Публикувано на 24.12.2021 / 13:51

ПОСЛЕДНО ДЕСЕТ. МИНАВА ПОБЕДИТЕЛЯТ, ДОКАТО СТОПАНИТЕ ИМ ГО ПРОСПИВАТ…

От болката се прави най-лютата ракия.

Предателството и е бъчва.

Чучурът капе…

 

===

Не се насища окото ти ръждиво на залеза ръждясал.

Ключът се носи над баирите,

посягаш,

а в шепата ти – отпечатък…

 

===

Пчелата е вселенски интернет.

Жужи…

От мен до теб.

Вселени на върха на жилото.

Аз казвам: Мама…

Бог отвръща: Няма.

Как искам да се върна към пишещата си машина…

 

===

Онази рокличка с цепнатите шевове на късите ръкавки,

защото ръчичките са пухкави…

На онова дете, което днес не обитава мен.

 

===

Покой сред върхове на борове,

люлеят се насам – натам…

Махало на Пастир небесен,

поръсил с иглички кратките пътеки наши.

Оттук.

Дотам.

 

===

Вървя по Вазова пътека.

И Вазов е бил там.

Следите са отмити.

По сурнатите камъчета търся страниците на недописаната книга.

Което ще остане ненаписано то ще е за вечността.

Дотук препратки само.

 

===

Да те изпърли залеза докато не очакваш изгрев да те изгори.

Омаята на спирането в Сега.

И нищо няма друго, освен душата –

прилепнала калинка върху длан между прегръдката и удара…

Свий юмрука.

До орехче.

И с удар можеш да нахраниш ако силата не е в ръката, а в мисълта.

 

===

Старецът, който води кучето на каишка, всъщност е Бог,

воден от старецът  на каишка.

Страх го е да не го загуби. Бог.

А Бог – старецът.

 

===

Да си на място, което те познава от първи миг

дори за първи път да го зърваш,

е енергията която те загърля.

Наметва те като жилетката на мама,

която се тревожи и Отвъд – да не изстинеш…

 

===

Неведоми са Божиите длани, които те прегръщат,

когато си поискал най накрая да се запознаеш със себе си.

Най-последната среща.

Сам на гарата.

Останалите – във влака.

 

===

Отвърза слънцето синджир от облаци.

Зад билото скри катинара.

Отнякъде се чува лай на прежадняло куче за ласка посред дом.

Не е ли непознат градът, или го помниш от онези векове,

в които пак си бил и тук.

Но днес си странник мъничко озадачен,

че е магия този калдъръм, която някога ти е прилягала.

Не е ли непознат и този мирис на смола, сълзяща по раменете на елхите,

който застига те като настърганите портокалови корички в тортата на мама.

Не е ли непознат градът от който си отиваш,

пристигайки във върнатия спомен,

че бил си първо коня, а чак сега ездача.

 

====

Защо е самотата толкова незрима?

Защо топи остатъците нежност?

Подрежда трохичките на масата в хралупка от която наднича лапичката на Мечо Пух, който е зает да пръска с пудра радост.

Защо от Мечо Пух струи тъга?

Защо от теб до мен е разстоянието залък?

 

===

Тихичко влез.

Обаче да разбера, че си тук.

Въпреки страха, завил ме до брадичката,

погали ми клепачите…

Ще се престраша и ще отворя очи,

за да зърна как се изнизва силуета ти през ключалката.

Бисерче ако падне от миглата, ти ще си.

 

===

Минаваш като конник без крила през този град.

Копита чаткат връз тишината.

Не се пробужда никой.

Само вой на дворни вързани с вериги псета, които винаги познават, че минава Победителят, докато стопаните им го проспиват.

 

===

АГЕНТ

 

Той бил агент –

в душичката ти ровил,

какъв мръсник до теб вървял,

каква гадина, какъв позор

с клеймото на Държавна сигурност…

Каква несправедливост, Господи,

на всичкото отгоре цял живот успявал

да бъде със звезда на челото!

Той бил агент, а ти?

Къде се свря?

Нима от дупката излезе?

Или с очите на мишок на тъмно се спотайваше,

защото идат други времена,

в които сиренцето ще е твое,

само защото сега на мода са възкръсналите плъхове.

