ПАМЕТНИК НА СТОИЧКОВ

Не срещнах в Мрежата особени възражения срещу идеята да се направи паметник на Стоичков.
И това е добре – още повече, че на него редовно му гризат цървулите, а и той сам предизвиква „цървулите“, както нарича зложелателите си.
А и вече са вдигнати паметници на някои случайни хорица, отъркали се за известно време до властта – изчезналата „синя“ власт, примерно.
Стоичков направил сам някои корекции към проекта на скулптора Костадин Ненов – фигурата да е по-малка, а погледът му да не е устремен нагоре, а напред.
Това е интересна претенция – но нямаше обяснение.

***
/Фрагменти от дописките ми „Стоичков и другите. Благословии с продължения“, „Келешите съдници“, „Капан за Стоичков“ – виж http://www.kevorkkevorkian.com/

***
В неговия език няма кавички. В езика на лицемерите те изобилстват.
И не се опитвайте да го вкарвате в мравуняка.

***
Веднъж подгони някакъв фотограф нахалник и така му се нахвърлиха, сякаш бе най-голямото зло на света.
Не го обичат истински и никога не са го обичали.
Българинът само чака някой да се възземе, за да участва в разпъването му след това – най-голямото му удоволствие е да ковне и той едно пиронче, макар и криво и ръждясало, в кръста на Любимеца.

***
Не гледайте тълпите, които се извиват, когато погребват някоя знаменитост – това воайорство не трябва да ви заблуждава.
Мнозина вече приличат на онзи известен писател, който си беше поставил за цел да умре един ден по-късно след големия си съперник, дори само един час по-късно – но след като пуснат онзи в трапа.
И не го криеше, и това беше по-важно за него, отколкото книгите му – а беше истински майстор, създал беше знаменити текстове.
Говореше го на всеослушание и никак не се притесняваше – той, класикът. Иначе, да видиш в ковчега униженото от смъртта лице – това любопитство влачи след себе си простолюдието, не „любовта народна“ – другият любим тукашен блъф.

***
Стоичков е искрен в намеренията си – това е вън от съмнение.
И затова са безумни конспирациите, в които го вкарват.
С него нищо тайно не можеш да направиш, защото той няма никакви задръжки.
Само някой много мътен ум може да измисли, че – като се среща с протестиращите студенти в зала „Армеец“ – иска да помогне на Бойко.
Той няма милост дори към родителите си, когато те не я заслужават, та ще мисли за Бойко.
Сигурен съм, че там отношенията и чувствата са обърнати: поклонникът е Бойко, той се гордее с приятелството си с нашия човек.
Тази сметка той си я е направил също добре, това са пак уроците на Живков: покажи им, че имаш нужда от тях, че търсиш съветите им, проверявай се през тях.

***
Децата винаги му се радват на нашия човек, за тях той е божество, макар че изобщо не са го виждали как играе футбол, митът стига до тях чист – но как се случва това, е тайна.
Когато вече пораснат, предпочитат да му се дръвчат – но кой променя отношението им?

***
Цяла седмица /след въпросната случка с фоторепортера/ се занимаваха със Стоичков.
Излиза, че за да станеш „звезда“, макар и за един ден, трябва Стоичков да те набие.
И да отвориш уста като пещера.
Стоичков уважава, когото трябва.
И с бълхите също се държи естествено.
Като се държите като Джонс (Бел.: В САЩ така наричат обществените тоалетни) получавате нужното.
Хайде – всички срещу идолите, доколкото останаха.
Тогава ще станем общество от джонсовци.

***
Сигурен съм, че повечето телевизионни водещи изобщо не се възприемат като звезди.
Те се мислят за някакъв специален хибрид между клерк, клубен разносвач, жиголо и посредник – от всичко по две капки.
Заради това дават лесно път в предаванията си на толкова недоразумения, и гледат на тях като на звезди, и покорно работят за тях.
Не се виждат като звезди, а като клеркове.
Затова никой от водещите не съчувстваше на Стоичков /след онзи скандал с фотографа/.
Те просто не го разбират.
Той е звезда, а те не са.
Той има своя територия, а те са временни квартиранти в някоя телевизия. Той има яростно чувство за неприкосновеност, те по начало са ампутирани от подобно чувство.
Днес телевизионните наемници са напълно капитулирали, правят с тях каквото си искат.
Те виждат само това, което искат да видят работодателите им.
При всички условности и трудности нашето поколение имаше друго самочувствие.
Най-добрите от нас не се нахвърляха веднага върху „погрешните“ неща.
А „погрешните“ хора пък по начало ни бяха симпатични.
И кой юмрук, в края на краищата, е погрешен?

