Николай Стефанов: Напуснах в. “Труд” по хигиенни причини
Николай Стефанов е бивш първи зам.-главен редактор на в. „Труд”. Работил е във вестника от началото на 80-те години до 2000 г., когато поради неразбирателство с главния редактор Тошо Тошев напуска и продава дяловете си в „Медиа холдинг”, където е акционер. Завършил е английската гимназия в София и журналистика в Софийския университет. Работил е във вестниците „Земеделско знаме” и „Учителско дело”. През 80-те години е бил командирован от „Труд” в Никарагуа, Куба, на „Румънската Коледа” и др. През 1990 г. е работил за кореспондентското бюро на агенция Асошиейтед прес в България, също и за в. „Гардиън”. През 1992 г. е бил на специализация в САЩ във в. „Ю Ес Ей тудей”. През 1999-2000 г., когато Тошо Тошев е тежко болен и заминава на трансплантация в Германия, Николай Стефанов ръководи в. „Труд” и „Медиа холдинг”.
– Защо напусна вестник „Труд“?
– По хигиенни причини. Животът е нещо много сложно и човек понякога изпада в ситуации да гази до колене в лайна. Когато нивото на фекалиите започне да се вдига, избираш – или плуваш в тях, или джапаш на брега. Аз изджапах.
– Сега какво правиш?
– Сега се самоусъвършенствам. Цял живот съм бил журналист …и три години екскурзовод – през 1978-1980-а. Изкефих се, когато избухна демокрацията, защото дотогава нещата в журналистиката бяха ужасяващи – БТА, безумен протокол (б. р. – има предвид информациите за протоколни събития, срещи), Тодор Живков, речите му… Най-интересните неща във вестниците бяха хрониките, написани с малки буквички.
– Имаше ли журналистика тогава?
– Имаше, като изключение от правилото. Но основно беше това, какво е казал Тодор Живков, дъщеря му и разни други от червената буржоазия.
– Сега голяма ли е разликата?
– Огромна… особено в началото на 90-те години. Тогава имаше свобода, даже слободия на печата и словото. Само че свободата на печата в България стана байганьовска. Сега има хора в медиите, които ги използват като сопа – за рекет и шантаж. Рекетират и шантажират политици, добре или недобре облечени бизнесмени. Например, навремето за сегашния президент Първанов, след сътресението в БСП, когато беше свален Жан Виденов (единственият почтен премиер на т.нар. преход в България), та навремето в нашата групировка „Медия холдинг“, в. „Нощен труд“ пусна снимка на една селска тоалетна в квартал на Перник, с разнебитена врата. Текстът беше от сорта – какъв е този Георги Първанов, който не може да оправи тоалетната на двора на майка си, пък иска утре да управлява държавата. Това беше политически рекет срещу БСП и подлизурство пред Костов и СДС. Имаше предложения това да се препечата и във в. „Дневен Труд“, който се стремеше да бъде сериозен и обективен. Употребих много усилия да не допусна това. Но тогава „здравите” сили във вестника надделяха и това беше пуснато. Най-смешното в цялата история е, че после Георги Първанов като президент връчи на главния редактор на в. „Труд“ орден „Стара планина“.
– Сега такова нещо в „Труд” не може да излезе. Президентът и Тошев са приятели, той го кани на наградите „Черноризец Храбър”… Четеш ли сега вестници?
– Интересно ми е само судокуто. Аз съм почитател на судоку и се оплаках на Венелина Гочева (б. р. – главна редакторка на „24 часа”), че в „24 часа“ имат хубаво судоку, но са дребни цифрите. Вестникът губи от това. Говорих с приятели от техния секретариат, които ми обясниха, че когато има повече справочна информация, свиват судокуто. Викам: „Няма да свивате, защото от това ви зависи тиражът.“ Апропо, за тиражите – когато ръководех вестник „Труд“, постигнахме тираж 564 хиляди в съботен брой. През седмицата вестникът беше около 380 хиляди, „часовете” бяха 180 хиляди. В момента, доколкото знам, тиражите на двата вестника са 70-100 хил. Сривът е многократен – четирикратно за “Труд” и двукратно за “часовете”.
– Може ли да се сравнят вестниците при комунизма, в началото на 90-те и сега?
