите си на всяка цена да подчини някого, така става – взимай тоя път по баира и толкова. Иначе винаги съм се учила от него в движение, дори и когато сме били в свирепи отношения. Знаеш ли какво направи преди години преди да ми отреже главата? Първо ме наряза като краставица следобеда, после привършвайки рязането рече: „И приеми, че този разговор не се състоял!“, после цяла нощ пихме вино, все едно не ме е рязал като краставица, а ме е поливал, и на сутринта … ме сготви. Майсторлък си е това, Диксън, и аз може и да ревях от бяс после, ама се учех…
-Ти накрая да не вземеш да надминеш учителя? – хилеше се Диксъна.
-Винаги така става, ама той още не го е разбрал. Курвенска игра, Диксън, курвенска игра…
…
Десет дни по-късно.
Разузнавачът я хвана за ръка, за да не падне, докато Захарула се залюля опасно върху пясъка:
-Не бързай. Хладнокръвно, Таралеж. Бъди вода. Има и още нещо, което трябва да знаеш. Ако сега, след тези извънредни избори успеят да направят правителство, разбира се с огромния натиск на американците, местните избори направо стават излишни. Всичко ще е тяхно, а след като първо всички дирекции на МВР са техни, ти знаеш какво означава това, местните избори ще са нареден мач… Ако все пак играеш, трябват много ресурси, те ще дойдат към теб, не се съмнявам, но изчакай да видим тази колония след тези избори ще стане ли окончателен затвор…
Веселина Томова