ПОРЕДНИЯТ НАПЪН ЗА НАЛАГАНЕ НА PAX AMERICANA. PAX AMERICANA = ГОСПОДСТВО ЧРЕЗ ПОКОРСТВО

Това, което една държава определя като жизнените си икономически интереси, не са нещата, които осигуряват живот на гражданите й, а нещата, които й дават възможност да води война.

Симон Вейл (1927–2017 г.) – френска политическа деятелка, председателка на Европейския парламент (1979–1981 г.)

На 28 декември 1982 г., по време на церемонията в щата Калифорния по пускането във вода на линкорна „Ню Джърси“, тогавашният президент на САЩ Роналд Рейгън заявява: „При поддържането на десантни операции 16-дюймовите (1 дюйм = 2,54 см) снаряди на „Ню Джърси“, всеки с тежест на лек автомобил, могат да поразяват целта с филигранна точност … Осигуряването на необходимата отбрана струва скъпо. Цената на мира е винаги велика, но, ако се замислим за възможните последствия от икономиите за отбрана, идваме до извода, че такива разходи са оправдани. За това добре го е казал Теодор Рузвелт (американски политик, републиканец, президент от 1901 до 1909 г. на САЩ – бел. авт.): „Ние, американците, трябва да се борим с много прояви на злото, ние трябва много да направим, ако, както ние се надяваме, на нас ни стигне мъдрост, сила, храброст и добродетел да направим това. Ние сме самата тази държава в света, в чиито ръце се базира бъдещето на идващите години“.

Бъдещето на света по американски модел, т. нар. „Pax Americana“, т. е. „Мир по американски“. Налаган със средствата на моркова и … тоягата. И ако морковът – когато го има, – е малък, то тоягата винаги е голяма! Да, мир, но в свят, устроен според схващанията на Съединените щати. В тяхна изгода, естествено.

Какви са националните ценности, претендиращи да имат моралното право да ръководят развитието на човешката цивилизация?

Потърсим ли аргументация – достоверна или манипулативна, – за появата на новия човешки генотип, отразил природните, социалните, икономическите и историческите условия в Новия свят, едва ли бихме могли да намерим по-подробен източник от двутомното съчинение „Развитие на цивилизацията в Америка. Начинът на живот и мислене в Съединените щати днес“, чийто автор Макс Лернер е журналист, социолог, историк, професор в университета в Сан Диего, Калифорния. Писана в продължение на дванадесет години (1945–1957 г.), тази монография е преведена на повече от европейските езици, а в самите Съединени щати до 1975 г. претърпява тридесет преиздания. В известен смисъл тя е една съвременна библия, но в нея митологичната фигура е не Бог в неговия ипостас1, а съвременният американец. Четиво-стимулант, напомпващ психологически бицепси на американеца – поне така е замислено, – от студента до  президента.

Твърде симптоматичен е фактът, че неговата поява на руски език, осъществена благодарение на финансовата инжекция на Информационната агенция на Съединените щати (USIA), е през 1992 г. Като се има предвид, че за превода на общо 1146-те страници на монографията е необходимо технологично време, то е ясно, че спусъкът за нейното издаване е натиснат веднага след като на власт в Русия идва Борис Елцин, осуетил августовския опит за преврат през 1990 г. В съзвучие с намеренията на първия руски президент за  приобщаване на страната към неолибералните ценности и за присаждане върху руската душевност на психологическата конструкция на homo nuovo. За нея проф. Макс Лернер пише: „Неговото честолюбие изобщо не е насочено към духовните ценности. … Той е далеко от аскетизма, цени комфорта и свято вярва, че жизненият стандарт – това е най-важното, а може би, даже смисълът на целия живот. … Но за разлика от хората в предшестващите епохи той жадува не за святост, не за доблест, не за красота, не за величие, не за спасение на своята душа, накрая. Това не е обременен с морал човек; за него на първо място е силата, натискът и властта“.

Проф. Макс Лернер завършва своето епохално творение в стил „Не откриеш ли истината, опитай се да я създадеш!“ чрез касандровско прозрение: „Ако на Америка, като на център, не й се удаде да „държи съдбата“ на света, тя ще я отдаде в ръце по-малко ласкави и повече изцапани с кръв, отколкото американските“.