– При комунизма се криеше какво става в държавата зад завеса от цензура и протокол. В началото на 90-те години в медиите беше врящ казан, там имаше всичко. Сега във вестниците има железен контрол, обслужват се интереси – икономически, политически и най-вече лични – на хората, които ръководят изданията. Те са част от проблема в България, който за съжаление го няма в доклада на Европейския съюз. В държава, разядена от корупция, медиите денонощно общуват с корумпирани. Всеки фелдшер ще ви каже, че заразата им е неизбежна. Проблемът е изключително сериозен, но малцина се осмеляват да го кажат, за да не си навлекат яростта на медийните феодали. Аз чета от време на време вестника, в който съм работил близо 20 години, и само като видя името на автора на статията, знам дали и каква поръчка изпълнява. Не говорим за всички журналисти.
– Не започнаха ли по твое време поръчките?
– Мъчех се да ги спирам. Но тогава безусловно бяха много по-малко.
– Опитвали ли са се да те подкупват?
– Не знам въобще в България да има подкупени, защото накрая се оказва, че не са ги подкупили, а нещо им е дадено назаем… Имал съм няколко опита… Когато вестникът беше под мой контрол, при мен дойде един банкер и каза: „Явно е, че ти ще ръководиш. Има едни 5 хиляди долара месечно, които вече ще ги даваме на теб.“ Не взех тези пари. Банкерът беше потресен, че отказах. Каза да не се притеснявам от се-ре-се-та. Отговорих му, че нещо не сме се разбрали… Имаше във вестника една журналистка, на която тайно плащаха да обслужва един политик, казах му – на нея да продължат да й дават, но при изпълнен ангажимент – интервю, материал, неща, за които е допустимо да излязат във вестника… Даваха й и без аз да знам, така че, да си продължават…
– Значи, може да се направи изводът, че медиите са корумпирани?
– Не твърдя, че всички медии са корумпирани, но те работят в обстановка на повсеместна корупция. Във всички медии има хора, които обслужват политически и икономически интереси. Има журналисти, които се възползват от страха на политици и бизнесмени и ги рекетират, или кротко им слугуват. Техните шефове по-скоро ги рекетират с една огромна гьостерица и в замяна получават материални облаги и обществено признание. Хората си плащат, за да си нямат проблеми с медиите, да не влизат в устата на журналистите. Като откраднеш 10 милиона, 100 хиляди ще дадеш по медиите да им запушиш устата, да не те разнасят… Това е схемата.
– Има различни медии. Издателите от ВАЦ (б. р. – на в. „Труд” и „24 часа”), да речем, не участват в политическите игри и рекета. Но изданията си имат главни редактори… Така ли е?
– Точно така е. ВАЦ не се бърка. На мен само веднъж са ми правили забележка. Беше, след като ми дадоха писмо от един много висок политик, който беше написал донос до ВАЦ срещу една моя репортерка. Доносът беше много гнусен и аз се обадих на високия политик в парламента и му казах, че ще му скъсам клюкарския, махленски задник. Тогава от ВАЦ ми направиха забележка, че са ми дали конфиденциална информация, която нямам право да огласявам. Обясних им, че този висок политик си просеше да бъде поставен на място. При това беше излъгал.
– Смяташ ли, че медиите сега са опозиция на властта?
– Медиите са опозиция или колаборатор на властта, често според интереса на тези, които ги ръководят. Три години „Труд” лакейничеше пред Костов, а когато Командира се разклати, яростно го изобличаваше. Той би трябвало да се сети за една уговорка, за една комисия, за един болен човек…
– Щом медиите не са опозиция, има ли въобще някаква опозиция – политическа?
– В момента в България няма дясна опозиция, понеже БСП им дръпна килимчето изпод краката с дясната си политика. И на въпроса: „Какво е това десница и има ли почва у нас“, отговорът е: „Няма, защото левицата води дясна политика.“Навремето господин Костов, като един много сериозен държавник, ръководеше с твърда ръка. При него нямаше две-пет. Когато министрите му тръгнаха да крадат повече, отколкото е било прието според ранга им, той уволни двама вицепремиери и един министър. Сега Сергей Станишев не може да уволни нито Доган, нито Сакскобургготски. Не уволни даже ония, дето лишиха народа от стотици милиони евро наши пари в Брюксел. Ето, например един вестник писа за синчето на един министър, което газифицирало някакъв район незаконно. След това процедурата изведнъж се узаконила. Познавам това момче, то дойде в София, когато баща му стана министър, с едно опърпано БМВ. След не много време се появи с нов фолксваген кабрио, а сега кара джип фолксваген „Туарег”. Бизнесът му явно процъфтява…
– Сега не участват ли и медиите в това коалиционно управление, не го ли подкрепят?