***
Палетата изпитват оргазъм, когато започнат да се упражняват за негова сметка.
Бездарниците, за които животът винаги ще бъде един неприветен приют, получават по този начин своите пет минути слава – така поне си въобразяват.
У нас все келешите са съдници.

***
Впрочем храченето продължава вече 25 години – по всичко, което има някакво значение.
Някакъв специален автомат калашник „Made in BG” не престава да бълва куршуми с отровна слуз.
Кажете ми една знаменитост, която не беше обругана.
Неколцина за малко имаха късмета да избегнат това, и то само защото се бяха преселили в по-добрия свят.
Но после дори и там не ги оставиха на мира.

***
На Костов, впрочем, принадлежи срамната фраза, че до 1989-а година не е имало култура, той си пада по подобни смътни обобщения.
Сигурно я е изрекъл, защото го е било яд, че заради дотогавашната си незначителност е бил пренебрегван – трябвало да се реди на опашка за билети, примерно за Сатирата.
Няма друго обяснение за тази нелепост.
Ако е чакал за билети, разбира се, понеже по-вероятно е да се е редил на опашка за банани – ах, тези проклети банани, които не са давали мира на днешните демократи.
Костов споменаваше за тях в едно ранно свое интервю – възмущаваше се, че не можел да купува за дъщерите си, вижте какъв ужас.

***
Не става ясно обаче, защо поне не е купувал като стотиците хиляди „некултурни“ българи книгите на Фокнър, Платонов, Фитцджералд, Т. Улф, Булгаков, Шукшин, Кафка, Сартър, Маркес, Джойс, които те страстно търсеха.
А той с неговите банани!
Как тогава да не каже, че е нямало култура.

***
И както ги презираше първенците от липсващата култура, понеже за тях си беше – като изключим неколцина вятърничави певци и певици – случайник, така през 1999 година шумно празнува рождения си ден в Министерския съвет.
Мишо Михайлов, който положи неистови усилия, за да го опитоми поне малко, беше докарал доста известни личности, колкото отново да стане ясно, че българският интелигент е безволев и всеопрощаващ, а разбира се, и страхливичък.
Отидоха му на крака – при него, който беше изтърсил онази ужасна фраза.

***
После Хайтов ми разказа нещо, от което дълго не беше на себе си. Вседържецът му съобщил – все е трябвало да каже нещо, нали – че филмите на Костурица му приличали на книгите на Хайтов.
Представяте ли си подобна глупост!
Предполагам, че Мишо го е готвил за срещата с негодниците от времето на българското безкултурие, и му е казал по нещо за поканените, за да изглежда човека по-шик.
Предполагам също, че не са били поканени известни икономисти, защото Костов би трябвало да им каже по нещо и за прелестите на политикономията на социализма, която усърдно е преподавал години наред.

***
Но доста време преди въпросното тържество Костов вече беше отворил фабриката за храчене – с помощта на няколко завършени нищожества в телевизията.
И понеже храченето по неудобните върви редом с гъзолизането, сами си представете, на какво щяхме да се насладим, ако Царят, като стар покерджия, не беше изиграл Божеството.
Отдавна щяха да са излезли тритомникът „Реформаторът”, както и няколко сравнителни анализи „Великаните: Стамболов и Костов”.
Също и документалната поредица „Детство. Юношество. Младост”, както и сериалът „Дисидентските години на Костов – Спечелената битка с ДС”. УНСС, разбира се, щеше да се казва „Великият асистент”.
Щяха да са върнали званията заслужил и народен артист.
Тончо Токмакчиев щеше да е един от първите народни артисти – щяха да са го принудили да изиграе ролята на Костов в игралния филм „По хълмовете на славата”, понеже той е великолепен негов имитатор.
Ясно ви е, че режисьор щеше да е някой Мърдев, а пък музиката със сигурност щеше да се излее от вечно разтвореното сърце на Стефан Димитров.
Костов отдавна щеше да е академик, без да даде нито лев, леденият му поглед щеше да им е напълно достатъчен на ония от БАН.
И почетен художник щеше да е, без да е върнал галерията на „Шипка”.
/Хайде, спри се, че умрях от страх!/
Но келешите винаги забравят за нахалството на костовци.