Човечеството с благодарност отбелязва прогресивната война за независимост на северноамериканските колонии (1775–1783 г.), войната против робовладелците от отцепилата се Конфедерация на южните щати (1861–1865 г.), участието на САЩ в разгрома на германския милитаризъм (1917–1918 г.), на германския фашизъм и японския милитаризъм (1941–1945 г.). Но заедно с това управляващите кръгове на САЩ нееднократно въвличат своята страна в реакционни и завоевателни войни против съседни държави, както и на вътрешния фронт – отначало против индианците, после против негрите и, накрая, против фермерите, ратаите и работниците, възмущението и стачките на които от 1870 г. често придобиват характер на гражданска война.

За това, с каква безпощадност американските бели колонисти са се разправяли с индианците, описва Дейвид де Фрис, участвал заедно с губернатора на Нови Амстердам (тогавашното наименование на Ню Йорк) в операция по изтребването на червенокожите: „Бебета бяха откъсвани от майчината гръд, разсичаха ги на части пред очите на родителите им и хвърляха насечените тела в огън и вода. Други сукалчета привързваха към дъски, а после ги кълцаха, разсичаха, пронизваха и разрязваха с такова настървение, че даже каменно сърце би се трогнало от това зрелище. Някои биваха хвърляни във водата, а когато бащите и майките им се опитваха да ги спасят, войниците не им даваха да излязат на брега, така че и родителите, и децата потънаха“.

Американските наказателни операции против индианците продължават чак до 70-те години на ХІХ в., като в тях участват нерядко съединения от няколко пехотни полка и артилерийски батареи: експедицията на генерал Хенс в 1832 г., на генералите Гибън, Крук и Тери през 1873 г. Числата, които посочват различни изследователи за броя на коренното население, населяващо, например, днешния щат Калифорния и териториите северно от Рио Гранде, варират в много широки граници от 4,5 милиона до приблизително 50 милиона. Повечето изследователи обаче са склонни да приемат, че действителната численост на това население е възлизала поне на 18–23 милиона души. Но при преброяването, проведено в САЩ през 1890 г., са били регистрирани само 248 000 индианци. Очевидно е, че каквито и неясноти да са налице относно числеността на местните жители преди колонизирането на континента от „бледоликите братя“, то коренното население в Северна Америка е преживяло истинска демографска катастрофа. Многобройни са нейните причинители.

От целенасоченото разпространяване на високоградусния алкохол – „огнената вода“ сред червенокожите; „подаряването“ на одеала, заразени предварително с бацила на едрата шарка, за да бъдат предизвикани масови смъртоносни епидемии сред племената на коренното население на Северна Америка и се стигне до стратегията на генерал Уйлям Шърмън срещу индианското население за тотална война, ефективно използвана в Гражданската война (1861–1865 г.) с Юга, когато Съюзът замърсявал околната среда на врага, унищожавайки източниците на храна и вода, които били необходими на южняците, за да продължат да живеят и воюват; именно генерал Уйлям Шърмън поканил „спортисти“ за лов за бизони в прериите, знаейки, че избиването на стадата е най-ефективният начин да победят индианското племе лакота – едно от последните големи множества от коренното население, което още не било вкарано насилствено в резерватите.

Ако бъдат отчетени две явления в историята на САЩ, продължили от ХVІІ в. до последната третина на ХІХ в., а именно: първо, безпощадното завоюване от емигрантите на земите от индианските племена посредством методи, които основателно могат да бъдат квалифицирани като „геноцид“, и, второ, пиратското препитание спрямо английските, холандските и френските търговски кораби от метрополиите – почти узаконен и широко разпространен занаят сред буржоазията, населяваща приморските градове на атлантическото крайбрежие на Северна Америка, – то ще стане разбираема тази почва, която подхранва американските милитаристи, поддръжници на решенията на каквито и да са политически въпроси със силата на оръжието. Към това трябва да бъде добавено, че като правило, емигрантите в Северна Америка са били хора (предимно произхождащи от англосаксонските страни), които не са се устроили добре в Стария свят и били готови на каквито и да са авантюри, за да си извоюват „място под Слънцето“. Специфичен елемент тук е и така наречената „реакция на откъсването“ (от родните места, език, своя народ), явяваща се своеобразен фактор за населението на младата държава, който благоприятства поведенческата неконтролируемост.