– Шефовете на медиите обслужват себе си. И, обслужвайки себе си, те преценяват кое им е изгодно или не.
– Бойко Борисов алтернатива ли е? Медиите го обичат…
– Бойко е творение на медиите, както Батман на киното. Говори кратко, ясно и решително. Прави му чест, че беше бодигард и на Тодор Живков, и на Сакскобургготски. Около него се навъртя един сбиротък, както навремето около Сакскобургготски. Замириса им на гювеч. Мога да му кажа едно – да прочете законите на Паркинсон – човек се развива, докато стигне нивото на своята некомпетентност. След това става опасно. А тези около него утре ще са около всеки, който свирне и каже: „Казанът с чорбата е готов.“
– Не много розово положение…
– Във вестника ръководех доста години криминалния и правния отдел, познавам всички вътрешни министри. Навремето един бивш генерал беше помолен да стане вътрешен министър. Питах го защо не приема, той каза: „Ако поне една трета от хората в МВР не бяха корумпирани, щях да приема“. Държавата е разядена от зверска корупция. Знаете ли как сега се ходи с проекти при министри? Един познат ми разказва. Отиват при него – „Може ли да мине този проект“, без значение за какво става въпрос. Министърът свива палеца и показалеца като нула и си разпъва трите пръста на гърдите – това означава, че иска 30% от стойността на проекта. И това било оптимистична цифра, а се стигало до 50%. Хайде стига, премиерът трябва да си бъде на мястото и да изхвърли министрите, които отговорят за ресорите със спрените пари. Няма нищо страшно, никой не се е родил министър.
– Преминахме през медиите и другите власти, а съдебната?
– В България има една огромна черна дупка – правосъдната система. За какво говорим, като живеем в държава, в която единственият доказано от съда некорумпиран политик е моят добър познат Стефан Софиянски? Че тая държава подлежи на закриване и изселване в Сибир! След като Софиянски е съдебно доказано некорумпиран, оттам нататък всички тихомълком навеждаме глави и отиваме към Камчатка…Аз съм готов да даря 1000 евро на някой фонд, който ще издигне паметник на „Неизвестния извършител“ пред Съдебната палата. Това е символ на правосъдието в България. След това на „Болния подсъдим”, „Болния адвокат”, „Отсъстващия свидетел”… Това е държава, в която съдебна система няма. Защото навремето другарите седесари тръгнаха да разрушават системата и твърдяха, че комунистите не трябва да влияят и магистратите трябва да са независими… Ако погледнеш сега по-внимателно – жените, тъщите, любовниците на висшите магистрати имат хотели, имат огромни къщи, но те самите иначе са бедни. Пред познат адвокат веднъж казах, че членството ни в Евросъюза ще има дисциплиниращ ефект и за десетина години магистратурата ще се поизчисти. Той се изсмя и отсече: „Не по-малко от 20 години.”
– Може би надеждата остава, че в другите власти не, но в медиите ще има свобода?
– За медиите засега надежди няма. Масово журналистите, които си позволяват да пишат това, което мислят, биват мачкани и изхвърляни. Не искам да плюя върху колегите и бранша, има почтени и точни хора. Но те са попаднали под контрола на собствениците или шефовете на медиите. Свободата на печата, с която много се гордеем, е изключително относително нещо. Може би ще трябва да чакаме естествения ход на нещата – да умре някой от корумпираните, за да дойде някой читав, който няма да гони честните журналисти.
– Е, не само некадърни и корумпирани са останали…
– Корумпираните журналисти не са непременно некадърни, има много кадърни корумпирани журналисти.
– Жълтите вестници не са ли алтернатива на конюнктурните и корумпираните?
– Гръбнакът на жълтите вестници е от хора, които доброволно или “доброзорно” са напуснали навремето „Труд”-овете за измишльотини и спекулации. Няма да се изненадам, ако някой ден съчинят интервю и с губернатора на Марс.
Оля Желева
Иван Бакалов
e-vestnik.bg