Покушение.Пластмасова съпричастност

И какво излезе сега? Всички са „съпричастни“ с Доган – но те щяха да бъдат също толкова съпричастни и ако пистолетът беше гръмнал. Всичко е изкуствено – това е пластмасова съпричастност. Ако трябва да ронят сълзи – и сълзите им ще са пластмасови. Един, дето преди време най-много насъскваше срещу Доган, и той сега е „съпричастен“. Навремето дори го нарече „проклятието на България“. Разбира се, и Доган му го върна – с не по-малко злъчен език. После пък онзи твърдеше, че нямало български модел за етнически мир – и тази глупост мина и замина.

Винаги са си играели с огъня по всякакъв начин, а може би понякога дори и не са си давали сметка, че го правят. Тези истории, тези неприлични задевки, прерастващи в дива злоба към политическия опонент, не са една и две през последните двайсетина години. И винаги ще се намери някакъв идиот, в чийто мозък да заседнат те – до деня на „съпричастността“.

И много примитивни глупости са изричани. Не върви обаче един Божидар Димитров небрежно да споделя шегички: не бил театрален критик, затова не можел да коментира покушението! Ако го каже за някой македонски водевил, шегата му може и да изглежда приемлива. Обаче сега си е нелепа, а и опасна.  От една страна, всички, поне на думи, са против подобни варварски актове. От друга обаче и това издава истинската им същност, те изобщо не ги интересуват – и дълбокото им вътрешно безразличие не остава скрито за публиката. Занимават ги предимно делничните разправии, парвенюшките сблъсъци, предназначени за медиите, парламентарните оперети – и особено фиктивните конспирации, които все им се въртят в главите.

Театрален етюд ли беше покушението срещу Доган?

Много бих искал да си представим – в един въображаем „етюд“ – как би се държал и как би изглеждал самият Божидар, когато някое изтрещяло копеле насочи пистолет срещу главата му.

Гледах достатъчно пъти кадрите от зала 3 в НДК, донейде разбирам от телевизия, разбирам и от хора, хиляди са се извървели през последните 35 години през студиото ми  – и съм сигурен, че реакцията на Доган беше напълно естествена, това не може да се изиграе. Часове по-късно, когато обявиха решението за неговия наследник, Лютви Местан кимна ритуално на седящия до него Доган – и виж, този жест никак не беше естествен, имаше едва доловима несръчност в него: леко движение, само с главата, по посока на Шефа, но то не успя да постигне нужната естественост, понеже Местан от дълго време знае за избора на Доган. Обаче ония кадри с насочения пистолет – те издават абсолютна спонтанност на реакциите. Гледайте ги и не дрънкайте предизвикателства.

А смайващото в тях е, че Доган не се уплаши – дори посегна и направи всичко, което се полага в този случай. Хиляда души на неговото мястощяха да отидат да си сменят панталоните – включително храбрите коментатори и още по-храбрите политици.

Поведението на Доган се оказа многозначително за един политик, който неизменно е представян от противниците си като аристократичен, слабоволев нарцис, дистанциран и високомерен. И какво последва след това? Дежурните влъхви, които са винаги на разположение и с неизменен апетит оглозгват всякакви казуси, веднага се появиха на тепиха. И докато говореха за нещо си, с лекота превключиха на драмата в НДК –  и човек се пита те ли са промисленият, разумен глас на България, по дяволите.

В политическите централи пък запресмятаха – и дълго ще продължават да смятат – каква аванта да извлекат от Покушението. Вместо трескаво да мислят как да се измъкнат, поне в този случай, от сянката на Безличното Празнословие, което тегне от 20 години насам над новата ни политика – това празнословие, което инфантилизира всичко, до което се докосне, или опростачава по бакалски онова, което се опита да обговори. Това е истинското Проклятие на Прехода. Няколко лидери на европейските либерали бяха свидетели на случилото се – и вероятно сте забелязали, каква нормалност имаше в казаното от тях, нормалност, която е недостъпна за нашите аматьори.  

