ПАЗАЧА НА ФАРА, НА ОНЗИ ФАР, БЕЗ КОЙТО НЯМА ПЪТ

Един августовски следобед преди 10 години Съдбата ми намигна. Беше жарък съботен ден, Пеевски не бе успял да стане шеф на ДАНС, а Lana Del Rey озвучаваше с лятната си меланхолия София.

Предстоеше ми за последен път да пътувам с баща ми, а през октомври да го загубя. Може би завинаги, макар че знае ли човек…

Излязох от “Цанко Царковски”, където последно живееше Николай Петев, пресякох “Журналист” и тръгнах по “Смирненски” към ъгъла с “Вишнева”, където пък и до днес живее лицето Лъчо. Олигофрен, който аз много обичам.

Някъде там по баира ми звънна сладкият кукундрел Деси Цонева с думите: “Копеле, кво праиш?! Ела до нас в Бояна, че съм поканила няколко възрастни жени. Щото, ти нали си падаш по възрастни жени…”

Така се запознах с Милена. Преди 10 години. Това слабичко, но безобразно упорито момиче промени всичко за мен. В моя живот нещата стоят така: животът преди Милена и животът с Милена. Толкова.

Днес отново е събота. И отново е август. Аз седя в любимата си кръчма в Лозенец и отново чакам Лъчо. Милена е само на няколко преки от мен и въобще не предполага, че на нас тепърва ни предстои да губим важни абзаци от личната си история. Но такъв е пътя – черен.

Много харесвам гравюрата на Дюрер “Меланхолия”. Всичко има в нея. И зеленият “Лозенец”, и тайните му, и Лъчо, и лудостта на Цонева, и баща ми, и смисълът във всичко това.

Толкова съм му благодарен на този черен път. Благодарен съм и на Пазача на фара, на онзи фар, без който няма път. Наздраве! За Милена!

Васил Петев