Огнян Минчев: На следващите избори вместо пари ще играе сопата
Огнян Минчев е директор на Института за регионални и международни изследвания и председател на управителния съвет на неправителствената организация за борба с корупцията “Прозрачност без граници”. Роден е през 1958 г. във Варна, доктор на социологическите науки, преподавател в катедра "Политология" в Софийския университет "Климент Охридски".
– Бяха ли симптоматични за политическата ни система последните избори в Сандански с купуването на гласове и успеха на икономическите формации, а не на партиите?
– Вотът в Сандански е логично продължение на процеси, които текат в страната от доста години. У нас се осъществява системен процес на дегенерация на българската политическа система, който практически започна с унищожаването на партиите. Първата жертва бяха партиите на десницата, след това в криза навлезе и основната партия на левицата. Но не е чак толкова показателна самата криза на партиите, колкото процесите, които тя индикира. Това са процеси на ерозия на гражданското представителство в политиката. Не може да има стабилна политическа система, ако няма пълноценно гражданско представителство.
В България гражданското представителство в политиката влезе в криза още през 90-те години, но тази криза се задълбочи радикално с един симптоматичен отговор на въпроса ” Как ще управлявате”, на който отговорът беше: „Ще ви кажа, като му дойде времето”. Това беше началото на дълбоката, структурна криза на българската политическа система, беше преходът от демократично управление към управление на една олигархия, в случая оглавена от един циничен авантюрист. След н
еговото отстраняване от ефективната власт, управлението на олигархията продължи и се задълбочи.
– Т.е икономическите партии са следващ етап на развитие след популистките от рода на НДСВ?
– Нека да вървим по ред. Първо беше унищожена системата на гражданско представителство, т.е изборът на хората. Много се говореше през 90-те години за конфронтационен модел „дясно-ляво”, но при такъв преход не може да няма конфронтация. Позитивното на двуполюсния модел беше, че хората имаха реален избор. След 2000-та година, след като ситуацията стана „Ще ви кажа, като му дойде времето”, хората престанаха да имат реален избор. Властта попадна изцяло в ръцете на една върхушка, която започна да я употребява в своя полза. Олигархията е вътрешно неразчленима. Както ми каза един таксиметров шофьор, когато си говорехме за дясното и лявото: „Как ги различавате бе, тяхната… ”? След като олигархията укрепи властта си идва следващият, втори етап – тя започва да създава фалшиви политически проекти – партии и коалиции от политически брокери, които са взаимозаменяеми като марионетки начело на институциите на властта.
– Как реагира обществото на управлението на такава олигархия?
– Има два вида обществена реакция при управление на олигархията. Първият е политическата апатия, хората си казват, че политиката не ги засяга и се оттеглят. Вторият вид реакция е радикално противопоставяне чрез присъединяване към някакъв тип популистка алтернатива. Популизмът е радикално обещание да се изкорени злото из основи, за да започне отново. Друг е въпросът, че след няколко седмици или месеци се вижда утопичността на това желание. Това са двата типа реакции на хората. Но тъй като все пак олигархията трябва да продължава да управлява, нейният начин да продължава да го прави е да произвежда мними алтернативи, включително популистки. Така се появи един шарен спектър от политически фокусници, които се маскират като какво ли не, само и само да привлекат вниманието и подкрепата на хората. Но това не е достатъчно. Това се случва няколко поредни пъти, но после хората нямат илюзии по отношение на нищо. И така се стига до третия етап, в който се намираме в момента – радикалното заобикаляне на гражданската воля чрез “бизнес партиите”. Това са главно мутренски корпорации, които изобщо не се стремят да привличат обществена подкрепа, а директно ходят и си купуват гласоподаватели и избирателни комисии.
– Купуването на гласове не е феномен от днес…
– Още от 90-те години циганските гласове се купуваха масово. ДПС купува всички турски гласове още от самото начало, но там покупката е малко по-особена. Там, ако не искаш да вземеш малката награда за това, че си гласувал за ДПС, те чака сопата. Там изборът се развива в рамките на дихотомията „пари или сопа”. През 2003 година на общинските избори за първи пък се разгърна масово купуване на гласове на местна, бандитска основа, т. нар. „сицилианско-свиленградски модел” на избори. Тогава този модел показа потенциала си в общини като Свиленград, където се конкурираха “партиите” първа смяна на митницата срещу втора смяна. На парламентарните избори от 2005 година за първи път покупката на гласове и избирателни комисии стана масова на национално ниво. На тези избори партията НДСВ, която от 2001 и 2003 година спадна от 43 на 6 процента, изведнъж спечели 18 процента.
