ОТГОВОР ПРЕЗ РАМО. О, ГОСПОДИ, ЗАЩО СЕГА ИЗПРАЩАШ ЕДИН НЕЩАСТНИК КНИЖЕН СРЕЩУ МЕН?!
Удержи меня, мое презренье,
я всегда отмечен был тобой.
Сергей Есенин
Заети да се пазим от другари,
забравяме, че има врагове.
А те си спомнят!… Има сметки стари,
натрупани от остри векове.
Когато времето е за куршуми,
те имат странна слабост към челата.
Сега, когато се убива с думи,
те търсят светлинката на душата ти…
И си уцелен пак. И горд си даже,
ако е мъжки гибелния знак.
Но ти защо реши да ме накажеш,
о, Господи, с такъв безславен враг?!
Дедите ни воюваха с титани
в занданите и в гордите гори.
С проклятие велико увенчани
бяха предателите им дори.
Онез, които викаха: “Бездарник!”
на Вазов под високия балкон.
И Смирненски, и Гео, и Вапцаров
погубиха по същия закон.
Те бяха изверги, те бяха страшни
деца и властници на своя ден…
О, Господи, защо сега изпращаш
един нещастник книжен срещу мен?!
Но зная, всъщност ти не си го пратил.
Изпращат го страхливците, които
зад фразите и позите на святост
остават скрити… И остават сити.
А той посяга смел, пъпчиво искрен,
с отровата наемна лудо горд –
безкласов, и безполов, и безсмислен…
Каквото да му сториш, е позор.
Не съм видял природата да дава
отрова на достойни същества.
Орли отровни няма, нито славеи…
Пълзи отровата в сардинската трева.
Ела, момче, със своя луд подарък.
Налей отрова. Аз ще я изпия.
А ти кажи на свойте господари,
че сме безсмъртни ние.
Любомир Левчев