Кой пръв хвърли камъка?

Кои сме ние да осъдим будния,

че е вървял и затова е бил посочен?

Той бил агент.

Той бил агент.

Сега е времето да го затрупаме като грамада,

да избодем очите му,

да го накълцаме като кайма народна,

да го изсърбаме курбан

за да оневиним собствената си безличност.

Защото грешният е винаги с характер.

Оглозгайте го!

Костица да не остане.

Милиони мишки със една съдба –

животът си да оправдаят с една единствена утеха –

да смачкат Другият…

Той бил агент.

А те –

единствено говорещи за него…

 

====

КАК ТАКА ЩЕ УМРА САМА?

Уж бях превърнала живота си във война,

а и в окопите все има някой, който да ти склопи очите.

Какво се случи,

че все по-стремително се отделям,

издигам се,

летя нагоре, вкопчила се в светлинната нишка

и нещата тук остават необратимо далече.

Къде остана люляка в детския двор

и смокинята, прислонила глава до стария бадем,

къде се запиля ината ми,

че нищо на тази земя няма да става без мен.

Животът ми разпръснат като колода изтъркано таро

все още не е хвърлил последната карта.

Но трудно се преглъща.

Трябва да си пич,

за да се появиш сега –

когато залезът е всичко онова, което предстои.

Когато няма лимонадени илюзии,

когато жената не е само за чукане,

а без нея вселената ти предстои да се взриви.

Великият Гетсби отдавна се гръмна.

Спасителят в ръжта,

Хъкълбери Фин,

Рет Бътлър са отнесени от вихъра.

Дори и Бенковски не премина реката

за да ме грабне на коня и да оглавя хвърковатата чета.

Как така ще умра сама?

И няма да се случи –  присвил очи за да не заплачеш,

да погалиш очите ми за да те отнесат като земен отпечатък

в извънземните пещери.

Сега се готвя да пренеса на раменете си

последният ранен в окопа

и мъкнейки го все натам,

натам – към зейналата язва на слънцето,

да мога да преваря внезапния писък на косата,

и да му кажа, че всичко все някога ще се нареди…

И рухнала,

оплескала ръце със звездна кал,

изумено вперена в беззжизнените му зеници

ще разбера,

че и смъртта е разкъсващо сама.

Това ли е урока, който трябва да науча?

 

===

ВСЕКИ ДЕН ОТТУК НАТАТЪК Е ПОСЛЕДНО ДЕСЕТ.

Какво че ти държиш каре аса,

а аз съм затрупана със седем – осем,

седем – осем и вече съм паднала…

Животът не е вече онзи вихър от маслинови клонки,

разпилени върху очите ни.

Всяко нещо с времето си,

казваше баба ми, като че ли е писала Библията.

Закъде сме потътрили набраздените си тела?

Накъде сме се забързали,

с потрошени като огледало сетива?

Пясъкът все още е там.

И докосва със сухи устни всяко утро вълните.

Катеричките се дивят на смелостта ни

да ги сочим като клоуни на децата си и се питат

толкова ли сме неуки за да не знаем,

че катеричките с опашките си отмерват като метрономи

времето на младостта ни…

Морето все още е там.

Всеки божи ден.

Ние тичаме за здраве без да го поздравяваме

и след всяко безразличие израства по един тумор…

Какво още чакаме да се случи?

Да покорим Чомолугмата на видиотените си амбиции?

Да купим поредния небостъргач?

Да завладеем всички женски илюзии?

Да поднесем на тепсия на децата си селския хоремаг?

Всеки ден оттук нататък е последното ни десет.

И преди безвъзвратно да изгубим играта,

нека спрем,

за бога,

нека се спрем,

и да се вслушаме във тишината.

Тя знае отговора.

 

===

НАКАЦАЛИ СА НЕКРОЛОЗИ ПО ДЪРВЕТЕТА.

Бели птици с черни крила.

Това ли остана от приятелите ни?

Приятелите ни, които не четяха некролози.

Къде отива времето на лудите години,

годините на пощръклялата ни младост къде се спънаха?