– Как се случи това според вас?
– Госпожа Шулева (партиен отговорник за изборите) и другите лидери били събрали, според някои източници, до 120-140 милиона предизборно, тъй като бяха във властта и всичко беше тяхно. При масовата покупка на гласове процентите скочиха от 7-8 на 18. Това беше първият прецедент на национално равнище на масово купуване на гласове (ако не броим редовната практика на ДПС в смесените райони). От там нататък нямаше как да се спре лавината. Сега се намираме в този етап на дегенерация на българската политическа система – след унищожаването на гражданското представителство, след унищожаването на политическите алтернативи, при пълна олигархизация на управлението, примитивизиране и свеждане на гражданския вот до избор, мотивиран от дребен рушвет – 50 или 100 лева. На следващия, последен етап, вместо парите ще бъде извадена сопата, както беше до 89 година при др. Живков – хората ще бъдат подкарвани до урните със сопа. Логиката на процеса е такава.
– Това ли ни чака на парламентарните избори догодина?
– Това ни очаква може би не за тези, но на следващите, тъй като купуването на гласове е междинна фаза. Ако не се намесят някакви външни фактори, които да го предотвратят, следващата фаза на дегенерация е отново напълно крепостно, феодално общество, в което трудещите се биват подкарвани като стадо да гласуват 99,9 за поредния бащица и неговата свита.
– Да се върнем на случая Сандански, кои бяха основните феномени там?
– Първият феномен не беше особено специфичен – местният бизнес лидер заедно с кмета се организират в една групово-кланова връзка – работниците са под контрол, семействата им – под контрол, организация на икономическите интереси. В този оперативен “клан” се разпределят благата – дава се някой лев, но се раздават и заплахи, има отрицателни и положителни стимули.. Неслучайно тази коалиция взе и най-много гласове – 8 от 29. Вторият феномен беше ДПС. Тази партия действа като проказа върху българската демокрация. Казвам го категорично извън контекста на нейните турски – мюсюлмански гласоподаватели. Един от най-големите дефицити на българската демокрация е, че българските партии не включват турци и мюсюлмани в своите листи. Моделът на ДПС е авторитарна, корумпирана етническа корпорация. При този модел свободата на избор на турци и мюсюлмани се отнема, но той се разпространява като гангрена, отнемайки свободата на цялото българско общество. Калкулацията на ДПС е много проста – след като установим железен контрол върху турците и мюсюлманите, ще действаме като ударен юмрук в деморализираното българско общество. Ще купим най-изпадналите, най-морално деградиралите, най-алчните и примитивни представители на българския етнос, ще ги присъединим към нас и по този начин ще разширяваме непрекъснато своето влияние. В условията на цялостна политическа дегенерация този подход работи отлично. И на практика той формира новата сила на корпорацията ДПС, която експанзира като проказа, дегенерирайки все по-значими сектори от българското общество – и като институции, и като личности и групи по места. В Сандански моделът беше приложен по същия начин в ромската махала чрез Цветелин Кънчев. Третият феномен не е точно феномен на Сандански, но е проява на покорността и липсата на каквато и да е съпротива и чувство за самосъхранение от страна както на гражданството, така и до голяма степен на политическата класа. Имаше протести, но като цяло реакцията беше твърде вяла. Купуването на гласове и избирателни комисии представлява късо съединение между бандитския бизнес и политическата власт. Това късо съединение обезсмисля професионалната политическа класа. Един бандит, който има много пари, си купува гласове и избирателни комисии и назначава своите слуги за депутати, министри или общински съветници. Аз се чудя на т. нар. политическа класа не й ли светва една лампичка – че скоро ще станат вкупом ненужни за олигархията?
– Съществена роля в случая изигра и правосъдната система – стигна се до споразумение с купувача на гласове, подобна на споразумението с Митьо Очите.
– Наблюдавайки не само това, което се случва в Сандански с въпросния търговец на гласове, но и с много други случаи на „либерално” отношение на правосъдната система, си давам сметка, че нещата са стигнали много далеч. Мисля си, че ако бях на мястото на тези магистрати, не е задължително да бъда корумпиран, за да реагирам по този начин и да постановявам подобни решения. Ако ходите и се връщате от работа с градския транспорт, ако имате нормално семейство, е достатъчно да ви се обади по телефона някой мощен “краставичар” и да ви заплаши. Това е достатъчно. В конкретния случай ми се струва, че са се смесили два натиска – нареждането от София случаят да не се пропуска и страхът, ако се санкцията е прекалено строга, какво би последвало.