***
Да се върнем при Стоичков.
Навремето един английски коментатор беше казал за него, че е за предпочитане да не го срещнеш в тъмна уличка.
Така че той ни чака, готов на всичко.
И изобщо не му дреме от палетата, само е малко озадачен.
Разбира се, Христо нямаше никаква вина и за историята в Пловдивския университет – който го направи „Доктор хонорис кауза“.
Може би дори не си е давал точна сметка какво се случва.
Той е получавал толкова много признания по света, че едва ли е обърнал някакво специално внимание на поредните ухажьори.
Накарали са го да се снима с тях, казал е нещо фриволно и чао.
Той си остава един наивник, който все се надява и у нас да му се радват толкова, колкото навсякъде другаде.

***
Но забележете как е устроен българският разум – гневът се насочва към Стоичков, а не към онези, които са го прикоткали, за да се отъркат в него.
Гневът винаги е насочен към успелия, не към блюдолизеца.

***
През 1996 година бяхме с проф. Чирков при Симеон в Мадрид.
Един ден отидохме да обядваме в прочут местен ресторант, и по някое време дъщеря ми реши да се снима край една старинна пещ с главния готвач, много известна звезда в града.
Тя му казала, че сме с царя, обаче онзи – мадридчанинът! – не спрял да й говори за Стоичков.
Толкова за кой колко струва.

***
Защо палетата не се разгневиха, когато същият университет даде същата титла на Карло Анчелоти – защо са го направили пък това, един Господ знае.
„Татко Карло” има велика биография, два пъти е европейски шампион като футболист и още два/вече три/ пъти като треньор.
Обаче вече е и доктор на Пловдивския университет, ехе.
Неговото българско приключение лесно може да подскаже на един непредубеден наблюдател, че става дума за малък провинциален ритуал и нищо повече.
Но Карло веднага е амнистиран, обаче на Стоичков никога няма да му простят.
Понеже той е това, което те не са.

***
Има могъщо течение срещу успелите хора.
И то също се дирижира от ония негодници, които бяха ратаите на режима преди 89-а, а сега пък искат да си наложат новите балони като Мунева например.
Имайте го предвид и това.
Дотам сме я докарали, че в парламента стават на крака заради българоотстъпника Паница.
Но никога няма да го направят заради великия певец Гяуров.
Търпят с години циганина Киро и блажено се опиянчват с гадните му боклуци.
Но не могат да изтърпят и ден Стоичков, все за нещо им е крив.
***
Христо е абсолютната легитимация на българското по света – и не само достъпността на великата игра, в която той беше герой, е причина за това. Неговата крайна освободеност го прави много атрактивен образ навсякъде, при все че тъкмо тази му черта не е съвсем типична за днешния българин – „притесненият тепегьоз“, както съм го наричал на други места (по израза на покойния ми приятел, режисьора Здравко Найденов).
Дали обаче и у нашия герой вече няма наченки на някаква притесненост, или по-скоро на някаква жажда да провери чувствата към себе си. Полупразната зала „Армеец“ /когато се срещна с протестиращите студенти/ обаче едва ли го е удовлетворила.

***
Изпотих се, докато гледах как Христо се опитва да каже какво мисли за политиката пред онези телета в „Армеец“.
Бягай, бягай, драги, от това блато.
Не ги слушай идиотите, които се отъркват около теб – снимка със Стоичков е индулгенция за повечето от тях за минали грехове – и за предстоящи наказания. Не се похарчвай толкова евтино.
***
Случайниците на Прехода изградиха дълбок карантинен ров около властта – през който е трудно да премине успелият човек, защото той е техният основен враг, той е смъртоносно опасен за тях.
Тия типове унищожиха и самото понятие за успех – и как да не се случи това, когато за една заран някой прост провинциален тарикат се събужда „депутат“.
У нас вече няма мярка за успех – дори за местен, а пък за световен – „дрън“, майната му.
***
В архива на „Всяка неделя“ има две наистина гениални рисунки на Борис Димовски.
Не се подвеждайте – Борето е обкичил с лавров венец левия крак на Стоичков, но той го ценеше много и като човек.
По-важна е една друга: Стоичков е с медальон, който има очертанията на картата на България.
Той я носи.

***
Други публикации на автора можете да намерите в сайта www.kevorkkevorkian.com , както и в сайта vsyakanedelya.standartnews.com, който представя звездни моменти от легендарната програма „Всяка неделя“.
Още видеосвидетелства може да видите във видеоканала Kevork Kevorkian-Vsyaka nedelya: https://www.youtube.com/channel/UCoNxDeht9msGjzskUzKc1Jg

Кеворк Кеворкян
https://www.facebook.com/kevorkkevorkianVN/?fref=ts