Памет за Владо Левков. Вън вали… Значи време е да ти пиша.

20 години земно време, Владо, откакто в онзи 4 септември си отиде. Миг вселенско време, откакто сините мълнии на очите ти не се взират в лудостите ми.

„Вън вали… Значи време е да ти пиша“.
Никога не си си отивал истински.
Защото Поетите никога не оставят сами братята си по оръжие.
Благодаря на Бог, че ти бе онзи, който стовари топлата си ръка върху рамото ми и ме поведе по пътеките с драки на таланта, на поезията, на думите, на честта, на предателството, на мерзостта, по които заедно трошахме чашите.
Благодаря на Бог, че ти ми показа какво е да си с някого духовен брат.
Тръгна толкова млад, точно тогава, когато мишоците замениха мъжете.
И войнстващото бездарие изрита под масата посветените.
Никога не успя обаче да се скриеш завинаги.
Вън вали…
И по Пътя ръката ти е още на рамото ми…

Песничка за стария войник

Беше спечелил хиляда войни.
Скъпо заплащаше всяка победа,
ала в безброя на бойните дни
силна позиция той бе отгледал-
вярваше в коня и в точния щик…
Танкове нямаше само войникът.

Готвеха паметник в негова чест.
Поход започнаха, без да го питат.
Късно научи голямата вест.
Значи в хиляда и първата битка
нямаха нужда от коня, от щика,
нито от мъдрия дух на войника.

Сигурно в себе си той бе открил-
незаменими сме само за кратко,
лесно забравят, че силен си бил,
ако изгубиш в последната схватка.
Стар беше конят , ръждясал бе щикът
и срещу себе си тръгна войникът.

СТАРЦИТЕ

Двамата в градината не бързат- много са годините,
малко дните, дето им остават. Тихичко проклинайки
слабите ръце, краката си, които вечно тръпнат,
мислят за лова, отдавна неизпитван, недостъпен…

Вдигнал старата двуцевка, първият стои пред къщата.
Другият го гледа и усмихнато в елен превръща се.
Вече не говори за лова – самият уловен е.
Галят го дулата с тъмния си поглд на елени.
Десетината овошки- лес- без край, без път са станали
и по горски тихо е. Не вятър- трепкаво дихание
носи вкус на росна шума.
Вадата в река превърнал,
пада старецът пред нея и с еленовите бърни
пие, пие – до полуда – тежки глътки, а в ушите му
отдалеч нахлува, иде, бие онзи стокопитен шум
на свободното пространство.
И след толкова години странстване
тялото му мостче прави
над реката на забравата…
Старецът оставя за приятели
Своята еленова глава върху стената.

Слънцето- голям венец от огнени жита- далече е.
Край реката- прашен буренак и чувство за обреченост.
Другият старик е глупав- плаче и разказва, слушат го,
как уплашил и погубил своя стар приятел с пушката си.
Думите му- летан прах- под тях лицата бронзовеят.
После споменът за дъжд – една надежда ненадейна-
идва неуверено като сълза, бразди страните им,
а в браздите – унес на земя- безкраен, утешителен…

Хълмове вечерни са очите.Залезът забравя
въгленчета в тях. Онзи старец, дето ги остави,
онзи странник, който си замина тъй неразбираемо
(ах, какви ли приказки не се говореха за края му),
иде и събира въгленчетата, запалва огън,
гледа в тях и свири на еленов рог до изнемога.
Падат тихо старците. Самотно студенее виното
върху масата и потъмнява въздухът в градината-
нощен, тръпен от листа и странно вятърно желание
да останат, непременно да останат.
Някакви цветя да бъдат,
надживели всяка мъдрост,
някакво дихание, което
би вълнувало поне дърветата…

Слънцето – голям венец от огнени жита- далече е.
Край реката- прашен буренак и чувство за обреченост.
Двама старци злобно стрелят над вратата и повалят
вечната еленова глава, която гледа злеза.

Речен е звукът на вадата в спокойната градина.
Десетината овошки от година на година
придобиват все по – горски вид. Тревата става прерия,
пясъкът в пътечката- пустиня. Времето отмерено
сменя вече само синева и жар, слани и преспи.

Старците ги няма- господ знае де ги е отнесло…
Вятърът похлопва с портичката, после я забравя,
а през нея, сякаш той е домакинът, преминава
сам еленът. И за кой ли път се приграва сцената-
незапомненият стар човек със сънища еленови
сякаш пак е тук. А въздухът край него нещо шепне,
взира се във бистрата вода, в извивкитв й трепетни,
тежки глътки пие…
Значи времето не ни отрича,
щом животът и без нас си спомня всичко.

Слънцето- голям венец от огнени жита- далече е.
Край реката вечността витае в своята обреченост…
Само вятърът навремени прелита, иска нещо
и елен пристъпва.А очите му – човешки.
Владо Левков

Веселина Томова