ПРЕДАТЕЛСКО ПЛЕМЕ ЛИ СА БЪЛГАРИТЕ?

Да се пише предговор към „Записките по българските въстания“ на Захари Стоянов е все едно да се пише предговор към Библията. Единственото, което мога да сторя, за да удовлетворя добронамерената воля на поръчителите на това ново издание, е да се помъча да изразя преклонението си пред тази велика книга, да призная, че нейните редове са карали сълзи да бликат от очите ми, болка да пробожда сърцето ми, смях да напушва гърдите ми.

И не преставам да се питам, откъде се е взела тази божа дарба у медвенското овчарче Джендо. Възможно ли е през столетия робска участ някакъв ген да се е спотайвал, съхранявал и да е чакал упорито своя час, за да окрили душата на един мъченик? Възможно или не – „Записките“ са пред очите ни и ще векуват.

В родната литература са написани по-гладки редове, по-стилни съчинения, но няма по-българска книга от Записките. Когато ги препрочитах наскоро ме обзе безпокойството, как ще се посреща словото на Захари Стоянов от съвременния нетърпелив, многознаещ и малкочетящ българин.

Ще има ли той мъжеството и търпението да прочете до край този епос и още по-важно, ще се познае ли в него. Навярно има да се чуди колко примитивен, направо скотски е бил живота и труда на тези деца и юноши по Балкана и из пасищата на Добруджа.

Ако читателят има нерви, ще рови в речниците, за да открива значението на многобройните турски изрази, с които изобилства книгата и ако е благонастроен въпреки всички словесни затруднения, ще признае, че езикът на Захари Стоянов е по-богат от днешната накуцваща българска реч.

Животът всред пастирите е бил изпълнен с предразсъдъци, суеверия, страх от Бога и света Богородица с чести пости и постоянен глад, изключения правили само дните, когато се доял добитъка.

„Котленските овчари знаели, че душите на християните живеят вечен живот, а неверниците се изгубват, доказва ся и от това, че и най-грешният християнин после смъртта си става на вапир, пак с человечески образ, когато турците се превръщат на свини, най-ненавистното за тях животно“.

Накрая неочаквано откровено Захари заявява: „Тая набожност обаче никак не пречи на котленските овчари: да крадат, да продават умрели овце на татарите и да правят други разни безчиния, за които твърде добре знаяха, че Изповедникът не позволява причастение от 10-20 години.“

Навярно както при всички млади хора и тогава преди сто и петдесет години се е плащало задължителния данък на суетата.Завърнал се след години отсъствие в родния край, овчарят бързал скришом да се прибере в къщи, да захвърли калпака и грубите шаячни дрехи, да облече леки дочени одежди, високи подковани обуща, каквато тогава била градската мода. Да се озове бързо на улицата обаче не ставало току тъй, юнакът, прекосявал двора, заставал до портата и по цял ден надничал през пролуките, надничал, докато майка му насила не го избутвала навън и бързо залоствала входа. Разбира се, след време притеснението било преодолявано и нашият овчар тръгвал гордо по уличките, като подхвърлял високо броеницата си, за да я хване ловко в грубите си лапи. Това било доказателство за мъжество.

Не знам дали жаждата за просвещение е всеобща за хората, най-вероятно – не, но при Джендо тя била поразително силна и той след като изял порядъчно жесток бой от баща си, че не иска да се върне при овцете, избягал от родното село и с променен вид се запътил към Варна. Никакъв калпак – фес, дълго цигаре в устата и на пояса Дивит (мастилница и перодръжка) знак за образованост. В тази премяна Захари Стоянов започнал да търси препитание в морския град. Нищо. Всички врати се затваряли пред носа му. Дори не го питали какво иска. Трябвало да пренощува на улиците под охраната на местните кучета. Варна се оказала крайно негостоприемна и може би заради това вчерашното овчарче нарича морето:“ гьол“! То напуска града и се запътва към Русчук. По пътя пак премеждия, пак бой, пак глад и в пристъп на отчаяние Джендо, решава да се върне при овчарите.

Но когато бръкнал в ръкава на дрехата, за да извади калпака си, него го нямало. Край. Подобен срам не се преживява. Хем бягаш, хем се гиздиш с фес и цигаре и накрая се завръщаш позорно при своите без калпак.

