ОТ ВСИЧКИТЕ – КОГО ЗА ГРИВАТА ДА ХВАНА?
ДУМИ НЕ ОСТАНАХА
Това, което четете е хрип.
В бърлогата си умирам като вълчица.
Не останаха сълзи. Нито вяра Христова. Нито божи закон.
От небето адът се свлича и земята става неговия последен дом.
Аз се свивам на топка и чакам мига –
Заради него още съм жива! –
В който вълкът ще убие човека,
за да не може човекът да ражда вълк!
…
КОНЕ
Коне са тъпкали снагата ми.
Коне.
Къде ти в днешно време невпрегнати мъже?
Бедрата ми – насинени. Устата – рана.
От всичките – кого за гривата да хвана?
Ненужно. Няма смисъл.
Зелената тревичка в мен таи ужасна мисъл:
След този тропот на коне –
един ще спре.
Отдала. Те пък взели.
Все едно.
За спрелия ще пазя
подкова върху своето чело.
…
РЕКВИЕМ
На Д.
Мрази ме! Само не изстивай, само не изстивай…
Където и да се напиваш, не се превръщай в айсберга,
стоварил се във чашата с мастика,
не се превръщай в купища кристали,
мрази ме, само не изстивай!
Аз някак си се провалих.
Докато ти прегракнало в светлинни кръчми се провикваш:
„Ти си моето имане, ти ми взе душата…“,
аз някак си се провалих.
Не казах истинските думи.
Спотаих се.
Наричах те страхливец, а като фризирано мишле се криех в дупките,
и не погалих устрема в очите ти,
не взех ръката ти, не минах Драва, Соболч, и не знам кои си окопи,
за да надзърна в сърцето ти –
ягодката, поръсена с пудра захар…
Моята мисия беше друга.
Превърнала живота си във война, знаех всичко,
което нямаше никакво значение –
можех да ти кажа по всяко време кой взима рушвет,
колко проститутки се падат на ченге,
кои са наркобосовете, кои печатат фалшива валута,
къде въртят на шиш някого мутрите,
и колко печени агнета на шиш ядат, когато пречукат някого,
можех да просна на простира мръсните слипове на купища политици,
да им извадя като въшка по челата отвратителните далавери,
и хомосексуалните им връзки да опиша,
и да го начукам на лесбийките – съдийки можех.
Обаче всичко това наистина нямаше никакво значение.
Защото ти искаше от мен да спра.
Да оближа сметаната от тялото ти.
Да се подпра на лакът, да те попитам искаш ли ме още,
да си представя, че съм точно тази,
от която няма мърдане,
и да съм твоя поне в една нощ завинаги.
Мрази ме, Слънчице, мрази ме,
само не изстивай!
Защо ли ме ориса Господ с някаква абсурдна карма
да съм страхотната любовница и афгански войник с кама в устата?
Защо не се смили и не ми даде да съм глезанката,
със розов сутиен,
верижка на глезена
и три синдижира любовници – роби?
Сега е късно.
И непоправимо като дантелен жартиер.
Ти си зад бариерата – там, някъде,
където, която и да бъде с теб, е щастие, че мен ме няма.
Понякога, само понякога,
когато облаците прихлупено шепнат – иде дъжд,
и скъсаното ахилесово сухожилие те стяга,
ах, как те впримчва тази нежна болка,
как те омагьосва,
чашата ти нагорчава.
И си припяваш:
Побелях и остарявам, но в сърце те нося,
после се сещаш, че Биляна платно бели на Охридското езеро,
и така лекичко, лекичко като калинка по миглите,
притъпяваш болчицата,
че не ти е писано повече да си с мен.
Мрази ме, само не изстивай.
Слънчице,
защото ако тръгнеш главоломно, изведнъж, като водопад,
решил да ме залее, въпреки този и онзи,
въпреки всичките тъпоумници,
и за първи път си толкова смел като по филмите,
и посегнеш да ме приютиш завинаги –
провалена, смачкана като най-сладкия ти фас,
тъжна и объркана като таралеж на асфалта,
и се направиш на великия Гетсби,
аз просто няма да те понеса.
И ще те чакам в друг живот.
…
КЕНТ ФЛОШ РОЯЛ
Какво искаш,
по дяволите,
кажи ми какво искаш? –
съскаха очите ти.
От твоите уста в банковата ми сметка –
си мислех,
но хъшлашки стъпих върху чупливата повърхност
на горгодостта ти и изстрелях:
-Ти ли ще ме купиш бе, кретен,
лъскаво позорно човече,
комплексиран мъжкар,
безпомощен въжен танцьор,
грешката ми по пълнолуние,
най-гангстерски благороден елен…
Ти се сви като спукан балон.
Стопи се като снежна топка.
И направи опит да докоснеш недодяланите ми ръце,
които си играеха с незапалената цигара.
