ОПАКОВКА ОТ ВАФЛА В СЛУЖБА НА РОДИНАТА. СВАЛЯМ ОТДАВНА СВАЛЕНАТА СИ И ОТЧИСЛЕНА ШАПКА В ПАМЕТ НА ЗАГИНАЛИТЕ ЛЕТЦИ!
2001-а година. Лятото. Ей това време или около това е било.
Отслужвам си дълга към Родината.
Матрос Иванов, приятно ми е!
И можете ли да си представите – аз съм „авиомеханик“.
Авио, щото служа в поделение 36940 – Авиобаза „Чайка“, апропо – единственото военно формирование в България от типа „военноморска авиация“, а механик, щото, ми няма как в книжката да пише „дришльо“, ако и да съм.
Идеята на помпозната ми длъжност се изразяваше в това, когато има учебни полети с вертолетите, аз рано сабалян да развия едни тежки кабеляци и да ги включа в имровизирания контакт намиращ се точно под витлата. Убийте ме, ама и досега не знам какво всъщност правех като ги закачах! Акумулаторите на МИ-14-те ли зареждах, пряка връзка с военното разузнаване ли осъществявах…
А, и друго – при леките наземни ремонти се навъртах около истинските механици и от време на време подавах я ключ, я отвертка, я керпеден, я кози крак – бе, аз отговарях за инструментариума.
Един такъв ден, шматкам се около хората, които разбират, придавам си важност на „авиоспециалист“, баце, ще рече – кога няма шапкар наоколо си пъхам ръцете до лактите в джобовете, че нали беше забранено, пък аз забранените работи най-обичам да ги престъпвам, запасвам пилотката под колана, вървя тежко-тежко, все едно съм пилот-рейнджър кацнал поради авария и само чакам да ми отремонтират превозното средство, за да паля двигателите и да отлитам да са бия с лошите.
А, да – ям и вафла. Никак не е рейнджърско, ама бях успял да изровя някакви стотинки и да посетя лафката.
Ся, не знам как точно се казва джиджавката, която стои точно по средата на таблото в пилотската кабина, но единият от механиците се занимаваше точно с нея. Какво точно ѝ е имало, също не знам. Сигурно нещо в карбуратора – не е подавал налягане към шенкела или искра към масления охладител, пък той въздух към накладките, нещо такова ще да е било. И забърсва потта си майстора, чуди се един вид какво действие за отстраняване на проблема да предприеме и в момента, в който вижда да си дояждам вафлата и да мачкам опаковката го осенява:
– Иванов! – вика.
– Аз! – отвръщам стегнато и със свободната ръка надявам пилотката на главата си, щото си помислям, че някой шапкар се промъква от засада към нас.
– Свободно бе, тъпан! – разпуска ме пича. За друго ти викам. Предай тая опаковка в служба на Родината веднага.
Озадачен му подавам неорганичния остатък от вафлата и ако щете вярвайте, ама той я нагъна старателно първо на две, после на четири, на шест, на осем и щом достигна желаната дебелина я подложи под мандахерцащото се уредче за което стана дума по-горе и то спря да се клати, което всъщност беше не по устав в цялата работа.
Два-три часа по-късно, същият вертолет излетя за учебен полет, а още два часа по-късно се и приземи благополучно…слава Богу!
Пичове, от много, много години армията ни е принудена да се спасява както може и с подръчни средства.
Не мисля, че нещенцето уплътнено с помощта на опаковката от моята вафла е било нещо критично важно за работата на старата бойна крава МИ-14 – дет се вика, може и антирадар да е било или дигитален часовник. Става дума за това, че тези хора, хората в униформи, някогашната ни национална гордост са оставени на самотек. Както всичко в тази държава впрочем.
Бог да пази небето ни и земята ни, защото иначе няма кой! Дано някъде има някаква голяма вафла, чиято опаковка бъде подпъхната на правилното място, та ни спаси при нужда…
Свалям отдавна свалената си и отчислена от служба шапка-пилотка в памет на загиналите вчера летци!
P.S. И само да ви припомня, че точно преди година, на 9-и юни, заради паднал в Черно море по време на тактическо учение наш хеликоптер, загина българският пилот капитан Георги Анастасов, служещ именно в Авиобаза „Чайка“.
Снимка на Иван Иванов