Пребъркване. Яде с моята лъжица

Историята на полицайката Нели Върбанова със студентката Борислава накрая се оказа едното нищо, само дето полицията без никаква вина беше натикана в ъгъла.
От БСП продължават да пребъркват джобовете си, за да открият и последния аргумент и да не поемат никакви ангажименти при съставянето на кабинета. (Пиша този текст в понеделник сутрин, такъв е графикът на „Преса“ и може да бъда опроверган, понеже никой не знае какво има във втория ум на българския политик. Но е малко вероятно.) Няма да поемат отговорност от БСП за бъдещия кабинет – под каквато и да е форма, и това е напълно естествено. Те и за предишния, техния, още не са поели. Горчивите хапове, които понякога се насилват да поемат, винаги са свързани с далечното минало, никога с настоящето.
Във вътрешнопартийните им препирни напоследък се промуши и споменът за Николай Добрев – покрай сина му Кирил. Веднъж го зърнах в новините да обяснява, колко лесно може да се промени БСП, ако… Само дето това „ако“ е дълго оттук до мавзолея на Ленин. Тъй че промяната явно ще стане лесно.
А пък от апарата на „Позитано“ просъскали, че няма да се променят под диктовката на Добрев. Очевидно е, че Николай Добрев продължава да е тежък комплекс за тази партия. Колкото и разумна да изглежда от дистанцията на времето позицията на Н. Добрев през вече далечната 1997 г., тя и досега разчопля една незараснала рана, винаги събужда и страха от последиците на един насилен колаборационизъм; поне на думи се представя по този начин – макар че иначе от 1989 г. насам това е честа практика на социалистите.
Миков изглежда също не иска да бъде приеман за един късен Добрев, ако се покаже прекалено отворен към идеите на Бойко, или дори ако само пие по-често кафе с него (еспресо, за всеки случай). Когато от „Позитано“ казват, че няма да се променят под диктовката на Добрев (Кирил), те всъщност ни намекват за другия Добрев. Когато Жан Виденов направи сензационните си разкрития през 2012 г. в студиото на „Всяка неделя“ за срещите на Добрев с Костов, за първи път слуховете бяха потвърдени от толкова автентичен източник. Но днес всичко е съвсем различно.

Улицата кротува

лидерите на ГЕРБ и БСП не се срещат в ресторант, специално затворен за тях; тогава Добрев иска гаранции, че хората на БСП няма да бъдат безпринципно преследвани. Сега Миков изобщо не се плаши от преследвания, а и от него се иска нещо дребно – да сподели „отговорност“. Каква точно – и това не е ясно. Защото разговорите с Миков всъщност са само един театър. Бойко е наясно, че как вато и да било форма на партньорство с БСП ще бъде фатална за него. Когато пък Миков казва, че „електоратът няма да му прости“ колаборацията с ГЕРБ, едва ли очаква някой да му повярва. И неговият електорат отдавна се чуди къде му е лъжицата – като всички останали, а ще става и по-лошо. Тъй че пребъркването на джобовете е към края си – и последните трошици/ аргументи са извадени. Дори и думата „отговорност“ вече не се чува, макар че тя е най-фалшивият звук – „празна Мара тъпан била“. Отговорност към кого – към ония, които вече са оскотели до крайна сметка? Ами кой ги докара до това състояние?

Думата „отговорност“ трябва да бъде забранена в политиката – Плевнелиев ще бъде запомнен, ако издаде един указ за това.

Видимо е, че Бойко няма гаранция за нищо и отникъде. Сега повечето от играчите се виждат в ролята на рекетьори, а пък сговорът между тях е най-сладкият в политиката. И никой не мисли за откраднатата лъжица… Ето каква е пък тази история, да не ви карам да чакате излишно.
„ЯДЕ С МОЯТА ЛЪЖИЦА!“ – чух с едно ухо тази поразителна реплика и се сепнах; вървеше поредният новинарски обект от безкрайната епопея на циганските набези в някакво село. Крадат всичко и вече нищо не може да ни учуди – а и да ни утеши, дори храбрата ни жандармерия. И една женица се оплакваше, че й откраднали дървената врата, вместо да отидат до гората и да си съберат дърва за огрев – дребна на вид подробност, обаче много важна, тя отключва всичко. Не искат да събират, трябва им чуждото, а вратата е символ на нахлуването, на поругаването на дома като нещо свято и пр. А след като отмъкнали вратата, башибозуците прибрали всичко от къщата на женицата, включително лъжицата, с която се храни. „И сега крадецът яде с моята лъжица!“, проплака тя. Тази реплика е върховната метафора на Празното ни Време. Тя изразява всичко, а открива и нови хоризонти в представата изобщо за поругаването. Проблемът на женицата не е в отвращението, че някой е използвал лъжицата й, докато е опустошавал дома й.