Академик Георги Марков е забележителен учен, един от малцината у нас, чрез които Историята ни говори смислено. Но се чудя за какво му е да се включва в нестройния хор на случайниците, които са на всяка манджа мерудия.

Сега се сещам, че никой не пожела дори притворно да използва думата „срам“, тя беше напълно дефицитна в часовете след Покушението, никой не я спомена – дори и онези, които изказваха „съчувствията“ си. Какво съчувствие, каква „съпричастност“ можеш да изразяваш, след като изобщо не е те срам, че подобно нещо се случва. Срамът е извън дневния ред на тези хора – обаче в замяна на това конспирациите са заседнали в мозъците им.

Конспирации – макар че и те са по нашенски постни, провинциални и скучни, трябва им време, за да съчинят по-сочни. И бакалските сметки веднага пак се завъртат в мозъците им – кой има полза, кой ще спечели, кой разиграва сценария, и пр. Доган се скрива, следователно Бойко вече може да се прегръща с Местан, ей такива баклави. А след това ще настъпи времето на фантасмагориите – както се случи и след самоубийството на Ахмед Емин, секретаря на Доган. Тогава бързо се отказаха да стигнат до дъното на драмата и единственото, което ги интересуваше, бе как да унижават Доган, а не толкова да се занимават с реалните знаци – един от които се съдържаше в писмото на Емин. Но никой не му обърна внимание, така е и досега.

И сега ще стане същото – да не говорим, че като нищо могат да накарат, ако вече не са го накарали, онзи кретен с газовия пистолет да започне да се изповядва, че турците сами са го подтикнали да участва в инсценировката.  Ясно е, че в края на краищата тия идиотщини са неизбежна част от българското политическо меню и публиката е привикнала с тях.

Друго обаче е от значение – липсата на истинска чувствителност, липсата на характер, които отново проявява политическата секта, неизбежно влияят и върху публиката. Правят я все по-равнодушна и дори цинична.

Така беше и след убийството на Луканов, затова и досега някои медийни хлевоустници въртят изтърканата плоча, че БСП го е убила, истината не ги интересува – няма как да стигнеш до нея, ако не си вдигнеш тлъстия задник и не отидеш по-далеч от дома на Луканов или от „Позитано“.

Не може да има нормално отношение към политиката в население, което е захранвано непрекъснато с измишльотини – и което е свидетел на притворна „съпричастност“. А и по начало Българската Смърт никога не е съпровождана от някакво приличие, около нея няма 40-дневен покой, в който нелепостите да бъдат забранени.

Пак се появи и темата за „езика на омразата“ – тя е нещо като парче изсъхнала дъвка, загнездило се в някой кътник. И когато нашите политици не могат да обяснят нещо, веднага започват да омляскват и прехвърлят из устата си тази тема. И отново са последователни – непрекъснато се препитават с омраза, но това не им пречи да анатемосват нейния език.

Веднага след покушението – защото това си беше покушение, а не опит – някои телевизии се опитаха да направят портрет на Доган и пак прибягнаха предимно до услугите на любимия им Труп – ДС. И това е една от вечните дъвки. Толкова години минаха вече, но дори и добре известните и проверени факти от биографията на Доган не са в състояние да охладят пристрастието и ентусиазма на днешните храбреци – и тази биография като цяло си остава една мистерия. В края на 80-те години на миналия век нелегалната му организация предостави на властите един подвеждащ мотив, който сложи края на Живков – ако това е операция на тайна служба, тогава тя е една от най-важните във втората половина на ХХ век. Но не е операция на нашата клета ДС.

    …

След новината за покушението Мрежата бе залята и обсебена от небивалици и мерзости, лумпен публиката се дереше до кръв, езикът й бе направо невъзможен – тия хора не изповядват омраза, а нещо далеч отвъд нея.

Свидетели сме на ярост, която може да има чудовищни последици.

И тя пак е резултат от политическата словесна всепозволеност. Дребните делнични ругателства накрая отключват нечие безумство. Продължавайте да се дърлите. Слушат ви внимателно.

Кеворк Кеворкян

В. Преса