Също такива упорити и дълги, както и против индианците, са били военните действия против афроамериканците. Още през 1775 г. в Америка имало милион и половина негри, докарани от африканския континент, посредством чийто труд се е осъществявало цялото плантаторско стопанство на колонистите. Към този брой историческата истина налага да бъде прибавен и не по-малкият брой на загиналите негри, вследствие на нечовешките условия при транспортирането им от търговците на роби до северноамериканския континент. Тогава се родила и поговорката: „Плантатор, който държи в подчинение хиляди негри-роби, може да бъде добър командир на полк“. Негрите без пропуск след 9 ч. вечерта са могли да бъдат убити. Белите ходели въоръжени даже в църквите. На негри по време на сенекоса не доверявали нито коси, нито сърпове. И въпреки това негрите въставали. „Въстанието 1739–1740 г. беше разгромено, а водачите екзекутираха в мъчения, каквито само е било възможно да бъдат измислени“ – пише историкът Неймън.

Спрямо негърското население в САЩ е прилаган масов терор и след Гражданската война (1861–1865 г.), предимно в отцепилите се южни щати, влизали преди това в състава на Конфедерацията. Например на 31. май и 1. юни 1921 г. тълпа бели хора избива 300 афроамериканци и подпалва и разграбва домове и предприятия, опустошавайки процъфтяващата община, известна като „черния Уострийт“, в Тълси, щата Оклахома. Ярък фактор на насилието в историята на САЩ е и основаната на 24. декември 1865 г. организация Ку-Клукс-Клан (ККК). На този ден през 1865 г. ветерани от загубилата войната армия на Конфедерацията се събират в град Пуласки, щата Тенеси, и решават да създават тайна организация, като нейна цел е да възстанови превъзходството на бялото население след Гражданската война. Основатели на организацията са съдия Томас Джоунс с още шестима негови съратници. Членовете й сформират наказателни отряди, като носят островърхи качулки и бели мантии за прикритие. Чрез преследване на политическите кандидати от Севера на страната, политическите „предатели“ и освободените роби, ККК се противопоставя на т. нар. „реконструкция“ на Юга, чиято цел е да бъде премахнато робството на чернокожите. Нарастващият брой на убийствата  довежда до реакция на южняшкия елит, който преценява жестокостите на Ку-клукс-клан за основна причина за продължаващата окупация от страна на федералните войски. ККК запада постепенно в периода 1868–1870 г., а през следващата година президентът Юлисис Грант я забранява.

През 1915 г. в Атланта е сформирана нова организация със същото име от Уйлям Симънс. Целта й е да запази „ценностите“ на миналото, като се бори срещу нарастващия брой католици, евреи, чернокожи и азиатци, както и изобщо срещу влизането на имигранти в Съединените щати. Най-голямо развитие Ку-клукс-клан има при лидера Хирам Уесли Еванс (1922–1939 г.). Той привлича много бели мъже – държавни служители от щатите Тексас, Оклахома, Индиана, Орегон и Мейн. Броят на яростните привърженици на идеята за превъзходство на бялата раса върху територията на САЩ достига 4 милиона души през 1925 г.

Макар и не така масово, както непосредствено след основаването на Ку-Клукс-Клан, и по-късно членовете й използват насилие, тероризъм и линчуване за сплашване и потискане на афроамериканците.

Историческата хронология свидетелства, че в Съединените американски щати аксиоматичната социална догма за доминирането на WASPI [White-Anglo-Saxon-Presbyterian (Бял-англосаксонец-презвитерианец)], макар и най-ярко изразена спрямо афроамериканското население, тя е била прилагана и спрямо емигрантите от други националности. Много бели емигранти, особено италианци, а също и славяни (поляци, словаци, българи), цветнокожи от нечерната раса, и др., в края на ХІХ и началото на ХХ в., при нехайството на официалните власти, нерядко, както и чернокожото население на САЩ, стават жертва на съда на Линча.

Практиката за използване на сила, дори военна, срещу усилията на афроамериканците да получат равни граждански права с бялото население на САЩ, продължават и през ХХ в., най-вече през 60-те години, когато се изостря борбата против расовата дискриминация.