По-едра е тази метафора – все някой му използва лъжицата на българина, а най-вече властта. Обаче най-странното в тази история е, че женицата се надяваше лъжицата й все пак да бъде намерена – понеже българският ни гняв винаги е съпровождан и от една идиотска мечтателност.

Но сега за тази лъжица изобщо не става дума в пазарлъците около кабинета – докато пребъркват джобовете си за аргументи. Всъщност БСП обичайно поема отговорността в най неподходящия момент – както го стори през май миналата година Станишев, когато личната му неприязън към Бойко го бе заслепила напълно и кучетата водачи от „Позитано“ го поведоха в грешната посока. Тогава Станишев изобщо не схвана, че това решение ще бъде фатално за БСП и в същото време спасително за ГЕРБ. А някои твърдят, че когато кабинетът на Орешарски вече видимо агонизираше, същият Станишев бил ходил при Доган, за да се самопредлага за премиер! Но това вече едва ли е вярно. Ако пък е вярно, ще означава, че нашите политици не провиждат по-далеч от носовете си. Липсват истински стратези, сметките се въртят все около дребните сладкиши, никога не гледат напред, за да схванат очакващите ги коварства. Какво остава да се замислят за откраднатата лъжица на някаква женица. Дори вече не използват думата „народ“ – и да сме им благодарни, че от това се отучиха. Липсват хора с едри идеи, провидци пък съвсем няма. На днешните първенци властта най-често им е нужна веднага, сега и на момента, без оглед на последиците – така

БСП бе полузаровена в гроба заради маниите на Станишев.

А сега пък Миков, макар да има съвсем различен манталитет, не смее да прояви характер и продължава да робува на слепотата на апарата си. А пък по време на изборите един от „десницата“ се провикна: „Вземаме властта и след 18 месеца я връщаме!“ Тоест никак не сме лакоми, само ще запалим пожара, а пък вие си го гасете. Сега Бойко ще ги види колко не са алчни. Онзи спомена и американския президент Труман – ето това са нашите хора, все са по големите приказки. Веднъж Труман беше казал, че не се смята за далновиден политик, понеже гледа само пет – пет! – години напред, какво да говорим повече.
***
Тия дни много се говори и за едно друго пребъркване – в историята на полицайката Нели Върбанова със студентката Борислава. Накрая се оказа едното нищо, само дето полицията без никаква вина беше натикана в ъгъла. Някои анализатори провидяха дори някаква конспирация срещу служебния министър Йордан Бакалов, за да попречат на Бойко да го привлече в кабинета си. Е, той го дава ларж, ама това е извън всякаква мярка, а си има и готов министър, знаете го (Вучков). По-важното е друго. Докато се занимаваха с Нели, забравиха за Лясковец. Това е вечният ни номер: звери се в дреболиите, прескачай или заобикаляй локвата с важните неща…
***
Понеже темата ми беше за пребъркването около кабинета, сетих се за още нещо. През 2013 г. представих по телевизията книгата на големия ни поет сатирик Марко Ганчев „В търсене на изгубеното племе“. След разговора видях, че е надписал екземпляра, който ми подари, така: „Драги Кеворк, и те пак са тук, но и ние пак, напук…“ Ох, Марко – кои „те“, кои „ние“?
Ти поне трябва да си наясно, че всичко е захлупено от онази открадната лъжица. Тя е нашият небесен свод и пр.

Други публикации на автора можете да намерите в pressadaily.bg и www.kevorkkevorkian.com, както и в сайта vsyakanedelya.blitz.bg, който представя звездни моменти от легендарната програма „Всяка неделя“.

Кеворк Кеворкян
В. Преса