ОЩЕ ЗА СИНИТЕ БОЛШЕВИКИ

Читателите, които коментираха дописката ми „Волен, Кенеди, Станишев“, сякаш обърнаха най-малко внимание на пасажа за Филип Димитров.
Но Деси Георгиева, в един напълно коректен стил, ме упреква, че не са известни все още мотивите на Филип Димитров, за да си позволим да коментираме начина, по който е гласувал в Конституционния съд за здравната реформа.
Това е така – но не тези мотиви са ми интересни.
А другите – онези, които, според ФД, му дават право да пребивава в Конституционния съд, или ония, с които Плевнелиев го отпраща там.

***
И двамата очевидно смятат, че това място му се полага заради късното му антикомунистическо поборничество: „антикомунистическо“ – ефимерно, поборничество – „привидно“.
Неудобствата около непълния стаж и изобщо квалификацията на ФД, които го правят негоден за Конституционния съд, се смятат за нещо незначително, формално.
Тъй както е формално, до голяма степен, и отношението им към „дясното“.

***
Това е битка за Място, което се смята, че им се полага.
Какви са основанията за това маниакално убеждение?
Защо да им се полага, откъде накъде – ако се замислим над тия въпроси, те ще ни отведат в мрачините на една болна етичност.
За Плевнелиев е ясно – при пълната му случайност, на него му е позволено да се държи така.
Но защо ФД толкова стръвно се бори за постове?

***
Въпросът за неговата действителна квалификация е поставян още през 2007 година, когато отпада от конкурса за български съдия в Европейския съд по правата на човека към Съвета на Европа.
Тогава той и адвокатите му правят всичко възможно, за да докажат, че има нужния му стаж – само това, и нищо повече, но не успяват.
Сега дори до повърхностни спорове не се стигна.
Всички сякаш вече са претръпнали от конфузните назначения.
А въпросът съвсем не е само в стажа на ФД.
А до неговата професионална годност.
Тя сякаш не занимава никого.

***
Това е наследството на тайфата скромни адвокати, които обсебиха СДС година-две след 10 ноември 1989-а, изолираха истинските антикомунисти и нанесоха невъобразими поражения на самата „дясна“ идея.
Понеже напълно наложиха болшевишката идея за предимствата на „нашия човек“.
И сетне това се повтаряше и повтаряше.
И, в същото време, същите хора театрално се занимаваха с комбинациите и креатурите на някакъв Красьо Черния – провинциалният „лобист“, който по някое време подлуди съдебната система.

***
Има един любопитен епизод в заседанието на парламентарната Комисия
по правата на човека и вероизповеданията /22 ноември 2007 година/, когато трябва да се определи българския съдия в Европейския съд по правата на човека.
Отхвърлената кандидатка Галина Самарас се опитва да насочи полемиката към професионалните качества на кандидати.
Нейната квалификация е повече от впечатляваща: има зад гърба си 16 години юридически стаж, четири години е била правителствен агент, който представлява българската държава пред Съда в Страсбург, работи в Комисията по правата на човека и вероизповеданията повече от две години и половина, завършва магистратура в Щатите по правата на човека, има едногодишна специализация, също в Щатите, по правата на човека. Никой не обръща внимание на подобни „подробности“.
Спорят за стажа на ФД.
Накрая Самарас казва: „Тъй като аз съм политически необвързана, а освен това съм твърде незначителна личност в сравнение с господин Филип Димитров, няма коя политическа сила да постави на дневен ред моя случай“.

***
И какъв юрист е всъщност ФД – освен че е заслужил син болшевик??
С какво е известен?
Дори не е автор на някои от спорните закони на СДС, като този за реституцията и пр.

***
Има обаче словоблудци, които с късна дата искат да го изкарат дори голям писател.
Тази лудост няма ли да приключи най-сетне?
Едно може да се признае на този човек: той е един от погребалните агенти на СДС.

***
ФД е споменат – макар и бегло, в една съвсем различна история, разказана ми от Радой Ралин.

***
АКО ИЗКУКУРИГАМ, КОГО ЩЕ СЪБУДЯ

Радой ми надписваше много приятелски и обичливо новите си книги, които от края на 80-те години неизменно представях във „Всяка неделя”.
Този автограф обаче е интересен с друго – с импровизираното осемстишие „Признание”.
Оптимизмът на Радой стремглаво се сгромоляса почти веднага след 1990 година. Той продължаваше да оставя в околните впечатлението, че нещата ще се променят, но това беше само външно. А към средата на 90-те години беше вече напълно отчаян.

***
Идваше поне два пъти седмично в офиса ми в парк-хотел „Москва”. Веднъж, беше по време на управлението на Филип Димитров, се появи по обичайното време и веднага започна да разказва: докато вървял през парка от дома си – той живееше съвсем наблизо, срещнал възрастен мъж, който го заговорил.
Казал му нещо, което направо го беше смутило.
„Едните са за затвора, а другите за лудницата!” – рекъл непознатият.
Имал предвид върхушката на комунистите и седесарите.

***
Този път Радой не се смееше, а непрекъснато усукваше чутото и ставаше все по-мрачен.
А въпросното осемстишие той написа буквално на един дъх, след като сложи автограф върху новата си книга „Ако изкукуригам кого ще събудя?” /Саморасляци 1958 – 1998/.
Ето го.

ПРИЗНАНИЕ
…И онзи исторически възторг
наистина ли бе, или насън?
Но ние го предричахме, Кеворк,
че всичко ще излезе през носа ни.
Стои народът злоупотребен.
нито сметка дири той, нито купува.
Душа, сърце и ум са под обмен!
Какво ли още има да хитрува?
***
Нищо не се променя.
Сякаш сме в някакъв фризер.
***
Други публикации на автора можете да намерите в сайта www.kevorkkevorkian.com , както и в сайта vsyakanedelya.standartnews.com, който представя звездни моменти от легендарната програма „Всяка неделя“.
Още видеосвидетелства може да видите във видеоканала Kevork Kevorkian-Vsyaka nedelya: https://www.youtube.com/channel/UCoNxDeht9msGjzskUzKc1Jg

Кеворк Кеворкян
https://www.facebook.com/kevorkkevorkianVN/posts/562400687273373:0