Ожулените колена, първата смокинена целувка,

онази жажда да си покорител, да изкачиш върха,

да не ти пука, когато хиляди мишки на поход срещу теб

оголват остри зъбки…

Играта на живот и смърт, разказана през две чаши вино,

смехът, неистовия смях, че няма време още да сме тука…

Къде потънаха лудите ни танци

и шепота на лекомисления вятър, че всичко е пред нас?

Внезапно си отиваме. Като отрязани с нож.

Ама вчера го видях… как може… беше си жив и здрав…

Трябва да има някакъв смисъл.

Някаква божа промисъл, че сме пратеници с мисия.

Иначе няма как,

няма как,

да продължаваме да влачим дните си като броеница

докато черно – бялата птица захапе връвта,

мънистата се разпилеят

и ето ти, неподозираната карма –

да  те залепят на дървото.

Известие, че те е имало.

И новина, че си се преселил.

Трябва да има някакъв смисъл.

Трябва някой да се спусне по небесната стълба

и да ме чукне по носа, че е наоколо,

че трябва да се отпусна и ето – откривам го…

Светът не е това, което познаваме.

А само малка спирка…

 

===

НЯКОЙ ДЕН ЩЕ СИ СВИЯ КРИЛАТА.

И ще тупна в ръцете ти като ранен ангел.

Ще ти подаря един последен дълъг поглед

и сърчицето ми ще спре да тупка.

Не се страхувай,

небето пак ще се отвори

и по зелената дъга,

и още по-нагоре,

ще спре душата ми на завет.

Тогава чашите налей

и пей с ранено гърло –

не съм умряла.

Просто Бог ме е целунал по челото.

Веселина Томова

Илюстрация: Гюстав Дюре

Коментари 13 за
“ПОСЛЕДНО ДЕСЕТ. МИНАВА ПОБЕДИТЕЛЯТ, ДОКАТО СТОПАНИТЕ ИМ ГО ПРОСПИВАТ…”

  1. Честито раждането на новия кръговрат в живота ви, приятели! Честито и на Вас, г-жо Томова! Радвайте се на всеки миг в живота, и най-вече на тъмните, защото след тях следва Светлината! Бог е със своите! Вярата нека не ви напуска, а „ако тя е колкото грахово зърно, планини ще повдига“! Нека има Светлина в душите ви и Любов в сърцата ви!

  2. Страхотно❗ Дашна е Музата ти Веселина❗ Не думи някакви, а Животоречие ❗

  3. Честито Рождество Христово! Пожелавам на всички Ви да бъдете живи, здрави и честни пред Бог, и пред съвестта си! Бъдете щастливи!

  4. Честито Рождество на наш Бог Христа Спасителя, Приятели!

    Бъдете благословени и силни!

  5. Честита Коледа !
    Това написаното го приемам като подарък ,нали може !!!

    Венесеремос.

  6. Да сте честита, благословена и все така нужна, г-жо Томова!
    Пазете си крилете- пълзящите ненавиждат онези, които ги имат!

  7. Благодаря, превъзходно и дълбоко е!

    Желая на всички мирна и смислена Бъдни Вечер, и добрите сили на Рождество Христово. Нега Доброто пребъде! Боже, моля те, закриляѝ България!

  8. Г-жо Томова! В навечерието на Рождество Христово вие подарихте на нас, вашите читатели, един ценен подарък – вашите стихове.Благодаря. Жалко, че стиховете ви могат да се четат от малка група читатели на „Афера“, а по-голямата част от населението седи пред телевизора и попива липсата на култура, злоба и мракобесието. Оттук и резултатът – случаен президент, случайни министри с уникален и безкултурен премиер и примитивни народни депутати.
    Дойде моментът, в който вие, Ива Николова, Недялко Недялков и други родолюбци на българската култура трябва по-шумно да възпитавате населението и да го превръщате в народ, който иска да сложи край на скотското си съществуване. Стига да чакате услуги от управляващите, които имат нужда от послушни и неграмотни хора, а не достойни строители на държавата България.

    1. Жено, не си добре…грижи се за физическото си и ментално здраве…“Ива Николова и Недялко Недялков…родолюбци на българската култура“ Жив да не бех да чуя таквози нещо…

  9. Браво, приятелко!
    Това е най-хубавото нещо, което съм чел напоследък, а чета хубави неща!
    Да си ми жива и здрава!

Вашият отговор на помиярът Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *