Политическият ни елит се боричка за дребни неща
Той предпочита да се боричка помежду си за дребни неща, за облаги, за привилегии, един срещу друг, решават се на дребно различни въпроси. А големите, националните, стратегическите ни интереси, остават на заден план и това е типична болест на младенчеството на модерния ни политически елит", заяви Митев.
"Виждаме как всяко ново правителство идва, за да зачеркне стореното от предходните правителства. Един национално отговорен политически елит не би постъпил така", коментира той. Според доц. Митев, това се вижда в поведението на политическите елити от съседните ни страни, тъй като нито в Сърбия, нито в Гърция може да бъде видяно подобно поведение от страна на националния политически елит. "Борбите им помежду си са си борби, но когато настъпват критични моменти, важни за нацията, наблюдаваме единна позиция в защита на тези национални интереси. Дай боже по-скоро нашите държавници да се научат на подобен тип поведение, защото България има нужда от такъв тип елит", добави той.
Дебатът за смисъла на националния ни празник Трети март у нас продължава повече от две десетилетия. За Митев, като историк и като българин, тази дата е знакова, защото тогава се слага край на едно почти 5-вековно агарянско иго. "Важното е да се обединим около смисъла на Трети март, именно в тази посока – че на тази дата, с подписването на предварителен договор в Сан Стефано, се слага край на това чуждо иго, което ни е откъснало от света, смачкало ни е, задържало ни е в развитието ни и до някъде ние днес сме такива като народ, като народопсихология благодарение тъкмо на тези почти пет столетия", категоричен бе той.
Дебатът дали Трети март според него е обагрен с много политика и идеология. Митев подчерта, че големите имена в историята ни като Левски, Каравелов, Ботев, Раковски трябва да ни обединяват. В този смисъл разкритикува шествието, което Волен Сидеров направи при отбелязването на годишнината от обесването на Дякона, като коментира, че да демонстрираме различията си и да придърпваме такива светли имена като Левски е пагубно за националната ни кауза. "Но в крайна сметка всеки съвременен политик носи отговорност за това, което прави – това е част от играта, наречена демокрация", счита той.
Вече 133 години от Освобождението на България какво ни обединява и какво разединява нас, българите е следващият въпрос към доцента. По негово мнение, най-силна обединяваща функция има общото разбиране за културно-историческото ни наследство – онова, което сме постигнали и сме дали на Европа и на света. Обединяват ни още трагедиите, бедствията, които могат неочаквано да ни накарат да бъдем солидарни помежду си. "Но за съжаление, ден по-късно отново сме си същите разединени единаци, следвайки някакви свои идеологеми или митологеми, на които вярваме и се подчиняваме, без да се замислим кой е прав, кой е крив.
Щом не е от нашите той е враг и обратното – а така не може да се постигне единение", смята той. Опасенията на доц. Митев са свързани с модерния свят, който рано или късно ще покаже, че по този път България няма да успее и ние ще трябва да решим дали да останем самостоятелна държава, или ще се претопим с другите европейски народи. За него, съвременният млад българин се чувства истински свободен и това е най-голямата изгода от прехода. Това той твърди, че вижда в своите студенти от факултета по история. Младежите нямат предразсъдъци, не са обвързани сляпо с една или друга кауза, пътуват и виждат света, който може да ги научи на много неща, според впечатленията на университетския преподавател.
"Така е било и през Възраждането между другото, но тогава хората, които са пътували, за да се изучат, за да се поучат, са се връщали обратно в родината, за да помогнат на своите сънародници. Днес, за съжаление, това не се случва, но пък в съвременния свят човек може да бъде българин и на другия край на света. Важното е да съхрани усещането за принадлежност към тази нация", каза още той.
А как историкът вижда България през 2020-та година, каквато стратегическа визия изисква Европа. За съжаление, и по този въпрос е скептик в случай, че продължаваме със същия темп на развитие. "В Стратегия "2020" се залага много на модерното образование, на съвременните технологии, на научните постижения. Виждаме как в последните една-две години у нас се прави точно обратното. В продължение на няколко десетилетия, ние унищожихме доброто си образование, робувайки на някакви измислени общоевропейски модели", е коментарът му, допълнен с категоричната позиция, че в момента се унищожава науката и висшето образование.
Липсва ясна държавна стратегия в това отношение. Историкът признава, че в последните години и на родната ни хуманитаристика не се гледа с добро око. Това ясно си пролича при връчването на наградите за наука "Питагор", защото нямаше отличен учен -хуманитарист. "Някак си у нас всеки разбира от футбол, политика и от история, но на подобно ниво наука не се прави. Родната историческа наука има нужда от много сериозни грижи и тези грижи започват от историческото образование, и то не само в университетите, а и в средните училища, защото ако видим там как се преподава историята, как тя е смачкана през последните 15-20 години като дисциплина, можем да си представим какви резултати, ще има в историческото образование на младото българско поколение", каза още той.
Доц. Митев подчерта, че в епохата на Възраждането има няколко противоположни тенденции в политиката, която Русия води по отношение на българите. От една страна той подчерта позитивните елементи в отношенията между двата народа в сферата на културата, просветното дело, социално-икономическите контакти. През 18-19 век българо-руските отношения в тази посока се развиват много активно и играят изключително важна роля в цялостното духовно пробуждане на българите през епохата на Възраждането.
