Перек. Сакология 2

Харесва ми, че от време на време “Труд” прави подобни тестове. Но никак не ми харесва, че изкуството на полемиката съвсем е залиняло. Нямам нищо против полемиките. Доста хора обаче ми се обадиха и се чудеха защо е трябвало да се пуска на пазара нещо, което няма нищо общо с моята дописка.

Между другото хвърлих око на някои резултати в сайта. Последните ми 5 дописки са прочетени съответно от 51 хиляди, 56 хиляди, 37 хиляди, 51 хиляди, 50 хиляди души. Казват ми, че това е приятен резултат.

Проблемът е, че ако човек прочете последователно дописката ми “Сакология” и “Правото на отговор” няма да открие никаква връзка между тях.

Някой се разпознал в “Сакология” и се нагърбил с ролята да говори от името на всички сака. И по прекрасен начин илюстрира всичко онова, за което писах в дописката си – за сакатата и в нередки случаи нечестна информация за важни събития, която ни поднасят днес. И най-общо – за несвободата, в която пребивават новите глашатаи на истината. Разсъждавах върху едно противно явление в днешната журналистика, без да ме интересуват петънцата от пейзажа или някое конкретно мургаво кравайче.

В отговора има една комична самонадеяност – ако на 27 години някой вижда по такъв начин продукцията си, това е болестно състояние. Ако някой слуша хвалбите му, ще си каже, че си има работа с някой колос на световната журналистика – някакъв местен Ориан Фалач, а не с едно най-редово репортерче.

Отгоре на всичко въпросният автор на “отговора” си е въобразил, че имам някакво лично отношение към него.

“Правото на отговор” показва и едно удивително нахалство по отношение на “Всяка неделя”. Хайде, ако ставаше дума за някой фалшификат, изготвен преди десетилетия от някой плъх от ДС, добре. Обаче днес да се дрънкат нелепици за тази програма е нетърпимо. Иди в сайта “БЛИЦ”, влез във “Всяка неделя”, избери дори само “Сондажи” – и си готов, можеш да се задавиш с лъжите си. Или потърси книгата “77 свидетелства” в сайта на К. К. (пак там) и пр.

Между другото за достоверността на някакъв “документ” от ДС – с който нищо не ме свързва – сакото би могло да пита моя приятел Димитри Иванов.

Той вече го коментира, но не е лошо пак да го потърсят. И въобще, ако напиша, че някой е циганин, а той не е, той едва ли ще се обиди. Същото е и когато ме занимават с някакъв “Димитър”. Този безвкусен мит никога не ме е интересувал.

***

Има една пиеса на Стефан Цанев – “Носете си новите дрехи, момчета”. Сега едно сако е озаглавило ругатните си срещу мен “Носете си новите сака, момчета”. Без никакъв свян. Само заради тази кражба трябваше да не му обръщам никакво внимание.

Това са безцеремонни хора. Иронизират непрекъснато миналото, но нямат нищо против да си откраднат нещо от него.

Аз обаче няма да се откажа да настоявам, че не всички сме някакви цигани катунари и нищо няма зад нас, както твърдят новите еничари на забравата.

Сега една малка равносметка. Дължа я на читателите си.

Миналата година за 52 седмици рубриката “Приказки за телевизията” свърши нелоша работа. Тя беше 35 седмици начело и 16 седмици на второ място в читателския интерес към сайта на “Труд”.

През тази година нещата също не са зле. За изминалите 19 седмици рубриката е била начело в най-четените публикации на “Труд” 19 пъти. В най-коментираните е била начело пак 19 пъти. Благодаря ви.

***

Докато БНТ си играе – понякога и успешно – на обществена телевизия, изненадите идват от съвсем други места.

Тези дни гледах един наистина удивителен филм по Диема 2 – “Неудобна истина”, и той бе частица надежда в безкрайния телевизионен боклук.

Филм, който наистина може не само да обсеби задълго съзнанието на зрителя, но и да го вдъхнови. А това се случва много рядко днес.

Ако кажа, че това е филм за глобалното затопляне, все едно, че нищо не съм казал. Посегателствата на днешната цивилизация срещу Земята са само едно от внушенията му, впрочем лаконично изразено по следния начин: “Стари навици плюс нови технологии водят към непредвидими последици.” Автор и главен герой на “Неудобна истина” е Ал Гор, бившият вицепрезидент на САЩ.

Когато през февруари 2003 г. разговарях с живия класик на съвременната литература Гор Видал (телевизионен мост от Лос Анджелис), той беше гневен за много неща, не напразно го наричат най-храбрия тореадор на американската словесност.

Но особено яростно разказваше как са откраднали победата на Ал Гор, негов братовчед, на президентските избори през ноември 2000 година.

От този разговор в съзнанието ми остана и една фраза, която и до днес не ми дава мира с величието си. Гор Видал каза: “Аз не критикувам страната си. Аз съм страната си.” По дяволите, кога български общественик ще успее да се изразява по този начин?

Сега гледах Ал Гор в “Неудобна истина” и се питах какво щеше да стане със света, ако не му бяха откраднали 600 хиляди гласа във Флорида. Въздействието на този човек е направо магнетично. Когато той казва, че “В Америка политическата воля е възобновим източник”, вие няма как да не му повярвате.

Същото се случва и когато ви казва: “Докато се молите, направете нещо!”

Колко по-различно е това говорене от стандартното нищобъбрене, което унизява политиката и я представя като възможен пристан дори за най-незначителни персони.

