Падането на смокиновия лист

Въпреки това искането е оправдано, тъй като – първо: тази подкрепа е мнима, и второ – тя противоречи на базисния принцип на това управление, който всъщност е и основен политически капитал на ГЕРБ – фактът, че въпреки че управлява с правителство в малцинство, тази партия носи пълната (и дори персонализирана в лицето на Бойко Борисов) отговорност за всичко ставащо в страната.

“Аз ги моля да си оттеглят подкрепата.” – заяви премиерът. “Те нямат подкрепа за нас, не са гласували нищо с нас. Всячески се стремят ГЕРБ да загуби, за да може, ако ГЕРБ е слаб, да влязат или в коалиция с нас, или в някаква друга шарена схема.”

Това, разбира се, е вярно само донякъде. Истината е, че след като бяха отрязани от мераците си за участие в управлението поради непомерни искания за министерски кресла и висши административни постове, сините твърди дълго висяха между опозицията и управляващите – без да могат да се идентифицират политически нито с едните, нито с другите. Превърнаха се в нещо като политически кентавър: хем се водеха подкрепящи кабинета, хем действително правеха опити да го прецакат при всеки удобен случай.

Официалното извинение за това седене на два стола беше, че играели ролата на коректив на това управление. Провалиха се обаче именно като коректив – защото никой не им обръщаше внимание. Нещо повече – отнасяха се към тях с обидно пренебрежение – като към някой, който е протегнал шапка за просия.

Същото отношение впрочем личи и сега – в подканянето на Бойко Борисов най-сетне да заемат мястото си сред противниците на неговия кабинет (редом с БСП, ДПС, АБВ и подобни) – и да престанат да му се мотаят в краката. На практика цялото негово отношение към сините, демонстрирано чрез безброй политически жестове, може да се преведе така: вие сте пренебрежимо малки; няма какво да се занимавам с вас.

Прав е – той носи отговорността за управлението и е избрал риска да не влиза в коалиционни отношения с никого – и съобразно този си избор наистина няма какво да обяснява повече. Който иска – може да го подкрепя, а който не иска – да върви при опозицията.

Което е – нека все пак го признаем – доста хитра стратегия. Най-малкото защото Бойко Борисов много добре съзнава, че сините нямат място нито тук, нито там. Ако го подкрепят, ще бъдат презрени от част от своите привърженици, защото подкрепят едно управление, което е дясно само на думи – и което е обременено с един от най-тежките грехове според каноните на дясното мислене: да бъде политически непредвидимо, тъй като е изцяло зависимо от своя лидер. Ако не го подкрепят – и съответно се присъединят към неговите опоненти, то те ще отблъснат друга част от своите привърженици, тъй като с тези си действия реално ще подготвят почвата за бъдещо управление на левицата.

Има ли реално трета възможност за политическа идентификация на сините? Вероятно да, но за да се случи тя, първо трябва да обяснят къде са били през изтеклите досега повече от година и половина от мандата, кого са подкрепяли и какво всъщност са правили. След това трябва ясно и безалтернативно да обявят политиките, които следват и подкрепят в рамките на този парламент, като заявят публично две неща.

Първо – че гласуването в защита на тези политики не означава кредит на политическо доверие за кабинета. И второ – че за тях националните приоритети на България не предполагат подкрепа на БСП и нейните производни – поради което всякакво участие в съвместни акции с левицата е напълно недопустимо. И след като заявят това, наистина да го спазват неотклонно до края на мандата, независимо от всякакви дребни политически келепири и временно изгодни ситуации.

Лошото е, че най-вероятно няма да го направят. Поради една основна причина – нямат необходимия политически ресурс, а покрай това нямат и куража, за да поддържат една достойна позиция независимо от всички обстоятелства. От 2001 г. насам калкулират единствено загуби, разчитат на инерционен вот и много отдавна са превключили на режим на оцеляване.

Иначе казано – сините са лишени от мисия: тя вече няма как да бъде превръщането на България в нормална цивилизована страна – тъй като тази мисия предполага реално управление и следователно – степен на доверие, равностойна на това, което получиха през 1997 г. – и което тъй неразумно пропиляха. Втори път няма да го получат – а в името на оцеляването си вероятно наистина биха предпочели ГЕРБ да се провали – тъй като тяхното оцеляване, сиреч съхраняването на десетина-петнайсет депутати и двама политически лидери и в следващия парламент – минава през този провал.

Благодарение на него – разчитат те – можем да си върнем част от заграбения от ГЕРБ десен електорат. Тези сметки могат и да се сбъднат, но не в мащаб по-сериозен от този на предишнните избори. Но могат и да се окажат сметки без кръчмаря – а иначе провалът на ГЕРБ, за който самите гербаджии и без това правят достатъчно, означава само едно – ляво у правление – или управление на нова тройна коалиция, с всички произтичащи от това последствия. Вече видяхме какви могат да бъдат те.

Бойко Борисов обаче също греши в преценката си, че спокойно може да мине и без Синята коалиция. Не че тя ще му бъде особено полезна в хода на управлението, въпрекси че сините наистина разполагат с много по-сериозен експертен потенциал, отколкото набързо стъкмената ГЕРБ. Той обаче не е склонен да отстъпи дори минимален властов ресурс – най-малкото защото като типичен единак не иска да дели своята плячка, а плячката в случая е България. Той греши поради две други причини: първата е, че ако досега потенциално имаше възможност при нужда да избира между “Атака” и сините за оцеляване на парламентарното мнозинство, сега тази възможност липсва.

Изглежда той твърдо разчита на дадената дума и джентълменското поведение на Волен Сидеров, но нищо чудно да се излъже – чак такъв джентълмен лидерът на Атака все пак не е. Тъй че в някакъв момент може да се окаже притиснат до стената – и да прави по-големи отстъпки, отколкото биха му се наложили спрямо синята коалиция; твърде близките отношения на Сидеров с разни странни руски институции, както и подозрителното за един националист мълчание по отношение на руските енергийни проекти в България са знаци, които един трезвомислещ политик не би пренебрегнал.

Втората причина е още по-сериозна. Синята коалиция беше нещо като смокинов лист за управлението на Бойко Борисов. Въпреки двойнственото й поведение външният поглед все пак отчиташе, че в страната ни управляват партии, принадлежащи към ЕНП; е – и някакви ситуационни националисти, на които няма защо да се обръща сериозно внимание.

Сега този смокинов лист го няма – и няма какво да прикрие срамотиите на това управление. С други думи – вече е безпощадно ясно, че царят е гол. И няма вече как да се твърди, че страната ни принадлежи управленски към обетованата земя на европейската християндемокрация. Управлява ни нещо като балкански вариант на Берлускони плюс някакви екзалтирани типове, изкопани сякаш от времето на Мусолини. А това – съгласете се – е доста екзотична комбинация.

Едвин Сугарев
www.svobodata.com