На 13 май 1963 г. по време на т. нар. „Бирмингамска криза“, по заповед на президента Джон Фитцджералд Кенеди (1917–1963 г.), в града спешно са прехвърлени 3 000 федерални войници, въпреки че и преди тяхното пристигане срещу организираните от  „Християнското движение за граждански права“, ръководено от Джеф Шатлсуърт – един от сподвижниците на Мартин Лутър Кинг (1929–1968 г.), невъоръжени многохилядни демонстрации, действат с пълна мощ местната полиция и Националната гвардия на щата Алабама. Много участници в негърското движение са убити, а затворите препълнени с борци за равноправие. Куклусклановци взривяват дома на родния брат на Мартин Л. Кинг – свещеник в една от бирмингамските църкви.

Втора част

Политика: Кой какво взема? Къде и как?

Харолд Ласуел (1902–1978 г.) – американски икономист и политолог

Постепенно склонността да употребява оръжие първа твърдо се вкоренява в характера на американската буржоазия, става привичка на най-агресивните войстващи групировки – традиция, основана на пиратството, на двестагодишната завоевателна война против червенокожите и постоянното подтискане от робовладелците-плантатори на съпротивлението на робите-негри.

Към двата вътрешнодържавни „цветни“ фронтове в САЩ през втората третина на ХІХ в. се прибавя и контрареволюционният фронт против работническите и аграрните  движения. Били формирани волнонаемни военизирани отряди по охрана на частните предприятия – заводи, рудници, ранча. Против гражданите било употребявано оръжие от ескадрони ковбои, милитаризирани стачкоизменници, детективи. Широко било практикувана продажбата на частния пазар на картечници, боеприпаси, бронирани автомобили и даже оръдия.

Бойният контрареволюционен фронт не се ограничавал само в градовете, той обхващал и селските райони на САЩ. Първото фермерско въстание, сто години преди образуването на новата държава, е на Бекер в 1676 г., после е предвожданото от Лейслер в 1689 г. Следва въстанието на селските „изравнители“ (борци за изравняване на надниците на ратаите) от 1763–1772 г., обхванало Пенсилвания, Северна и Южна Каролина. Обявяването на независимостта на САЩ било веднага помрачено от въстанието през 1787 г. на ратаите под предводителството на войника в оставка Даниел Шейкс. В 1831 г. следва въстанието на робите и ратаите под предводителството на Н. Парнър. Известно е, че в периода на Великата депресия (1929–1933 г.) в САЩ са осъществявани военни операции на федералните войски против фермерите на огромна територия, простираща се от щата Небраска до Канада.

По протежението на ХІХ в. САЩ са участвали в 120 завоевателни войни, а тяхната армия и флот са осъществили 8600 въоръжени интервенции, десанти на чужди територии и други военни акции. Например, генерал Смит, командващ войските за нахлуване във Филипините, по време на американо-испанската война, издал заповед „да бъдат убивани всички, които са навършили десетгодишна възраст“. Тенденцията за налагане на Pax Americana с груба военна сила продължава и през ХХ в.: Индокитай, Афганистан, Ирак. Отделно са „мръсните операции“ на Централното разузнавателно управление по паралели и меридиани: организирани преврати, терористични акции, снабдяване с оръжие на бунтовници, дезинформационни акции. Също и многократните опити за убийство на Фидел Кастро. Като особено внимание се отделя на „задния двор“ на САЩ – Централна и Латинска Америка. Дългата ръка на ЦРУ, когато действията й са диктувани от интересите на управляващия истеблишмънт, не пропуска и Африка, Далечния, Средния и Близкия изток. Не е заобиколена и Европа, и Западната, и Източната. През 90-те години на ХХ в., по нареждане на италианското правителство, е извършено официално разследване относно действията на Централното разузнавателно управление на САЩ против предполагаемото идване на власт през 60-те и 70-те години на лявоориентирани политически партии. И какво се оказва? Двегодишното разследване установява, че в Италия съществува крайнодясна нелегална организация „Гладиус“ (така се нарича древноримският къс меч на легионерите), създадена през 1965 г. и получаваща финансова помощ от американските специални служби, които фактически ръководели дейността на „Гладиус“. Основа на организацията били повече от 600 агенти, преминали обучение на остров Сицилия под ръководството на американски специалисти. Тайните складове за оръжие на организацията били разположени в цяла Италия, а близо 150 хиляди доброволци били готови за действие, благодарение на проведеното от агенти на „Гладуис“ вербуване.