Какво искам ли,
по дяволите,
какво искам?
Да ми подариш най-оранжевия залез,
да се събудиш посред нощ и да решиш,
че трябва да ме имаш, без значение,
че си на 5750 километра оттук,
да влезеш с мен в зоологическата градина,
да чукаме на питона, докато мръдне,
да ме сграбчиш точно в мига, в който съм решила да си тръгна,
и за нищо на света да не ме харижеш на друг…
Да се срути цялата ти лъскава невъзможност
от „Версаче“, „Бали“ и „Бенетон“,
когато видиш езика ми, който облизва шоколадовия бонбон!
Нервно хапеш устни.
С такива като теб закусвам.
Мъжете не обичат умните жени.
Те се изкупват пред импотентната си смелост
с последния писък на парфюмите на Кристиан Диор,
със златната верижка около глезена,
със суши в профанско грандомански ресторант,
и с неграмотен СМС в който обикновено пишат,
че искат да те чукат…
Изящният ти силует във черно се мъчи да ме разбере.
Играта е на селска чест. Не от Маскани.
И аз се впускам в онзи тих, неподозиран вихър,
с очуканите си обувки и евтиния грим –
да цъфна като значка на левия ти дженти -ревер,
със надпис съчинен от древните ацтеки.
Ах, ти бандите мой, неподозиран Робин Худ!
Сега ще стана.
Грациозна като последната ти любовница.
И ще те пъхна в пазвата си. За да останеш сам.
Аз нямам сили повече да съм ти психоаналитичка.
А ти, кълнейки се, че никога не си срещал такова чудо като мен,
ех, някой ден, във другия живот,
ще се научиш, че никоя жена не трябва никога да питаш,
какво, по дяволите, иска.
Защото Господ, като раздава картите, не пита,
нито един от истинските пичове – играчи
на кого точно да му се падне кент флош роял.
…
КОГАТО МЕ ОСТАВИ НА ОНЗИ ОСТРОВ
след като ти крещях,
че съм опъната като тетива и че никой не може да продължава така,
ако не бъде заведен на някой остров,
ти ме остави там. Сама.
На онзи остров.
Пльосна ме точно в центъра на портокаловия залез.
Качи се в лодката и отплува към жена си.
Бях седнала там, единствена на този по-самотен от мен остров
и слушах Enigma докато от слушалките в ушите ми разцъфваха кактусите на невъзможността от липсата ти.
Поверил ме бе на един иконом с набраздени длани, който ме уви в едно одеало, докато ловяхме нощем риба с кльон.
Нямаше телефони
нямаше телевизия
нямаше хора
Нямаше ме и мен
Когато ме остави на онзи остров, който аз си бях измолила.
Представях си я самотата толкова красива, че исках да съм в нея докато ти прегръщаше и мен в жена си.
Аз продължавам и днес да съм на онзи остров.
Забравена
люлея колене в реката,
но е толкова щастливо, защото идваш винаги
винаги
когато се откачиш от кльона
а аз съм пак реката, в която никога два пъти не се влиза
и само веднъж си се удавил…
…
НЕ ИМ РИСУВАЙ ИСТИНИТЕ ПО СТЪКЛАТА
на диоптрите,
недей,
ослепелите безвъзвратно са забравили какво е светлина…
Не ги вади от яхниената същност,
те никога не са си спомняли какво е свободата на босите пети,
те никога не ще узнаят какво е лудостта.
Недей ги взима в раницата си или на рамото си.
Не ги загърляй, не ги учи, не ги изпитвай, не им пиши отсъствия
Недей
Недей
Недей
Не се превръщай в оправданието им да изплетат въжето
да вържат клупа
и да те провесят.
В къщата на обесения в която не се говори за въже.
…
ИСКАШ ЛИ ДА ТЕ ЗАВЕДА ТАМ
където няма да си ти,
а аз ще бъда същата.
Можеш ли да оставиш всичко,
можеш ли да вземеш само себе си,
можеш ли да мълчиш когато ме изкрещяваш,
можеш ли да не ме докосваш и така да ме любиш,
можеш ли да не си ти, когато счупиш онази чаша на търпението в което са потънали очите ми,
можеш ли да кажеш премълчаното на вятъра за да го чуя,
можеш ли да очакваш нищо,
да не пресмяташ колко си загубил,
когато поискаш да те заведа там.
Защо не мога и да те измисля?
…
ТАКА БЯСНО МИ ЛИПСВАШ,
че искам да убивам.
Хладнокръвно.
С нетрепващи зеници.
Бууууум!
От липсата ти мога да стана превъзходен престъпник.
Хладнокръвен.
С ледени зеници.
После да се отпусна на тротоара,
да протегна ръце към белезниците,
и Бог да ме отведе при теб.
Убитата.
…
Веселина Томова