Да, любезни читателю, ако Захари Стоянов не беше загубил калпака си, българската литература щеше да се лиши от „Записките“ и цялата публицистика създадена от този невероятен човек.

Русчук не се оказал по-гостоприемен от Варна, но Захари вече бил готов на всичко, за да промени живота си, искал да учи, да чете, да се образова и се съгласил да работи само срещу хляба в една абаджийска работилница.

„Когато бях овчар, често слушах да приказват многознающите хаджии, че синът на еди-кой хаджия знаял седемдесят и седем язика и че който знаял най-много язици, той бил най-ученият, заключаваха тия. „Защо и аз да не науча поне един от тия язици?“ – помислих в себе си и започнах от едина край. Колкото надписа имаше из града по хотелите, по консулатата, на станцията и пр., всичките изписах на книга, на които скоро научих значението и се запознах с латинската азбука. По-късно можах да узная още и това, че язикът, за който се бях заловил, бил френският и от който знаех вече няколко думи криво-ляво.“

Представям си, днес, как бихме приели някой опърпан, млад човек, който ходи по улиците и записва латинските наименования в тефтера си. Безумец, нали? Само че казано е „ Бог създаде безумните на тоя свят, за да посрамят мъдрите!“

И ето го Захари, който се навърта около читалище „Зора“, гледа завистливо как млади добре облечени господа влизат преспокойно през дверите му, а той… той не дръзвал да приближи до входа и така дни наред, докато веднъж един господин от самото читалище добродушно го поканил и дори му подал да чете един вестник.

“ Четах аз час, четах два, без да си подигна главата, да погледна наоколо си, защото се боях да не наруша някое правило и мислех, че всичките мене гледат. Едър пот като роса покриваше челото ми, като че бях повикан да отговарям на някои заплетени въпроси, касающи се до живота ми.“

В тези мигове наистина се решавали въпроси отнасящи се до целия бъдещ живот и съдба на Захари Стоянов. След време, когато поредния му господар го измамил със сто гроша от годишната му заплата и го прогонил от работилницата си , Захари намерил подслон в самото читалище „Зора”. Там той вече имал сърдечни нови приятели, единият от които бил бунтовникът Никола Обретенов.

Ако човек проследи несретния живот на овчарчето от Медвен и цялата му сиромашия, може лесно да си обясни, откъде иде неговата ненавист към богатите чорбаджии, господари, изедници, кожодери, кръвопийци и прочее.

След като години наред си утолявал глада си с комат хляб и водица, няма как да изпитваш нежни чувства към тия, които не знаят какво е труд и мъки, жажда и студ.

Някакси по-трудно се приема критичното отношение на Захари Стоянов към „учените глави“. Вярно е, че между тях рядко се намират революционери, вярно е, че според Робеспиер „светът няма нужда от учени“ а Лавоазие бива надлежно гилотиниран, но осмелявам се да кажа, че гневът на писателя е прекалено якобински!

Може да се предположи, че липсата на достатъчно образование поражда неприязън към онези, които са достигнали някакво по-висше равнище в знанието. Накърнено е самочувствието на самоука, който сам тайно би желал да бъде сред онези, които ругае.

Обобщението на Захари е прекалено, то обаче не отнема нищо от драгоценността на неговата книга.

Той не иска да си спомни, че самоубилият се пред очите му двадесет и две годишен Ангел Кънчев е бил за времето си забележително„учена глава“- завършил е Болградската гимназия, след това школа за артилерийски офицери в Сърбия, накрая е учил в Чехия – селскостопански науки.Погледнете неговия образ, чертите на красивото му, умно лице и ще се съгласите, че днес такива хора рядко се срещат.

Захари Стоянов е покрусен от видяното на пристанището в Русчук и дълго не може да си обясни, какво е заставило този млад, хубав човек да посегне на живота си. Допускал, че някаква велика тайна се крие зад тази постъпка, защото знаел,че самоубийството престъпва волята божия, че е грях на греховете. Тогава? За да го извършиш трябва да има нещо по-силно от волята за живот, нещо по-силно от тебе самия…Но какво, какво?

Джендо още не е научил: „ Две неща имам на земята – любовта и свободата. Живота дал бих безвъзвратно за любов. Любовта да дам за свободата съм готов!“

Той нямал нито едното, нито другото и когато Никола Обретенов и останалите му другари започнали да го посвещават в комитетските работи, в смисъла на думата отечество, в същността на робството, мъглата пред взора на младия човек започнала да се разсейва, очертанията на непознатите нови форми го очаровали, жаждата за знание ставала все по-могъща и неутолима, и така се започнало пробуждането на един гений.