Не изостава и Пентагонът в планирането на държавни преврати в Европа. Неговата ултрасекретна директива с кодов номер 100-6 предвижда, „при необходимост“, светкавичното отстраняване „в условията на извънредни обстоятелства“ на нидерландското, норвежкото, белгийското и датското правителство и поемането на властта в тези страни от командването на американските войски в Западна Европа.

Посочвайки пагубната роля на милитаризма за американското общество, известният политически деятел, бившият председател на сенатската комисия по външните дела в Конгреса на САЩ Уйлям Фулбрайт, пише: „Ние създадохме общество, основно занимание на което се явява насилието. Най-сериозната опасност за нашата държава представлява не някаква външна сила, а нашият вътрешен милитаризъм. Създава се подтискащото впечатление, че ние в Америка явно сме привикнали към войните. В продължение вече на много години ние или воюваме, или веднага сме готови да започнем война в който и да е район на света. Войната и военните станаха неотменна част на нашия бит, а насилието – най-важният продукт в нашата страна“.

Един от най-видните социолози в САЩ проф. Джон Гълбрайт с тревога констатира още в 60-те години на ХХ в.: „Военщината напълно изврати основата на нашата конституция: тя изтръгна властта от обществеността и от Конгреса на САЩ и я връчи на Пентагона“.

Новоизбраният президент на САЩ Джоузеф (Джо) Байдън не пропусна да декларира с патос, че „Америка се завърна и е готова да води света“. И още: „Той и екипът му започват работа по спасяването на Америка и света“.

Досега нито една държава в света не е подала коленопреклонно молба до САЩ да я водят. Но, както заяви в речта си пред съда през 1924 г., след Мюнхенския пуч лицето Адолф Алоис Шикългрубер (Хитлер): „Човекът, роден, за да бъде диктатор, не се убеждава, той желае. Човекът, който се чувства призван да управлява един народ, няма право да казва: Ако ме искате или призовете, аз ще сътруднича. Не, негово задължение е да излезе напред“.

Е, точно такава е и философията на Pax Americana. По отношение на цялото земно кълбо. Без никой народ по света да е канил САЩ да го правят, те да се опитват да го налагат. Да изнасят повсеместно „справедливост“. Като за аргумент какво да съдържа това понятие се подразбира определението на Тризимах за справедливостта като „полезното за по-силния“ (че как другояче?!) в Първа книга от „Държавата“ на Платон.

Още от времето на Втората световна война американските икономисти тясно свързваха проблема за износ на капитали с неудържимата експанзионистична политика и с изявения си стремеж към световно господство. Професорът от Колумбийския университет Натанаил Пефер в книгата си „Америка и нейното място в света“ откровено излага тезата, че САЩ могат да наложат своята воля над другите държави по въпросите за тяхното следвоенно устройство: „Разбира се, Америка може това да направи – твърди професорът, – тя има необходимите за това сили. Тя ще бъде след войната единственият източник на свободни кредити, тя може да упражнява давление върху всяка страна и да принуждава всички или почти всички други държави към покорство“.

Pax Americana = господство чрез покорство!

Но стратегията и тактиките за постигане на тази цел не са оставени на самоинициативите на отделни политици. Съществуват т. нар. „мозъчни тръстове“ или наричани още в средствата за масова информация в САЩ „фабрики за мисли“ и „колектори за идеи“. Най-изявените сред тях са Хувъровият институт за войната, революцията и мира, Центърът за стратегически и международни изследвания на Джорджтаунския университет и Фонда за наследство, институтът „Америкън Ентърпрайз“, „РАНД Корпорейшън“, Хъдзъновият институт и редица други.

Новият президент на САЩ наследява най-големия досега военен бюджет на страната си – 732 млрд. щат. долара, което представлява 38 % от военните разходи на всички държави по света през 2019 г., а по абсолютна стойност е с 272,9 млрд. щат. долара по-голям от общите военни разходи на следващите четири държави в класирането за 2019 г.: Китай (261 млрд. щат долара), Индия (72,1), Русия (65,1), Саудитска Арабия (61,9). Мощен финансов инструмент за опити по паралели и меридиани да бъде реализирано световно „водачество“, т. е. казано с думи прости – „господство“.

Този опит, ако бъде започнат, ще забие последния гвоздей върху ковчега на т. нар. „американско величие“. Фиаското би било необратимо в исторически план.

Славчо Кънчев

* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България