ПИСМО ДО Х

Тук вали и знаеш ли какво правя?

Налях си една чаша бяло вино, оглеждам се в нея и си изсмислям кодове. Имам един приятел от който откраднах това с кодовете. Той много много не ги разбира нещата, ама това с кодовете ме плени. И сега седя по турски на пода и си белязвам кодове…

Код – тъга.

Напоследък времето смайващо се сгъсти. Реже се с нож. Живял ли си в гъсто време? Никакви паузи, дъх след дъх, трака като шевна машина, никакви паузи, няма такт дори за въздишка. Сгъстява се времето и няма кой да го разбърка, да не загори. И то загорява. От тъга.

Много си живял, мислиш, че си видял всичко, е, почти всичко, ама се оказва, че нищо не си разбрал.

Защо толкова неистово съм пленена от дълбоки човеци? Защо съм влюбена винаги в сложни до енигматичност души? Защо дори не отбелязвам някой в който не клокочи страдание? Защо когато зърна тъга, тя винаги значи пълнота?

Защо все по-малко срещам лица с код – тъга? Не, не нещастие, не – драми и проблеми, не всякакви битови и професионални нервозности, а код тъга – онази вътрешна, светла, дълбока, всепроникваща тъга…

Днес бях с един приятел в един бар. В него има код – тъга и затова го харесвам. Той работи във „вражеска институция“, „вражеска“ според критериите на идиотската ми професия… Но склонили глави се разбирахме с очи – защото и той бе преживял сгъстено време, в което никой не те поздравява по улиците, всички са забравили номера на телефона ти, измъкнал се е сам от ужасяващия затвор да си паднал на „дъното“, низвергнат, защото падналият в България никога няма приятели…

Знаеш ли колко е лесно, когато откриеш кода – тъга, да се разкриеш и да забравиш, че твоят приятел работи във „вражеската институция“ и да си бляботите за всичко без да се притеснявате, че единият ще изпържи другия?

Ако ни беше видял някой отстрани в този мръсен византийски град, щеше веднага да си каже – айдеее, тая се продаде, айдеее, тоя изгоря… А си беше чисто и просто – невероятен чист код – тъга.

Толкова предатели бяхме понесли и двамата на гърба си, че нямаше място за лъжа.

Код – доверие.

Има едно състояние от което нито един човек не може да избяга. И дори да опита – няма къде да се скрие. Когато са те наритали, когато са ти счупили крилете и се влачиш с изпотрошени криле по паважа, дори и да чуеш от някой някоя куражлийска дума, след нея – винаги оставаш сам. Дори около теб да има и близки, или многолюдно семейство.

Сам си. Вали като сега. И който каквото и да ти е казал за да ти вдигне гарда, ти си си сам.

„Опитвам се да живея…“ – чувам още един брат по оръжие, предаден така както може да предаде само приятел. После ми пише, защото сме свенливи да си кажем с глас най-важното: „Р. ми каза, че не познава нито един мъж, който да има топките на Томова“. И понеже и аз някои неща трудно ги казвам на глас, също пиша: „Кажи на Р., че го обичам. И теб обичам“.

Код – доверие.

Какви прашинки сме самотни ние на тая земя, втренчили се в пъпа си, и забравили, че утре сутринта, не, бе, не утре, още след пет минути, глупости, още в следващата секунда – може вече да ни няма Тук. Господи, дано поне това да имаме като възможност!, поне това! – ако има нещо някъде Там, поне това да разберем – че сме били пълни идиоти Тук, след като все сме отлагали да кажем онова, което е трябвало, да кажем онова, което сърцето ни е искало, а все сме отлагали…

Чакай, да отпия от виното, преди да ти кажа, че идва война.

С един много важен, ама много важен човек – мой брат по оръжие си говорим – ние тук, на морето сме първите на пангара… Аз, нали съм хард, викам: Ами да идват и да ни завземат, кой оцелее, оцелее, Божия воля, тая държава без кръв няма да се оправи. Той казва същото. Ако го чуят, откъдето трябва ще го уволнят на мига. Ама не го чуват. Защото има –

Код – доверие.

Много ми е кофти тая вечер, Х

Ама много кофти.

Онези, които съм избрала да обичам са все такива – тъжни, самотни, не сами, а самотни – коя ли сложна душа не е самотна?!, всеотдайни, чисти като деца, вечно предадени, вечно натирени, вечно наругани, вечно отритнати. Нямаме нужда даже и да се съберем заедно, че да се напием и да ревем с пълно гърло: „Ако умра ил загина…“, защото то ние винаги сме си заедно, дори и когато единият е натам, другият – насам, защото код – доверие е лепилото.

Как да стане по-хубаво, кажи ми, как да стане направо прелестно, че да престанем на всяка втора дума да изричаме, че живеем в тая кочина, че всеки втори е измекяр, че всеки трети е мишок, че всеки пети е плашипутарник и предател, а всеки е еснаф?

Код – любов?

С кого? Като никой не е готов да отвори сърцето си, като няма готов да скочи без парашут, просто защото сърцето го иска. И все се съобразява с нещо и с някого, че даже и не разбира, че животът му е минал без да е живял един път поне истински, обичайки лудо…

Как да накараш някой да е код – любов, когато живее заради статуса си, егото си, еснафлъка си, парите и властта? Как, бе, как?

Как необичащият себе си ще обича теб?

Аз изобщо не знам защо сега ти пиша тия неща, Х

А и какво от това, че не знам?

Иска ми се да има поне десет човека в тая държава, на които ако сега се обадя и им кажа – аре, нападаме!, да облекат якетата, да нахлузят шапките, без да питат, без да искат хонорар за това, без да викат – абе, ти луда ли си, бе, къде ще тръгвам сега посред нощ,  без да се пазарят ама точно кога ще се върнем, ама какво да кажа на жена ми, без да се тревожат, че утре ще ги уволнят, че ще се разведат, че няма да изкласят в политиката или в бизнеса – да дойдат бе, да дойдат. Сега! Веднага! И да нападаме.

Кого ли?

Код – Свобода.

Код – Справедливост.

Код – Сърце.

Ей така си седя аз на земята, по турски седнала, пия си едно харизано вино, а навън даже спря да вали.

Винаги спира. Точно, когато дъжда се пренесе в очите ми.

Друго трябваше да бъде в тоя живот, Х, друго, ама – на!

Всъщност, аз не знам даже дали си Х, Y или си Z…

Важното е, че те няма.

И аз се опитвам да свикна с липсата ти.

Веселина Томова