Николай Слатински: Уволниха ме от МВР по сталински заради книгата ми за Първанов!
Потърсихме за коментар експерта по национална сигурност Николай Слатински във връзка с информации в Интернет за скандалното му уволнение.
– Г-н Слатински, в интернет пространството започна да се шуми по повод уволнението ви от Академията на МВР, където сте преподавател във факултет „Сигурност”. Защо се случи това?
– Проблемът има 2 страни. Едната е конкретната технология, по която бях уволнен, а другата е свързана с дълбоки причини, със същността на това, което се случва в България. Затова й дадох гласност в сайта си и се обърнах към редица институции – защото смятам, че макар и случаят да е личен, той заслужава внимание като симптом, позволяващ да се направи вярна диагноза за състоянието на българската демокрация и за процесите, които протичат у нас, както и за някои нравствени измерения (а по-скоро дефицити) сред т.нар. политически елит. По отношение на технологията какво да кажа? Тя е обидно елементарна. В продължение на година над мен бе упражняван административен произвол в Академията на МВР. Това се правеше преди всичко заради книгата ми „На вниманието на г-н президента”, заради моя сайт, в който има рубрика „Така съветвах президента”, заради експертните ми оценки по ред проблеми на националната сигурност. Така че уволнението ми беше предизвестено. А предисторията на драстичното нарушаване на моите граждански и трудови права е такава – през април 2008 г. спечелих конкурс за държавен служител-доцент в Академията на МВР (АМВР), но министърът на вътрешните работи Михаил Миков без абсолютно никакви аргументи така и не подписа заповедта, независимо, че конкурсната процедура беше изчистена, минала през всички възможни етапи. Играеше се една добре координирана игра между вътрешния министър и ректора на АМВР Румен Марков, който по ирония на съдбата ме „наследи” като секретар по национална сигурност на президента – внасяне, изтегляне, внасяне на документите за подпис, протакане на принципа „война до изтощаване”. Очакваше се, че ниската заплата, която получавах, липсата на перспектива за развитие, която ми отнеха напълно с отношението си към мен, ще ме принудят сам да напусна АМВР. Но аз не съм човек, който лесно може да се огъне, да се пречупи, да се дистанцира от проблема, не си оставям, образно казано, магарето в калта. Показах им, че няма да замълча и ще си отстоявам своите човешки и професионални права. И тогава те предприеха абсурден административен ход – изведнъж, след две години работа като служител на трудовоправно отношение в АМВР те решиха, че аз, виждате ли, съм бил съвместител, с което ректорът на АМВР ми връчи по нарочен човек 15-дневно предизвестие за уволнение… Разправата, която се извърши над мен е командно-административен стил на работа не отпреди 20, а дори от 30-40 години. С уволнението ми проблемът се реши по съвсем по сталински – „Няма човек, няма проблем”. Да не говорим за йезуитския, абсолютно правно и езиково неиздържан текст на предизвестието.
– Защо смятате, че уволнението е под политически натиск? Къде е заровено кучето?
