« Върни се назад Публикувано на 18.11.2014 / 13:52

ПРЕВЪЗЛАГАНЕ НА КУБРАТ. ОТРОВНИ МАНТРИ

Кеворк КеворкянПак стана ясно, че ентусиазъм имаме в изобилие.
Също и големи усти.
Но, както казваше един автор, това не е лошо, ако си мажоретка и нещата не са по-сложни и по-опасни от викането на „Хайде, наште!“
Имам слабост към това момче – усещам, че той не е фалшив, когато говори за България, за българското и пр. А и Кубрат, Тервел – зад тия имена наднича нещо. Много е странно, но винаги се сещам за Йордан Вълчев – той беше кръстил четиримата си синове с имена на български владеели, а беше наистина знаменит писател и още по-знаменит родолюбец, отиде си недооценен, и си остава недооценен. Нещо нормално за българската практика, в която най-гръмкото кукуригане винаги има повече шансове. Знам какво щеше да каже Йордан след мача в събота и кукуригането около него, но по-добре да не го споделям.
Затова ми стана жал за Кубрат, не можах да заспя в събота през нощта.

Сетне телевизиите сложиха плочата „Мечтата на България не се сбъдна“ – и на мен ми стана жал и за България. И това ли няма да ни се случи – толкова скромна мечта, а се разминаваме и с нея.

Отгоре на всичко, ние винаги превъзлагаме надеждите си на някой друг – и покрай него, макар и да е със счупена скула и със сътресение на мозъка – да се суркаме някак напред. Подобно превъзлагане е много опасно, но ние не си даваме сметка за това – защото то ни освобождава от личното ни участие, в каквото и да е било. Някой друг трябва да ни свърши работата, а ние отстрани да викаме като мажоретки. Изобщо – да се държим така, сякаш имаме сътресение на мозъка, което не е изключено, след като толкова години сме подложени на системно будалкане.

И затова не можем да схванем и най-елементарното, а дори и очевидното – например, че имаме президент, който се държи като невменяем, и боксьор, който се държи като конферансие на самия себе си.

Тия двамата нямат на пръв поглед нищо общо – до мъжествения Кубрат Плевнелиев изглежда като човек, който е протестирал още на 10 ноември. Но и двамата имат една и съща страст – да говорят излишно. Единият да повтаря, че е президент, другият – колко велик народ сме. Това последното също е рефлекс на превъзлагането – губим поредната битка, обаче си въобразяваме, че сме издръжливи като песъчинки от пустинята Сахара и ще продължим напред. Накъде – не е толкова важно, а и никой не пита…
Превъзлагането ни кара да правим детински грешки – например, смятаме, че един по-малко от номинален българин, какъвто е Плевнелиев, е нещо повече от това.

Кубрат, от своя страна, е добър боксьор, но не е никаква Кобра – и не ми е ясно, защо е приел това прозвище, освен ако в него няма някакъв скрит фалически смисъл. Никаква змия не е той, а един праволинеен и инатлив борец, който е готов да понесе всякакви несгоди.

Странно изглеждаше анимационния клип, който бе представен преди двубоя му с Кличко; той трябва да убеди публиката, че ще види едно гъвкаво, лукаво и заради това още по-отровно чудовище. Но нищо подобно не видяхме – ако изключим повтарянето на мантрата „Ние българите никога не се предаваме, продължаваме напред!“ Тя пък е направо отровна, защото с това твърдоглавие нищо добро не сме постигнали.
Е, да, един никакъв човек с промушване, лигавене, със съскане на глупости и български президент може да стане; само същите средства обаче никога няма да помогнат на някого в бокса. А и Кубрат, и Тервел, също и Исперих съвсем не са били праволинейни еднороги, бивакуващи край стените на бляскава Византия, това са били хитри и дори коварни хора, иначе не е било възможно да се оцелее. Плевнелиев може да е будала и някой да го направи президент.

Обаче Кубрат не може да стане шампион, повтаряйки само мантрата „Ние българите никога не се предаваме!“ Ако става въпрос, Кличко е сто и десет пъти по-голям националист. Но нашият национализъм си е такъв – креслив, обаче и мекушав.