Дошъл трепетно очакваният ден, когато Захари Стоянов изслушал устава на революционния комитет, научил, че за дванадесет провинения на членовете му наказанието е смърт.че ние желаем за себе си свобода народна, свобода лична и свобода религиозна; с една дума, свобода человеческа и затова желаеме такава съща свобода и на нашите приятели и съседи. Ние не желаеме да владееме над другиго и затова не дозволяваме да ни владеят и другите. Ние не въставаме против турския народ, а против турското правителство и против ония турци, които го подкрепят и бранят. С една дума, ние считаме за приятели сичките народи и народности, които съчувствуват на нашето свещенно и честно дело, без да гледаме на вяра и на народност…

Клетвата била положена и безмерна радост обзела душата на някогашното овчарче. Той вече бил включен в една общност от люде посветили се на велика идея. Те твърдо вярвали, че тя придава смисъл на живота им и презрение към смъртта. Защото първата стъпка към свободата е да осъзнаеш, че си роб.

Русенският таен революционен комитет имал свое убежище и то било къщата на Баба Тонка Обретенова – майката на Никола. В цялата ни история до деветнадесетия век, едва ли има друга по-забележителна жена от Тонка Обретенова.

Признавам си, че определението баба, в този случай, пък и в много други, ме смущава, но така си я е нарекъл българският народ, така ще си остане. Иначе Тонка Обретенова е заслужила напълно своите паметници. Тъжното е, че много често хората издигат паметници на герои, които още приживе са били забравяни.Мраморът и гранитът напомнят себичността на предците.

Тонка Обретенова била хитра, умна, духовита с вродена артистична дарба истинска закрилница на цял рой бунтовници. Четири нейни сина участват в борбата, двама са погубени, останалите гният по занданите. При напомнянето на това обстоятелство тя отвръщала, че още четири синове да е имала, и тях щяла да прати да воюват за свободата.

Напоследък празнодумци и сквернословци пак започнаха да делят хората на русофили и русофоби. Захари бил русофоб! Понятие лишено от всякакъв логически смисъл. Понятие, което ме задължава да обичам всички руси и Пушкин и Врубел заедно с моите близки руски приятели, но към тях съм длъжен да прибавя и пазачите в концентрационните лагери и един куп руски убийци. Ами не ги обичам. Тогава, какъв съм?

Захари Стоянов никъде не говори против руския народ, той изброява всички български възрожденци, които са били противници на самодържавието, на имперската руска политика:Раковски, Левски,Л. Каравелов, Ангел Кънчев, П. Волов,Бенковски, Смея да добавя към тях и Яворов и Емилиян Станев.

Някога се е стигало до парадокса – русофилите да настояват, че жертвите от руско турската война през 1877-78 са били два пъти повече от броя на загиналите сочен от русофобите. Кой кого обича и кой кого мрази?

Захари Стоянов отделя широко място на Старо-загорското въстание от 1875 година, казано откровено такова всъщност е нямало. Имало е ентусиазъм, възторг, закани, очакване да се вдигнат на бой много мъже но до битка с врага не се е стигнало… Сам Захари Стоянов пише:

„За да не ме набедят за твърде горещ поклонник на българските въстания, аз бързам да си призная, че напълно съзнавам, заедно с всички, слабата страна на тия наши въстания, зная, че ако ги разгледа човек със строго критическо око, ще ги намери повечето театрални, непрактически и необмислени сериозно, но кой е крив в това?

Казах, че тия са най-блестящата страница от новата ни история, не притежаваме друго по-славно минало, което да ни характеризира като народ. Освен това има друго по-важно обстоятелство, което не трябва да изпущаме, когато говорим за чисти народни движения, за целта и намерението на отделни личности.

Хората обръщат най-голямо внимание не на следствията, които са очаквали от това и онова предприятие, захванато от мнозина или от едного деятеля, но от святата цел и благородните побуждения, от които са се ръководили деятелите.

За нас това е важно. Ние можем да изброим мнозина херои, които са посягали на живота си, както казах, които са убивали чеда и жени, които са жертвували мило и драго за известна цел и идея.