– Всичко е заради това, което писах в книгата си, заради позициите, които заемам, заради принципите, които отстоявам, макар че винаги съм подчертавал, че това са лично мои мнения и не ангажирам нито една институция с тях. Винаги съм се водил от мисълта не за самоцелни изяви, а да спомогна да се оптимизира дейността на институциите в системата на националната сигурност. Не може да има и грам съмнение, че основна част от мотивите да заиграе, така да се каже, административната сопа е книгата ми, която споменах.Нека поясня, че в нея са публикувани материали, които аз съм писал по моя инициатива до президента, когато бях негов секретар. В тях няма издаване на никаква секретна информация. Не съм си и помислял да изнасям факти, данни, касаещи лични проблеми. Не съм се интересувал нито с кого президентът прекарва времето си, нито какви са неговите морални и материални дела, нито бих паднал до нивото да пиша за такива неща. Под достойнството ми е да коментирам личния живот на когото и да било. Аз бих бил щастлив българското общество да се взира в делата на президента, като държавник, а личната сфера си е негова лична. Но дали липсата на кауза и мисия, на реални, конкретни, стойностни дела на отстояване на ценности и на европейската демократична перспектива за модерна България, не кара различни хора и медии, да повдигат похлупака, да се взират в личната сфера на живот на управляващите? Убеден съм, че с цялостното си поведение като секретар на президента, аз съм полагал огромни усилия да бъда негов много полезен и лоялен съветник. Защото полезен и лоялен съветник е не този, който гледа покорно, седнал на задни лапки своя Бос и Бог, а този, който му казва истината в очите, дори да е неприятна, който му предлага позиции, дори когато той би предпочел да се сниши, да си ги спести, да не си разваля спокойствието и рейтинга. Повече от 15 години изучавам държавното управление в редица страни и мога да посоча много примери, когато един политик или държавник е тръгвал с добри намерения, но после е засмукван от властта и е настъпвала неговата нравствена деформация. Така постепенно положителните човешки и политически черти са започвали да избледняват и мнозина хора на висок пост са губили огромна част от моралния си облик, придобивали са отблъскващи, а понякога дори и уродливи черти. Всяка власт деформира, а колкото по-голяма става тя, толкова по-необратими стават и деформациите от нея. Затова част от моята мисия в президентството беше да помагам на президента (той е по-млад от мен), да търси цели и задачи за по-доброто настояще и бъдеще на страната ни и да преодолява съблазните на властта. А тези съблазни са големи, още повече, че човешкото съзнание е силно адаптивно и много податливо към намиране на „приемливи” оправдания за всичко. Примери в нашата история – колкото искате. В историята на Европа и САЩ – също и то още повече.
Първо си казваш, например, че няма нищо лошо един високопоставен политик да има 2-3 луксозни костюма повече. И постепенно те стават 40-50 – кой от кой по-скъпи. Или първо си казваш, че няма особен проблем Службата ти за охрана да те съпровожда на чисто лично празненство. И постепенно тя започва да те обслужва и за всяко лично начинание, развлечение и удоволствие.
Или първо си казваш, че какво толкова ако след тежкото ежедневие посетиш някое парти на хай-лайфа. И постепенно се създават зависимости с този хай-лайф, които те правят част от него и от неговия начин на живот, на стандарт, на отношение към страната, народа, обществото и обикновените хора.
Или първо си казваш, че е естествено да помолиш някои медии да направят лек козметичен грим на нещо, казано по твой адрес. И постепенно се стига до ситуация, когато с тези медии осъществявате такъв съюз, че и неудачно междуметие дори по твой адрес не може да прехвръкне там, а другото име на това е цензура. Питам ви, не е ли показателна например тази страст („хоби”) на елита към ловуване? Но лов ли е това? Моят дядо беше ловец, излизал е очи в очи с мечка стръвница и с вълк единак, и с разярен глиган. Ала имаше най-обикновена пушка „чифте” – с два куршума. Т.е. само с един допълнителен шанс! А сега върхът на държавата ходи на лов с пушки, които струват много повече от цялата годишна заплата на един лекар с невероятни отговорности за човешките животи в болницата в родния град на президента. И тези пушки имат такива приспособления и такава оптика, че ловът с тях, при това на пусия е чиста проба жестоко и подло убийство на беззащитни животни!
Ето за тази ерозия на човешкото, която причинява властта в говоря. Има реална опасност с времето, след години Властта да започне да гледа и на нас, които все още сме мнозинство в България – нормалните и порядъчни хора, през същата отчуждена оптика и със същото хладнокръвие към нашите болки и мечти. Именно това ме мотивираше да пиша, да съветвам, пет години да се боря за човешкото у моя държавен глава – да съхрани той своята чуствителност и да я опази от жестоката ерозия на властта, както и да обърне оптиката – не да гледа от тази страна на бинокъла, през която големите проблеми на обществото се виждат малки, а от другата – през която и малките проблеми на обикновените хора се виждат толкова големи, че Властта да ги забележи и да им отдели внимание, енергия и ресурси. Заедно с просто непосилната ми ежедневна работа – анализи, предложения, позиции, идеи практически във всички сфери на националната сигурност, ето и за това – за да предпазя моя държавен глава от тези първо леко привличащи, после постепенно засмукващи, а накрая, след години и силно развращаващи изкушения на властта, аз „стисках” зъби, за да изкарам като секретар докрай първия му мандат.
