« Върни се назад Публикувано на 26.11.2008 / 8:53

Оставете писалките, дръжте си чашите

 

 

Не съм ветеран на българската журналистика. Не съм водила предавания по БНТ и радио Свободна Европа. Не съм обслужвала никога ничии интереси. Не познавам нито Кеворк Кеворкян, нито Георги Коритаров. Не съм сътрудничила на Държавна сигурност. Нямам агентурно минало, агентурно настояще или бъдеще. Всичко това предвид възрастта ми. Нямам желание да размахвам пръста си от страниците на което и да било издание, нито да навлизам в територията на междуличностно дърпане на оредели, пак от възрастта, коси. Имам обаче усещане, че когато един журналист, признаван и признат, започне да пише от позицията на учителя Йода и да раздава присъди на махленско-екстремистки език, по-добре за него е в ръцете му да има единствено чаша „Хардис”, не писалка.

Журналистическата чистоплътност, господин Кеворкян, до голяма степен се ражда в момента. Т.е. професията едва сега започва да обтрива обилно със сапун превитото си и сбръчкано тяло. Журналистиката няма нужда от стари лаври, легитимиращи злобно джафкане. Защото по този начин колкото и да питате „Кои са журналистите?”, назидателните ви въпроси ще висят в пространството на беззъби коментари. Или в най-добрия случай захапката ще е или обратна… или от изкуствено чене. И когато в тях се появи думата „почтеност”, много ми се иска да ви имам телефона, за да кажа нещата, които ще напиша по-долу, лично.

Почтеността, господин Кеворкян, е силата въпреки всички лични дрязги, когато някой падне, да не го наритате с остри обувки. Почтеността е, когато пишете за Лора и Пена и прочие, да не го правите от позицията на отминали висини, а от тази на будни сетива, ако, разбира се, възприятията не са притъпени от зловонна изолираност и дълго таена злоба. Почтеността изисква критика, не храчки и епистоларни полюции. Защото съм на 22 години и ми писна от ченгеджийски похвати, за жалост доста добре усвоени. Защото се чувствам мръсна, когато бащите на словото от добре изгладени костюми скочат в дочени дрехи. Защото на 22 години нямам от кого да се уча на морал в занаята. И знам какво не искам да правя, защото получавам само отрицателни примери. А както вероятно знаете, за да стане човек майстор, трябва да се учи от такива, не от чираци. Защото, когато на вестникарска страница вие обвинявате лешоядно ваш поне по две линии колега в проява на даунов синдром, се замислете, че от позицията на изплашените ми 22 години мога да ви обвиня вас в друг синдром. Този на Турет.

Знам, че е трудно ветеран да се откъсне от славното си минало и вероятно пак ще припомните на младите, които заради него трябва да се съгласяват с вас, множеството си интервюта. Но знам и че всички имена, които са ви гостували, не могат да опростят едно-единствено име – Димитър. Аз не искам Димитър да ме учи как да не вярвам на Алберт. Защото вече не вярвам на никого, а сега ми е времето да съм наивна, нали? И като стана дума за доверие, господин Кеворкян, недопустимо от гледна точка на стажа ви е да кажете в ефир: „Аз избирам да вярвам на Валентин Златев, не на Коритаров.” Вие нямате право на избор. Личният ви избор трябва да се сведе до там дали да пиете австралийски или испански вина. И от началото на текста ви във в. „Труд” разбирам, че е добър. Всички останали избори говорят за синдроми. И за диагноза.

А вятърът, господин Кеворкян, на чиято милост смятате, че са оставени някои, всъщност е безпощаден. В това число и към вас. Затова няма смисъл да хвалите шведите, купили Нова телевизия. Няма да ви поканят за водещ, което вероятно би било най-големият ви триумф. Защото шведските тройки са само в секса, не и в журналистиката. Другото е нечистоплътно. Колкото до липсата на характер, която спрягате жизнеутвърждаващо в текста си, мога да ви кажа, че за нея има само едно мерило, и то е моралът. Който между многото думи е изпаднал, дори семантично. Още преди 1989 година, даже основно там. А уважението към миналото разграничава невежеството от интелигентността.

Така че уважавайте миналото си. И не превръщайте българската журналистика, за която риторично питате къде е, в зала 1 на НДК, която тръпне в очакване за концерт на Лили Иванова. Защото нямаме нужда от театрално естрадни прими, а от примери. Пък и Лили Иванова поне все още пее добре. Това го определя публиката, която е безпощадна към фалцетно фалшиви тонове. Ако ги усети, не си купува билет и си стои вкъщи.Моя билет го подарявам. Защото не искам дансинг с кючеци от ченгеджийско нескопосани халтури. А сюжетът – добро ченге, лошо ченге, дори на 22 години ме е отегчил. Одосадил е и всички останали. Оттук нататък работата ще си свърши вятърът.

 

Полина Паунова

В.”Новинар”

«