ПЕДРО, ПУТИН И НАШИЧКИЯТ МЕЖДУ ЛЯВАТА И ДЯСНАТА МАРАТОНКА
Изборите минаха криво-ляво. Но никой не говори за Големия Отсъстващ.
Ако сте настроени по-сантиментално, ще решите, че става дума за Народа.
Той наистина продължава да се ослушва, но тъй и не може да чуе нищо смислено. Защо тогава очаквате да се юрне към урните?
От месеци насам политиците главно попълват „Речник на непозволените думи“, нищо повече. Идеите в българската политика са просто едни ругатни. Дори и в това обаче политиците ни не са особено изобретателни. Липсваха сочни, запомнящи се квалификации за опонента – като например това на моят приятел Здравко Найденов, режисьор във „Всяка неделя“: „Притеснен типигьоз/нахалник“, което той изръси в началото на 90-те години по адрес на нашенеца.
Сега дори не се наричат един друг „крадец“, понеже и кражбата не прави впечатление никому, в политиката тя се смята вече за нещо рутинно, дори донякъде отегчително. Наближава денят, в който ще приемат и предложението ми в данъчните декларации на политиците да има графа „подкуп“, за да не си губи времето публиката с подобни дреболии.
Отминаха и времената, в които под прозорците на някои комунистически велможи „синята“ тълпа скандираше „педераст“. После се оказа, че и някои влиятелни фигури в дясно също въртят педалите, а сега вече наближава момента, в който ще се криминализира факта, че не си гей. Да ви е сладко.
Тъй че, Големият Отсъстващ не е Народа – ония въртят педалите, а той се държи съзнателно като анестезиран.
Кой е тогава?
Докато помислите, да ви разкажа за един гениален проблясък на българското Пропадане.
Историята се случва преди сегашните избори в Югозападна България. Известен в миналото бизнесмен раздал 500 маратонки в една махала. Ако питате, в коя махала – бразилската, разбира се. Раздал 500 маратонки – не 500 чифта. Дал на бразилците по една лява маратонка, може би в това има някаква символика, но още не мога да проникна в нея. Всеки бразилец получил по една лява маратонка – с обещанието, че след изборите ще получи и дясната. Не е ли гениално, признайте си!
Получаваш лявата маратонка, за да си наясно, какво трябва да направиш – и когато направиш нужното, получаваш и дясната /и вече си новият Неймар/.
Всъщност, като си помислим, изборните резултати потвърдиха хронологията в раздаването на маратонките: накрая всички си получиха, заедно с дясната маратонка, и десен победител /Бойко/. Той пък е голям късметлия, макар че е доста стиснат – без да даде дори чифт маратонки, пак спечели изборите.
Както и да е – въпросната операция, без всякакво съмнение, е гениално проявление на нашенските изборни мушмурокщини.
Сетихте ли се, кой е Големият Отсъстващ?
Ако не сте – да се върнем при бразилците с маратонките. Въпросът е, какво се случва с тях, докато накуцват с едната /лявата/ маратонка и чакат дясната. Какво става в съзнанието на един такъв човек? Дали успява да схване цялото великолепие на държавата, която обитава? Какво ще поиска този човек на следващите избори? Кога ще реши, че българската политика е нещо нормално – а не безумно занятие, в което идиоти ухажват бразилци, и пр.
Вече сте се сетили, кой е Големият Отсъстващ, иначе ще ме разочаровате. Точно така – Сергей Станишев.
Той няма нищо общо с историята с маратонките. Обаче има общо с позорното крушение на партията си – колко е негова, е отделен въпрос. Винаги съм смятал, че той гледа на БСП като на една червена панделка, с която принудено се закичва от време на време – докато симпатизантите на партията – единствените, чиято изначална преданост е вън от съмнение, пълзят нагоре по урвите към Бузлуджа. Понеже съм обсебен от историята с маратонките – да допълня: пълзят боси нагоре, към Бузлуджа.
Станишев, ако сте запомнили това, е дългогодишен председател на БСП; подозирал съм, че понякога в ума му проблясва фантазията да надмине при възможност дори рекорда на Живков. Най-блестящото му качество – освен да слуша своята Моника – бе упорството, с което отстояваше лидерския си пост. Възхищение предизвикваха обясненията му след всеки изборен или управленски провал на БСП. Той беше вечният лидер без нито една спечелена битка. Станишев сякаш бе Кашпировски за своята партия – предимно за апарата и местните й ръководства, които натъкмяваше с прецизността на мозъчен хирург. За редовите социалисти от дълго време бе просто неизбежното зло. Заради гордостта си те престанаха да броят пораженията на партията си.