Каква е била тая цел и идея?

Освобождението на България изпод турското иго. Това е за нас достатъчно.

„Тия, бунтовниците, бяха луди и неразбрани глави,нехранимайковци“ и пр. — викат някои наши благоразумни братя. Да, но тия бяха честни и непорочни като ангели, идеални, каквито България едва ли ще роди вече втори такива подобни на тях.“

„Когато един народ не обича свободата, то можеш ли да го принудиш за това насилствено!“ – питал двадесет и една годишния, кипящ от енергия и ентусиазъм, Стефан Стамболов. Той също дошъл да вдига въстание в Стара Загора, и там за пръв път се срещнал със Захари Стоянов.

Тези думи на двама велики българи звучат толкова съвременно, че могат да предизвикат единствено чувството за национален срам. Напразно отишла и прокламацията подписана от Христо Ботев и Стефан Стамболов с трогателното обръщение:

„Милий народе български“… Ти си страдал много, но това страдание в този честит час, вместо да те услаби, напротив ще те раздражава като лев…“ Накрая прокламацията завършва с думите: „ Издадено от хиляди въстаници в Балкана“

Старозагорското въстание и вълненията в Чирпан,Шумен, Червена вода, покрай него, представляват цял низ от недоразумения,грешки, неразбирателства и за съжаление предателства. Съществувал план дори да се запали Цариград,за изпълнението,на който се готвил самият Георги Бенковски, но след като народът в България не се вдигнал на оружие, не се появили мистериозните хиляди въстаници от Балкана, да се подпалва Цариград нямало особен смисъл .

Четиците, както ги нарича Захари, чакали подкрепа от събратята им, обикаляли напусто горите, възторгът се сменял с униние. Напразно се веели знамената. Предварително обещаваните подкрепления никак не се появили.Всичко безславно свръшило.Някои от водачите били заловени и обесени, други изпратени на каторга. Стефан Стамболов успял да избяга в „ святата и благословена, свободна, Румъния“, а Захарий след като три месеца се крил, прекарал дни и нощи в товарни вагони край Харманли. Загиват трагично и смелите братя Жекови обградени от турците в една горяща плевня. За тях, повлиян от „Записките“ Вазов написва стихотворението си братя Жекови:

Стопанът уплашен гости си обади,
Вчера ги прие той, днеска ги предаде

В тези тъжни страници проличава жлъчното отношение на Захари Стоянов към старите войводи, той не щади нито Панайот Хитов, нито Филип Тотю, и сигурно има защо. И двамата не са подкрепили нито Старозагорското, нито Априлското въстание. Нещо повече Филип Тотю е трябвало да оглави четата, с която Христо Ботев се готвел да премине в България, но старият хайдутин, ненадейно се отказал и това принудило Ботев сам да поеме ръководството на бунтовниците, без да има хабер от военното дело.

Предателско племе ли са българите? Изтръпвам, че мога да си задам такъв въпрос.

Предателството е общочовешко явление. Има го навред и в древността, и в наши дни. Винаги се намира Ефиалт и персите през прохода минават.

Инстинктът за самосъхранение надделява идеалите, особено пък когато те са непонятни, далечни и понякога абсурдни. За прекрасния човек и учен Николай Генчев се разказва следния анекдот: Изпитвал той една студентка за борбите на българския народ, а тя непрекъснато повтаряла, че неуспехите на въстанията, бунтовете, заверите се дължат на предателството на българските чорбаджии – теза, която по това време се поддържаше от властта.

Николай Генчев я слуша, слуша и по едно време я прекъсва: Колежке престанете с тези чорбаджии, защото за всеки един предател споменат от вас, аз ще изброя пет овчаря.

След втората световна война във Франция били произнесени 6763 смъртни присъди за предателство! Смайващо внушителна цифра, за народ – пример за свободомислие. Хората предават ближните си от страх, от сребролюбие, заради изтезания или за някаква изгода.

Захари Стоянов твърди, че поп Кръстьо е предателят на Васил Левски, като се позовава на Любен Каравелов. Днес това, едва ли не, всенародно убеждение, се оспорва. Уви твърде късно, ако се окаже основателно.