Но и него все превъзлагаме на някого. Да не говорим, че за мнозина той се изчерпва в онова, което изрече един българин преди мача: „Дошъл съм да видя как Кубрат ще разпука оня!“
Оня. Разпука.
Какво се случва обаче, когато поредният епизод от Превъзлагането завърши с крушение? Известно време врякаме „Българи! Юнаци“ и сетне всичко затихва. Така е от времето на парахода „Радецки“ насам.
Между другото. И на мача с Малта, на който имаше стотина души публика, викаха „Българи Юнаци!“ – тъкмо когато някакъв Маркиньос от нашите се готвеше да бие наказателен удар. Пълно пропадане – заедно с българина Маркиньос. Обаче поне Любо Пенев имаше очи да види това и ясно да го каже. За разлика от Кубрат.

Още когато той каза, че Кличко бил „момиче“, разбрах, че всичко свърши.

Никога нямаше да спечели – ако беше нужно, украинците щяха да пратят срещу Хамбург една-две ракети от ония, с които свалиха малайзийския „Боинг“. В бокса си отваряш ципа на устата едва след мача – преди това го правят шутовете, има ги такива вече в изобилие в този велик спорт, но те са масовката в шоуто. Малко приказки и повече сметки – тогава можеш да схванеш, че 60 /мача/ е повече от 20. И дали пък точно ти си онзи, който ще срази стария, привидно уморен лъв? – нещо, в което Кубрат бе сигурен. Това пък бе израз на нашата вечна прибързаност – лениви сме до непоносимост, а сетне се втурваме, сякаш е дошъл свършека на света. По-рано се хвалехме с една доктрина за „ускореното ни развитие“ /Г. Гачев/ – а пък едва дишахме. Впрочем, най-трогателното по време на мача бяха виковете на Тервел към брат му – „Дишай! Дишай!“

Някои се учудват, защо е тази нашенска тяга към силовите проявления, между които и бокса, защо не към тениса, примерно. Отговорът е лесен: внушили сме си, че „силовото“ ни дава по-голяма възможност да изразим себе си – това е „мечтата на България“.

А може би обяснението е и в това, че от четвърт век насам сме под насилието на глупостта. Екстазът по „силовото“ върви заедно със свръхочакванията – българинът лесно им се подава, но също така лесно ги забравя. Ако разпукаме някой/нещо – добре, ако не успеем да го разпукаме – пак добре. Дишай, дишай! Най-хубаво изрази този нашенски транс едно вестникарско заглавие – „Кобрата би Кличко с 500 грама“. В смисъл, че бил по-тежък с 500 грама. Никак не е малко и това.
Превъзлагането върви в пакет с нашата вечна приповдигнатост – две в едно. Няма страна в света, в която телевизиите да твърдят, че онова, което ни обединява, е гордостта от загубата на Кубрат.

Гордост от нокаута. Това сме ние.
Време е и Кубрат да се престане да се държи толкова приповдигнато – и да се грижи толкова усърдно за патриотизма на българите. На нас никой не може да ни помогне в това отношение, докато не разберем, че патриотизмът не е въпрос на „разпукване“, а на лично Проясняване.

И да не слуша ония, които му дуднат, че бил роден за „водач“ – в една страна, в която човек като Плевнелиев минава за водач, това е направо обидно. Може да помисли и за друго: дали българите никога не се предават или просто са си издръжливи – отдавна са се предали, обаче понасят всичко и дори се гордеят с нокаутите си. Все преливаме от ентусиазъм, все вървим напред – Хайде, Наште – изобщо – какви мажоретки сме…
Плевнелиев стои малко като кръпка в този текст – но това не е проблем, той така си стои и изобщо. Нашата обща слепота обаче не ни позволява да видим, какво олицетворение на изначално нокаутирания човек е той. Какъв Кубрат ще ни приповдигне при това положение!
Нокаутиран от собствените си глупости президент, ние пък в любимото си състояние – с трайно сътресение на мозъка, а пък се зверим и, отгоре на всичко, продължаваме напред. Разбира се. От нокаут към нокаут – към сияйните върхове на Пропадането. И в несвяст повтаряме: „Ние, българите, никога не се предаваме. Продължаваме напред!“
Само ние вярваме, че е достатъчно някой да си мисли, че е българин и всичко е наред.

Други публикации на автора можете да намерите в сайта www.kevorkkevorkian.com., както и в сайта vsyakanedelya.blitz.bg, който представя звездни моменти от легендарната програма
„Всяка неделя“.
Кеворк Кеворкян
В. Преса

 

«