"Достатъчно е да погледнем само какъв огромен процент от възрожденската ни интелигенция получава своето образование в руски гимназии, лицеи, духовни академии и университети, за да се установи действително силното културно влияние, което Русия има върху възраждащото се българско общество", отбеляза той. В същата посока могат да се открият положителни елементи във взаимоотношенията между българи и руснаци и по линия на поддържането на православието – десетки български манастири и църкви получават безвъзмездна помощ от руската патриаршия.
"И това е нещо, което безспорно заслужава нашето "благодаря" и днес", смята историкът. От друга страна, той подчерта, че политическите отношения са по-различни, защото "Петербург" следва своите стратегически интереси на Балканите и българите са само част от голямата игра, в която Русия участва. "Нерядко има ситуации, в които руският фактор се оказва с негативно въздействие върху развитието на българския политически въпрос, колкото и странно това да прозвучи днес, тъй като в учебниците обикновено пише само онова, което оценяваме в положителна посока", допълни той, давайки за пример началото на 19 век.
През 1801 година на руския престол се възкачва император Александър I, който разработва нова стратегия на руската външна политика. Един от стълбовете на тази политика е запазване на статуквото на Балканите, защото в хода на предходните руско-турски войни през 18 век Русия е получила почти всичко, което иска – излаз на Черно море, завладяла е цялото Северно Причерноморие и Крим, превърнала се е във военен и политически хегемон в Европейския югоизток. Влиянието на Русия над православното християнско население в Османската империя нараства неимоверно и оттук тръгва вярата в освободителната мисия на Русия.
Всъщност това в определена степен удовлетворява руските стратегически интереси. "Русия преценява, че към началото на 19 век е по-добре да има една слаба Османска империя, върху която лесно може да се оказва натиск – политически или военен, отколкото да се създадат независими балкански държавици с неизвестно поведение по отношение на Русия. И точно това е странното – че от една страна руската политика демонстрира готовност да подкрепя освободителните борби на българския народ, а от друга страна почти нищо не се прави конкретно, за да се реши българския политически въпрос. Като друг пример доц. Митев даде войната от 1828-1829 година в подкрепа на Гръцката национална революция.
Само за няколко месеца руската армия успява да премине на юг от Стара Планина, завладява Одрин и принуждава турското правителство да подпише такъв мирен договор, какъвто Русия иска. Тогава Руската армия успява да окупира половината от територията на България, но в мирния договор няма и една дума за българите. "Ако действително онова, което се споменава в предварително афишираното, че Русия обявява войната, за да подкрепи своите православни братя, беше вярно, то в Одринския мирен договор, българите по някакъв начин, щяха да намерят място", изтъкна той.
С този договор сърбите получават автономия, гърците получават независимост, подкрепен е автономният статут на Влашко и Молдова. "Единствено ние, българите, за които се твърди, че сме най-близки до руснаците не получаваме нищо, напротив. С ясното съзнание, че българите ще останат в рамките на Османската империя, ген. Дибич Забалкански подписва договора с Османската империя и на практика това предрешава още няколко десетилетия българите да останат под сянката на падишаха", каза Митев.
И още един пример, даден от историка – Велчовата завера, при организирането на която, се залага на идеята, че ако въстанието се провали Русия ще се намеси в подкрепа на българите, така както го е направила и за сърбите, и за гърците. Водачите на въстанието през 1835 година обаче не вземат предвид това, че две години по-рано е подписан Ункярискелесийския мирен договор, по силата на който руски войски оказват въоръжена подкрепа на султана срещу египетския отцепник Мехмед Али Паша.
"Случва се нещо нечувано до този момент – руски войски дебаркират на азиатския бряг на турската столица, не за да я завладеят, не за да изгонят турците, а за да спасят падишаха от политическа гибел", подчерта той, добавяйки, че точно това разминаване е в основата на политическата драма на нашето националноосвободително движение, което от една страна вярва в освободителните възможности на Русия по отношение на българите, но от друга страна не осъзнава, че руските стратегически интереси се разминават с интересите на българите.
И така, едва в навечерието на прословутата Източна криза от 1875-1878 година се създават предпоставки за съвпадане на интересите на българите и на Русия. "И точно това обяснява решението на Русия да заложи след провала на Цариградската посланическа конференция на военните действия ", обясни Митев. Той увери, че по никакъв начин не се опитва да подцени заслугите на Русия в нашето освободително дело, но изтъкна, че когато трябва да защитаваме собствените си национални интереси трябва да сме наясно, че всяка държава прави нещо за другите не толкова безкористно, както обикновено пише в дебелите книги.
Това важи особено, когато става дума за великите сили, в чиято жертва често се превръщат малките народи. В този смисъл е важна преценката кога обективно интересите на Великите сили съвпадат с интересите на малките народи, за да можем ние самите да извлечем максимална изгода за своята национална кауза. Деканът на Историческия факултет на СУ тук вижда голямата роля на политическите елити, конкретно и за малка страна като нашата.
"За съжаление през епохата на Възраждането ние нямаме силен политически елит и той се оказва лесно манипулируем – става лесна играчка в борбата между Великите сили. Дай боже, да сме се поучили от уроците на миналото си и днес нашите управници да могат много по-смело, много по-успешно да защитават националните ни интереси, когато става дума за сблъсък на интереса с Великите сили", коментира той.
БГНЕС