– Вашият анализ на дегенерацията не звучи никак оптимистично. Няма ли надежда?
– Никак не звучи оптимистично. Демократичната система не е фасада, както е в България. Тя е определена структура на публичния живот на обществото. Наличието на демократична система означава преди всичко едно нещо – равенство на гражданите по отношение на държавата и на управлението на държавата. Именно заради това в демократичната система не се допуска пряк бизнес интерес, не се допуска волунтаристично снабдяване на една или друга политическа личност или партия с пари от бизнеса. Бизнесът и пазарът са в сферата на конкуренцията и неравенството, политиката е в сферата на равенството. Там има ограничения, там всеки гражданин и неговата воля струва толкова, колкото волята и нейната изява на всеки друг гражданин. Не може на краставичаря волята да струва колкото 1000 воли, а на обикновения гражданин да не струва и колкото на един човек. Бруталното нарушаване на гражданското равенство в политиката води до дегенерация, която срива обществото до феодално равнище. В момента ние имаме феодални отношения на зависимост и в бизнеса, и в политиката, благодарение на това, че не правим разлика между сферата на равенството в политиката и сферата на конкуренцията на пазара. Това са теоретични неща, но преведени на езика на българската действителност ни обясняват защо сме се докарали дотук. Когато подземният бизнес започне да изкупува държавата по този начин, по който го прави през последните седем години (тук изключвам първоначалният етап на конституиране на олигархията през 90-те години), демократичната система се приближава към своя край. Или отиваме към открито олигархично управление в стил Путин – нещо, което е изглежда е много по сърце на настоящия посредствен президент – Първанов, или отиваме до задълбочаване на конфликта между фасада и действителност с цел номинално да принадлежим към Европа. И в двата случая процесите са изключително 
тежки и деструктивни.
– Според Вас има ли партия, която е способна донякъде да овладее процесите и да нормализира ситуацията? ГЕРБ, например, способна ли е да стори това?
– ГЕРБ е все още една възможност. Аз не съм склонен нито да хваля ГЕРБ, нито да ги оспорвам, защото те са все още само една възможност. Докато не видим по какъв начин се осъществява тази възможност на практика, не можем да правим детайлни оценки. ГЕРБ в момента е единствената популярна политическа сила в страната. От друга страна не виждам ГЕРБ като екип, като политика, като организационна инфраструктура, като ценностна визия да се конституира като решителна алтернатива на статуквото. Това не го виждам засега. Дано само аз да не го виждам, а да го има. Това, което виждам, особено на програмно равнище, са общо взето утопични, крайно либерални икономически концепции – няколко млади икономисти се надпреварват да “приватизират” и “либерализират” всичко възможно, чак до граничните пунктове. Това, което виждам в ГЕРБ, е липсата на колективна воля, тъй като общо взето Бойко Борисов е алфата и омегата на партията. Това, което виждам в ГЕРБ, са противоречиви сведения за кадровия състав, особено по места – там картината е по Тодор Колев: “роднина, милиционер, роднина, милиционер…” Ако тези неща не бъдат променени, ГЕРБ като алтернатива може да се окаже много кратка надежда. Надявам се, че няма да се окаже такава, защото на България е необходима дори и малката надежда.
Това, което е много важно в момента е все още наличният граждански потенциал за самомобилизация да бъде впрегнат в един опит за спиране на процеса на дегенерация и на възможното му обръщане в посока на нормализация. Дали това ще се случи зависи от относително малката оцеляла гражданска общност в страната.
– Възможно ли е това да се случи с някакви законодателни промени?
– Приказват се много неща, които са общо взето “димки”. Виновна била избирателната система, виновни била липсата на закони. Основният проблем е в липсата на действени институции и политическа воля за институционално действие. Дегенерацията на политическата власт на институционално равнище – и в правосъдието, и в изпълнителната власт, и в законодателната власт. Прекалено много нападки има срещу пропорционалната система, защото партиите предлагали листи с “анонимни” кандидати. Аз пък ще ви кажа, че при нашата ситуация в България една чиста мажоритарна система ще означава не власт на партиите, а открита власт на мутрите.
Десислава Апостолова
В. “Новинар”