ПИШЕЩИЯТ ЧОВЕК НЕ БИВА ДА ПРОСИ. НИКОГА. ЗАЩОТО Е ЧОВЕК НА ДУХА. МОЖЕ ДА СИ ПОЗВОЛИ МНОГО НЕЩА, НО НЕ МОЖЕ ДА СИ ПОЗВОЛИ ДА БЪДЕ ЕДНО: ОБЕКТ НА ПРЕЗРЕНИЕ И СЪЖАЛЕНИЕ.

Няма да споменавам какво е провокирало този статус. Не искам да съм сред лешоядите. Не ми прилича. Но вече не се сдържам. И искам да уточня няколко неща:
– Да си пишещ човек не значи да си вайкащ се, не и перманентно. Да си плачеща върба си има срок на годност! Животът, уви, е често ужасен. Но също така е и прекрасен. Съотношението между двете е изменчиво. Ако не можем да го променим, поне можем да контролираме отношението си спрямо него… Аз лично съм имала ужасяващи моменти, падала съм, ставала съм, и смея да твърдя, че съм изживяла вече няколко живота. Но не занимавам целокупния български народ с това.
– Пишещият човек не бива да проси. Никога. Защото е човек на духа.
– Пишещият човек трябва да знае, че НИКОЙ не му е длъжен. Най-малкото пък материално. И ако не може да живее от високо изкуство, има ред други начини да изкарва почтено прехраната си. Мамка му, и аз искам да гледам в една точка и да се опиянявам от идеята за писателското неразбрано величие, но знам твърде добре, че в живота има неща, които се наричат ЗАДЪЛЖЕНИЯ.
– Пишещият човек е на свободния пазар. Никой не е длъжен да го харесва. Нито да се грижи за него. Нито да му поръчва материали.
– Пишещият човек има правото да каже ВСИЧКО на своя издател, но в ЧАСТЕН разговор. А не да плюе на всеослушание тези, които някога са му повярвали. Още повече, има ДОГОВОРИ. Издателите плащат дължимото. Те не са меценати.
– Пишещият човек може да си позволи да бъде много неща – луд, неконтролируем, бохем, пияница, арогантно същество… Но не може да си позволи да бъде едно: обект за презрение и съжаление.
Толкова.

Катерина Хапсали

Автор на книгата „Гръцко кафе“