“Пишете на Конгреса. Ако не ви чуят, кандидатирайте се!” – рече по някое време бившият вицепрезидент.

Невъзможно е скоро някой български политик да се обърне по този начин към вас. Това ще изглежда като подигравка.

***

Вестник “Гардиън” наскоро отдели специално внимание на предаването на Мартин Карбовски. Имало вече 6 души починали след участие в него. Ако изобщо това е вярно, излиза, че Мартин е открил тихомълком някакъв салон за екзекуции, не е лошо в такъв случай по-активно да погледне и към политиката.

Мартин е неподражаем майстор в представянето на низината, дори навремето бях писал – на септичната яма на живота. Той не се уморява да наднича там, но освен завидното си упорство проявява вече и немалко майсторство. От “Гардиън” обаче, за жалост, не са проявили интерес към сериозните внушения, които предаването постига с наглед брутални средства, а към някакви сензационни предположения. Но и това е нещо. И Карбовски трябва да е доволен. Нищо друго от днешната телевизионна продукция няма шанс да бъде цитирано по света, няма и за какво, толкова е постна тя. Болшинството български публични лица са заети главно да се почесват по пъпа, а пък телевизиите усърдно представят тези занимания. Светът не се интересува от подобни маниащини.

И добре, че е така, иначе тъй наречената Мишел Бонев здраво щеше да си изпати, ако в Италия, примерно, бяха прочели, че атакували филма й заради Берлускони. Всъщност това твърдение трябва да се поясни: дамата иска да каже, че понеже била близка на италианския премиер (по някакъв начин), филмът й изглеждал зле в нечии очи. Филмът й поначало е неспасяема халтура. Но не е лошо да си спомните колко внимание му отделиха преди време медиите заради един нищо и никакъв воаяж до Венеция. Същите медии, които толкова гневно пишат за кебапчетата, с които изкушават циганите по време на избори. Интересът към дамата беше изкуствено създаден по същия начин. И за известно време я превърнаха в някакъв фактор на общественото внимание. Но сега, когато проф. Божидар Манов каза, макар и с отвращение, оценката си за този филм, интересът от същите медии беше нулев.

Барутът вече беше изстрелян и нямаше как да бъде върнат обратно.

Доста телевизионни предавания са царе да създават подобни “фактори” еднодневки, в това прозират комплексите и неукостта на авторите и водещите им.

Една странна сервилност се просмуква винаги когато някоя Добромира се превърне в Мишел, когато някоя друга Иванка размята фусти в Брюксел (примерно), чуждата слава, колкото и да е съмнителна, сякаш им дава основание и те да се погледнат по друг, по-различен начин, да се усетят по-значими и пр. Фактори.

Много ми е тягостно, когато виждам билбордовете за предаването “Факторът Кошлуков”. Емил е от малцината хора у нас, които имат свястна, значима биография. И тъкмо заради това съм озадачен, че е кръстил предаването си по този начин. Току-що го бяха пуснали от затвора, когато веднага след промяната през 1989 г. го представих във “Всяка неделя” – в дебат срещу един сериозен опонент, вътрешнопартийния дисидент академик Попов, умен човек, който беше изхвърлен от Университета. Емил с лекота взе връх, беше обсебен от промяната, въздействието му върху публиката беше много силно. И БКП веднага го взе на прицел като основен противник. По време на изборите през 1990-а направиха един доста мръсен клип специално за него, който обаче им изигра по-скоро лоша шега. После политиката внезапно го отегчи и отблъсна, а беше от важните, автентични фигури в СДС. Изглежда нашествието там на пришълците – все партийци/комунисти или кандидат-партийци, го отблъсна. Години по-късно отново се появи, но тогава пък във възможно най-невероятното партньорство – със Симеон С.

Чудя се къде се изпарява понякога човешката проницателност, това може би е резултат на някакво временно полудяване, както и да е.

А сега вероятно е известен на по-младите единствено като участник в последния “ВИП брадър”, което никак не е справедливо. Беше неуместно приключение, написах го и той се разсърди.

И сега се занимава с телевизия. Не съм следил скорошните му изяви, знам го по-скоро от рубриката му в Евроком – словохотлив, сладкодумен разказвач е, вън от съмнение. Но пък да нарече предаването си “Факторът Кошлуков”?

Мярнах в него един от разказите на Георги Марков, също от видните имена на синята/нежната революция през 1990-а. Той пък е наистина роден разказвач, има чудесна памет за важните подробности, чрез които фактически оцелява историята. Открай време портретува политиците и техните спътници не само по удивително забавен начин, но и истински проницателно. Не е користен или дразнещо субективен. Казвал съм му често да напише спомени за първите години след промяната, а и след това, но той винаги намира някакви оправдания и с увлечение започва да разказва поредната си история. Изглежда и така ще си остане – артистичният устен летописец на българските политически неволи.

Сега обаче Емил му е дал трибуна в предаването си и никак не е сбъркал. Та в онази миниатюра, която мярнах, Марков разказваше за Симеон. Видели се в Будапеща през 1992-ра и той попитал царя как се чувства в една от малкото страни, чийто език не знае, нещо подобно.

Е, все пак знаел една дума. И тя била “перек” – това означавало геврек на унгарски, понеже баща му цар Борис ІІІ много обичал да ходи в Унгария и все му носел едни малки гевречета.

Това е историята. А пък аз си казах, че е можел да научи и как се казва “татко” на унгарски. Апа.

Кеворк Кеоркян

В. Труд