Историята не е експериментална наука, тя не може да се доказва. Изречената дума вече е лъжа, има такъв стих на Тютчев. Написаната – още повече. „

Записките“ си остават творение на един човек с чувства и мисли, болки и възторзи,радости и слабости, те не са скрижали! Забавно е, още, че Захари Стоянов не може да търпи и шопите. Вярно, че сред апостолите няма хора от шопския край, че шопите са индивидуалисти, затворени, дори мрачни, вярно е стихчето :

Епа нема ли кой да палне плевнико на кмето
Та да се разпръсне това пусто темнило проклето

Вярно е, но то принадлежи на Елин Пелин, който е шоп от Байлово. Само че и това не е точно, защото родът му идвал от село Поибрене, а там шопи няма!

„Аз не зная друга епоха, било във време на робството ни, било след освобождението ни, в която българската журналистика да е воювала така смело, така честно и безбоязнено в полза на народните интереси и желания, които тя защищаваше добросъвестно и стана истински виразител на народната воля“.

Така пише, обикновено скъпият на похвали, Захари, за вестниците „Напредък“, „ Век“, „Източно време“, които излизат в Цариград в навечерието на Априлското въстание. А пък аз не зная къде се загуби гласа на тази честна и безбоязна българска журналистика, печатна и електронна и вече близо век не смее да гъкне и да даде израз на народната воля?

И пак всичко започва от „благословената“ Румъния. Но този път от Гюргево.Там се провели „първите подготвителни събрания“ В тях участвали лица с изпитана честност и твърд характер, а именно: Стефан Стамболов, Волов, Г. Икономов, Заимов, Г. Апостолов, Обретенов (големият), Драгостинов, Караминков и Христо Големия.

„Георги Обретенов и Георги Измирлиев били докачени твърде много от своите събратя, че се съмнили в тяхната честност и патриотизъм, като им затворили вратата на събранието. Тия тръгнали отчаяни по гюргевските улици, поплакали, повъздишали и решили да се самоубият него ден, отколкото да живеят вече на тоя свят. Преди да свършат обаче това решение, те влезли в една влашка кръчма, изпили около една ока ракия, цалунали се и се разделили един от други. Измирлиев потеглил към Дунава, гдето мислил да нахрани рибите, но находящите се там риболовци го спасили. Г. Обретенов, преди да свърши със себе си, решил да убие по-напред брата си Никола, който, според неговото мнение, бил единствената причина за неприеманието му. Взели се мерки и разяреният Обретенов не можал да направи нищо на брата си; от яд той преспал през студената януарска нощ на двора без никаква завивка и сутринта го намерили, че се вдървил; с големи мъки едвам можли да му възвърнат живота.“

На пръв поглед – детинщини,вечер в гюргевска кръчма, закана за братоубийство, водите на Дунава . Не знаеш да се смееш ли или да плачеш. Само че, читателю, по-внимателно, тези докачени млади хора загиват за свободата на България и двамата. Георги Измирлиев на бесилката, а Георги Обретенов, тежко ранен,за да не попадне в ръцете на врага, се застрелва сам.

В Гюргево, доведен от Стоян Заимов, се появил и доскоро никому неизвестният Георги Бенковски. Той се свивал между останалите си нови другари, не опитвал да налага себе си, пък и те не му обръщали особено внимание, докато един ден в къщата, която обитавали нахлул някакъв си комисар, без да похлопа на вратата, без да се обади, направо рекъл: „ Вие що за хора сте?“ Младите съзаклятници малко се стъписали, но Бенковски хладнокръвно станал, завъртял една плесница на неканения посетител, хванал го за ръката, извел го навън и му посочил мандалото, с което трябвало да почука. Тази постъпка повишила авторитета му и може би подсказала, че с този човек шега не бива. В поведението на Георги Бенковски, така както го е описал Захари Стоянов се наблюдава една забележима промяна – постепенно той става все по-самоуверен, нетърпящ възражения и дори надменен, а след погрома всички тези качества, като че ли се губят, рухват и гордият вожд се превръща в изтощен, безсилен човек, който сякаш очаква всеки миг смъртта си.

„Падна народът падна и Бенковски“

И така поробена България е разделена на четири революционни окръга Търновски, Силвенски, Врачански, Пловдивски. Захари Стоянов е определен като помощник на главния апостол на пловдивския окръг Панайот Волов.