Имаше един друг фамозен любимец на публиката от времената на съветското „преустройство“ – Анатолий Чумак. Той ми гостува във „Всяка неделя“ през 1990 година. Никога не съм вярвал на тия типове, но понеже публиката умираше за тях, й ги доставях от време на време. Номерът на Чумак беше да затопли – само с поглед и от разстояние! – чаша вода. И, мама му стара, направи го и пред мен, колкото и да не вярвах – водата в чашата видимо се беше затоплила. Сетне правих дълго разследване – да не би някой шегобиец от екипа ми да ми е направил номер. Обаче всичко си беше наред – Чумак наистина стопли водата. Не можеш да си направиш чай, обаче можеш поне да си сгрееш ръцете, ако наоколо е много студено.
Станишев по-скоро е като Чумак – нищо не даваше на поклонниците си от БСП, но поне им сгряваше душите с празни приказки.
И къде е сега – освен че крои планове в Брюксел с европейския си опекун Мартин Шулц, как да изпратят българския социализъм с наложен платеж в Космоса?
Вероятно не сте забравили, че нашият Чумак се скри от партията си след последният си управленски провал – обаче той все пак още е шеф на Коалиция „Лява България“, каквото и да означава това. Той измисли специално този пост за себе си, без да си дава сметка, колко бутафорен е той. Е, добре, като шеф на „Лява България“ Станишев не трябва ли да бъде чут? Но всички го забравиха – услужливо.
А неговите обяснения сега – понеже поредният провал си е изцяло негов – ще имат магистрално значение към Историята на Българското Празнословие.
„Давам половин „Позитано“, за да чуя Станишев!“ – би казал някой екзалтант. Но няма нужда от екзалтации – това няма да се случи. Нищо няма да чуем от нашият Чумак. Неговият тефтер вече е обърнат на друга страница – там „Позитано“, а дори и БСП нямат място.
Да не забравяме Педро – сигурно вече се чудите, защо се е намърдал в заглавието.
Има една забележителна снимка на нашия вечно приповдигнат президент Плевнелиев с въпросния Педро – отначало той ми заприлича на служебния премиер Близнашки, но сетне си казах, че не е възможно за два месеца да е напълнял толкова, колкото и сладко да си похапва в стола на Министерския съвет.
Оказа се, че това е просто Педро – Лопес Хименес, вицепрезидент на „Реал“, Мадрид. Но нашият президент така ентусиазирано се ръкува с него, че сякаш се е срещнал поне със Свети Петър: стиснал е любовно ръката му, а погледът му излъчва поне 5 хиляди калории възторг, и пр. А пък Педро си гледа нанякъде и се чуди, какво се случва с него. Снимката е чудесна илюстрация на българското гостоприемство – само дето на испанеца не са му дали и една маратонка, дясна, разбира се.
Единствено някакъв краен дефицит може да накара президентът на една страна да се възторгва по този начин по всеки незначителен повод. Фразата „Щрак, Марийке, на портрет“ – сякаш е измислена точно за Плевнелиев. Какъв е толкова този Педро, че така се усукваш около него? Не разбираш ли, че по този начин злепоставяш и канцеларията си, понеже е ясно, че себе си отдавна не виждаш както трябва.
Но да сме доволни, че все пак Пл., застанал под държавния герб, не е навлякъл фланелка на „Реал“ – като нищо и това можеше да се случи.
Да кажем адиос на Педро. И да отидем при Путин.
Докато държавният глава се глези с Педро, той никак не се церемони с Путин. Казал пред германския вестник „Франкфуртер алгемайне цайтунг“ следното: „В света на президента Путин все още е 19 век“.
Работата е ясна. Когато руснаците спрат газовите доставки, както се очертава, трябва да натирят любителят на педровци да ходи да се пазари с Путин. Най-вероятно по това време няма да има и кабинет, тъй че – слагай фланелката на „Реал“, и в Кремъл!
Представям си, какво ще го чака там, ако изобщо го приемат.
Навремето, в разгара на нощните угощения в Кунцево, Сталин е карал Хрушчов да му играе гопак върху масата. Е, да се надяваме, че чак толкова няма да подкарат Плевнелиев.
Но ако излезем от това приятно видение с танцуващият ни президент, трябва да кажем, че инфантилизирането на нашата политика взема смразяващи мащаби. Бойко говори доста разумно за отношенията ни с Русия, а пък неговият готован подскача пак като петле. А няма да е никак лошо българските политици да престанат да се държат и говорят като стипендианти на чужди фондации. Разговорът с Русия не е работа за дилетанти. Виж как говори Меркел за Путин – и тогава подскачай.