Започва митарството на Захари Стоянов от село в село, нощ и ден „ от всякъде гонен, навсякъде приет“. Опърпан, парцалив апостол, който призовава на бунт, скромен, понякога боязлив, друг път решителен, той буди доверие у едни, съмнения у други, неговите описания биха могло да служат за основа на българската народопсихология, ако изобщо е правилно да се говори за такава наука. Принуден ту да лъже, ту да крие личността си, ту да бъде прям, той заклева мнозина за народното дело. И в цялото му изложение няма нито една хвалба. Нито един ред, в който да се изтъкне собствената му личност. Няколко години след освобождението, той посещава Иван Арабаджията – верният следовник на Левски „Сварих го пак на това същото място, потънал в трески, с теслата в ръка, с която дълбаеше главина за колело, а насреща му бе седнал верният му другар Божил. Мъчениците! Тия бяха дрипави много повече, отколкото в турско време, набръчканите им и почернели лица показваха, че гечинмекът им е станал по-труден; къщицата на бай Ивана, която е била свидетел на толкова пламенни надежди, в която се е криела някога славата на България, тая историческа къщица беше опустяла, буен пелин и черно бъзе закриваха ниските й стеници, всичко наоколо показваше, че тук владее отчаяние, няма вече живот, никой се не интересува вече да знае кой е Иван Арабаджията.“

Озовавайки се в Панагюрище Джендо тръгнал за село Баня, където в къщата на поп Грую трябвало да се срещне с непознатия му Бенковски. Преуморен от път той задремва и…
„- Ей, я ставай да те видя що си за човек, та си се разположил така господарски в чуждата къща! – чух аз непознат глас в съня си и докато сваля от гърба си пъстрата чергица, тя подхвъркна настрана, като да я вдигна вихрушка Ужас! Аз скочих на крака като луд, вследствие на това грубо събуждание; станах още по-омаян и зашеметен от онова, що гледах напреде си. Висок непознат човек с морав фес на главата, наметнат с черна мушама на гърба си, с високи ботуши на краката, опетлан по гърдите с много ремъци, на които висеха два револвера, кама, чанта, телескоп, с една реч – човек страшен стоеше напредя ми.“

Това естествено бил самият Георги Бенковски. „Той можеше да има възраст приблизително 28-30 години, ръст тънък, висок, гърди изпъкнали нанапред, глава вирната наназад, с дълъг врат, лице прилично, малко сухо, усмивка сдържана и увлекателна, руси мустаки, тънки и доволно дълги, закривени от само себе си нагоре към очите, които придаваха особена представителност на лицето му; очи ясносини, поглед проницателен, коса и вежди руси, както и мустаките му, въобще човек личен и представителен, човек, който беше в състояние да привлече всекиго смъртен само с външните си качества. При това, като се прибавят още неговите движения, пъргавината му, строгата му реч, разправянието с ръкомахание, обръщенията му с хората, които не оставаше да се почесват и да излагат своите мнения напространно и да го учат на ум, което е взаимна отстъпка, и пр., вие ще да имате горе-долу повърхностно понятие за портрета на Бенковски.

Аз му разказах всичко, где какво съм направил, което е известно вече на читателите, показах му статистиките си, не зная как стана реч и за пълномощното писмо, което ми даде Волов в Пловдив и което Бенковски поиска да види.
– Тия хора не искат да разберат, че с граматика не се освобождава отечество – каза той разсърден и след като сви в ръката си моето пълномощно, което аз пазех като очите си, хвърли го в огъня.- Учил ли си се в Европа? – прибави той, като ме изглеждаше със съмнителен поглед.“

Бенковски малко се успокоил, когато разбрал, че Захари не е учил в Европа, но още от този пръв разговор ставало ясно, че войводата не тачи Волов, недоволствал от работата му, искал само той да командва и самолюбието му ясно си личало. Но тука веднага трябва да се каже, че ако не беше Георги Бенковски, може би Априлското въстание нямаше да пламне и се разгори, панагюрци нямаше да се хвърлят в боя така въодушевено и крилатите думи: „ В сърцето на тирана, аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее!“ – нямаше да бъдат произнесени.Разбира се, Аз можеше да бъде заменено с Ние, но хора като Георги Бенковски обикновено рядко си служат с множественото число на местоименията.

В Панагюрище започнала трескава подготовка.Необходимо било да се свикат делегати от цялия четвърти революционен окръг заедно, за да обединят действията си. Един по един, дни наред пристигали пратениците, Бенковски започнал да се държи все по-заповедно, все по-самодържавно по думите на Захари Стоянов. „ Той е по-достоен от мене“ – казал Волов и действително този мил човек не смогвал да се справи със задачите, докато Георги Бенковски се оказал вещ, готов вожд, който нареждал: кой на кого имал право да подаде ръка, не може войвода да се обръща към четниците си с „моля ви“. Учтивостта се отлага след свободата на отечеството. Срамота било войвода да спи съблечен по бели гащи! Да не се обръща особено внимание на писмата с краснописен почерк – те са писани от ръката на учени, градски хора-граматици. Виж простичките писъмца са добре дошли. Сам Бенковски диктувал по две писма едновременно ( Наполеон по три до пет!)…

Пришълците бъдещи бунтовници станали подозрително много в Панагюрище, и тогава се взело решението срещата да се направи не в населено място, а в дебрите на Средна Гора.Така се стигнало до Великото народно събрание на Оборище. То било наистина добре подготвено, със стражите му, с хората, които предвождали участниците нощем в потайна доба. На определеното място в долчинката горели огньове, врели казани, пекли се агнета, окачени по буките фенери придавали още по-романтичен характер на събитието. Някаква радостна възбуда обвзела хората. И се стигнало до песни: Георги Икономов запял и един по един депутатите започнали да му пригласят. Представяте ли си съвременният ни парламент да пропее: Горо льо, горо зелена…“ И прав е Захари:“ Тия депутати, избрани и назначени по кьошетата и плевниците, аз ги обожавам сто пъти повече, отколкото днешните белоръкавични депутати, които, докато се изберат, продават и майка и баща, и чест и съвест; които не народът избира, както тия обичат да казват, но техните пиени агитатори, безсъвестните лъжи и подкупвания. Моите оборищки депутати са ангели, най-честните, идеални личности измежду народа, единствените възнаграждения – искам да кажа, прогонни и дневни пари – на които бяха: грозната бесилка и заптийският камчик. Подобни депутати българският народ няма да види вече, докато свят пребъде.“

На това място ми иде да се прекръстя, макар, че не съм религиозен човек!

Не може да се говори за Оборище без да се спомене за поведението на Бенковски и молитвите на поп Груьо. Преди да се открие събранието Бенковски настоял, че е необходимо да се подпише едно пълномощно, което дава правото само на апостолите да обявяват въстание. Може Оборищките депутати да са идеални, да са ангели, но това съвсем не означавало, че трябва да бъдат за всичко единодушни. Мнозина помислили, че с това пълномощно им се връзват ръцете и възроптали. Настъпил смут, гласове на разочарование, дори Панайот Волов се отделил настрани и се разплакал. Тогава Бенковски драматично извадил сабята си и започнал да убеждава несъгласните. Той бил неотстъпчив, разтреперан,задъхан накрая заявил, че си отива, че няма какво повече да прави на Оборище, щом хората не смеят да подпишат едно нищо и никакво писмо. Сложил крак на стремето на коня си и рекъл: „Аз отивам в Батак да вдигам въстание“ И сякаш в този миг народът се почувствал осиротял: „ На кого ни оставяш войводо“ и проработила волята да се подчиняваш на авторитета. На бърза ръка всички подписали. А депутатът, който бил най-много против и дори бе заявил, че от един тиранин се попадало на друг, поискал прошка и толкова се разнежил, че се завтекал и целунал Бенковски. Подобна промяна на мненията, убежденията е доста типична за нашата политическа история, тъжното е само, че Соколов (Соколски) е бил обесен, а подобните нему днес са живи и здрави.

По искане на Волов – Великото народно събрание на Оборище се открило с водосвет, отслужен от поп Груьо Бански и останалите свещеници. Гледката била величествена: „Представителите, всичките гологлави, със запалени свещи в ръцете, посред белия ден, стояха неподвижни около свещениците, няколко крачки настрана. Гробна тишина настана; само гръмливият глас на свещеник Груя ехтеше из букака. Той четеше, както му скимне; във всичките молитви, гдето имаше да се казва „наши врази“, той прибавяше от себе си на висок глас: „Наши врази неверни агаряни да разточат ся.“ Най-оригинално четеше той „Верую во единаго“, което беше преправено твърде масторски, но не от поп Груя, а от друга някоя по-талантлива глава. Помня само, че то се захваща така: „Верую во единаго хъша балканскаго, яко той есть твой бог и спасител“… …Останалите свещеници, които служеха заедно с поп Грую и които стояха отзадя му, като чуха, че тоя техен духовен началник употребява „наши врази агарянци“, започнаха да надничат през рамената му в требника, за да се уверят с очите си дали действително така се пишеше в книгата.“
***
„Братия!
Вчера пристигна в село Неджеб ага, из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптии… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от екът на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братия, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…
Тодор Каблешков
Коприщица, 20 априлий 1876 г.

Така започва най-голямата драма в българската история през последните векове. Четиримата апостоли в Панагюрище боси и гологлави се втурнали с извадени саби на улицата: „ На оружие“, Бунт! Бунт“ и запяли в един глас песента:
„Ха, народ поробен, що си тъй заспал. Ил живот свободен теб не ти е мил!“ . Не знам как е звучала някога тази песен – забравили сме я.

Отначало панагюрци се стъписали, „Не е ли рано, още не сме готови!“ такива думи се прокрадвали между хората.“ Предразнялите гласове на тичащите апостоли сякаш звучали напразно. Нима било възможно да се повтори Стара Загора. И наистина майките започнали да прибират децата си от улиците. Унинието и отчаянието били близо, но тогава някой ударил черковната камбана, някой гръмнал с пушка, звънът се усилвал, изстрелите зачестили. Панагюрище наистина въстанало.

Турците при конака отначало недоумявали, но когато усетили свистенето на куршумите, побягнали през глава. Неколцина паднали мъртви. И тогава настъпило радостно опиянение. Сякаш не бунт, а Възкресение Христово било дошло. И колко бързо радостта на някои се превърнала в озверяване. Труповете на убитите турци били насечени и накълцани. Намерили се мъже, които потапяли показалеца си в кръвта и го облизвали – вместо причастие. А един мъжага, чието име в Записките се споменава само с инициали, загребал с две шепи кръв от раната и я изпил. Неговата постъпка според Захари „докара до болезнено отвращение“ но…“ Той изливаше оная ненавист и омраза, която е тежала на многострадалния български народ цели петстотин години и за която не той е виновен, но позорното робско състояние, вековете и теглилата“.

Винаги може да се каже, че отдалечеността в годините не ни дава право да съдим сурово поведението на хората от миналото. Иначе и Крум е бил варварин, като пиел от черепа на Никифор, и развратната Саломе, която танцувала с отрязаната глава на Йоан Кръстител. И Нерон… За жалост няма нужда да се подбират примери от митологията. Съвременността не е станала по-човеколюбива и това е трагедията на нашето време. Сам Бенковски нарежда на въстаниците от селата да се убиват всички пъдари без изключение.На възражението, че между пъдарите може да има добри хора, Бенковски отвърнал: „това е една бунтовническа тънкост, недостъпна за всеки ум.“ –„ Аз съм уверен – прибави той, без да го чуе някой отстрана, – че при най-малката несполука от наша страна тия, които гледаш да се прегръщат напредя ни, ще захвърлят пушката и изново ще да преклонят глава пред ятагана на тиранина, а особено селските ни бунтовници. Друга е работата, когато се намърси селото им с няколко трупове. Като виновати, тия ще бъдат по-ревностни от тебе и от мене. Има и друго: докато окото на петстотингодишния роб не се накървави, докато не се възбуди в него жаждата за отмъщение, той не върши работа. Тежко нещо е да бъде човек бунтовник!…“

Мисля си, че днес не можем дори да възпроизведем картината на въстанието в Панагюрище. Този изблик на кървава радост, тези сълзи от щастие, накичените със здравец глави на бунтовниците,здравец и по пушки им, щиковете, китките цветя, старите жени, които им се кланят доземи. Никакво обуздаване, никакъв сговор.

“Едни пееха, други плачеха (от радост разбира се) трети декламираха и ораторствуваха“…

В наше време някой мъдрец измислил и постановил на определени дати да се правят възстановки на събитията от миналото. По-жалко, по обидно за паметта на покойниците зрелище едва ли може да се види. Ако организатори и изпълнители си въобразяват, че с тази долнопробна имитация се отдава почест на загиналите за свободата на отечеството, на пролятата нявга кръв, те не заслужават свободата си или казано откровено заслужават точно тази която имат.

Георги Данаилов

http://glasove.com