Разбирате ли от казаното, защо смятам, че съм бил искрено желаещ да му бъда полезен и лоялен сeкретар.
– Оттук нататък как смятате да защитите правата си?
– Аз съм човек, който уважава своята държава и нейите институции при целия си скепсис към тяхната ефективност. Ето защо ще защитавам своите права – законни, професионални и граждански, в съда и пред ключови наши институции – Парламент, Омбудсман, Комисия за защита от дискриминация. Смятам, че съм ощетен безпринципно. Но у нас всичко в административната сфера е направено така, че ръководителите, осъществяващи административен произвол никога не губят и не поемат никакъв риск при извършването на незаконни и недемократични действия. Например, ако аз спечеля делото и осъдя МВР да ме обезщети, примерно, 10 хил. лв., тези пари няма да бъдат взети по 5 хил. от Миков и Марков, а ще бъдат взети от джоба на данъкоплатеца. Ще бъде ощетено МВР. При това Миков и Марков могат тогава дори да не са в вече системата, затова и не им пука, ами си казват – ще го „отсвирим” Слатински, нека си троши главата, като много знае!
Освен това у нас макар и да има редица много порядъни прокурори и съдии, няма съдебна система. Дали има една система се определя от резултатите на нейната работа. У нас работеща съдебна система, която да защитава законността и правата на човека няма – това е голата истина. Ето защо всичко опира до конкретния съдия, до конкретния съдебен състав, който ще гледа моето дело. Но съдиите – и те са хора, на тях може да се влияе. А част от тези, които могат да влияят върху тях участват в ловните дружинки на Властта…
-В книгите си, в различните публикации в сайта ви, вие изнасяте на показ проблемите в институциите и сте наясно, че това предизвиква ответни реакции, както в случая с уволнението ви. Какви са все пак мотивите ви за това?
Мотивът ми основно е, че българските институции, МВР, Президентството трябва да бъдат прозрачни, ясни за българските граждани, за данъкоплатците. Те трябва да бъдат разопаковани от тази плътна пелена на невидимостта, на потайността, на задкулисните механизми, на останалите скрити и покрити лични договаряния зад гърба на хората. В този смисъл за мен е било винаги важно обществото да знае механизмите по които функционират тези институции, начина по който те вземат решения, начина по който те определят и изразходват ресурсите, начина, по който те провеждат своята кадрова политика. Водил съм се от мисълта, че това е полезна дейност както за самото общество, така и за институциите, но и за техните ръководители. Ние в момента изграждаме демократична България и каквато си я направим, каквито механизми и традиции заложим, такава тя ще бъде за години напред.
– Това ли има ли отношение към предмета, който преподавате?
– Разбира се, да – това е част от националната сигурност. Може да прозвучи нескромно, но давам абсолютна гаранция, че предлагам на студентите качествен продукт, на нивото на най-съвременните постижения, непрекъснато чета западни, български, руски автори, поднасям това, което в момента се преподава в най-елитните университети и обичта на студентите ми го доказва. Разбира се, правя го според моите способности. Не съм се взел толкова насериозно, че да се сравнявам с големите имена на Запад, които проправят партината, но се опитвам да вкарам техни размисли в лекциите си.
– Смятате ли, че сте допуснали грешка в преценката си и къде?
– Очаквах негативна реакция, но мислех, че тя ще е съизмерима с държавническите принципи и с моето влияние скромно място и влияние в обществото – т.е. ще ми бъде отговорено публично, с критически реплики, опровержения, а също така с ирония или безразличие, които да олекотят казаното от мен, да му придадат водевилен характер. Реакцията, обаче се оказа непропорционална, свръхдозирана, като асиметрична административна война срещу мен (при това скрита, от къртичините на властта). Отговорът е отговор на Система, т.е. системен отговор. И защо е така? Какво не отчетох, какво подцених? Може би не си давах сметка колко напред са отишли някои процеси у нас. Става дума за това, че демокрацията в страната ни все повече се изпразва от съдържание и се преръща основно във форма, в опакова, във фасада – фасадна демокрация. Т.е. формална, имитационна, симулационна демокрация, демокрация като процедура, като средство за възпроизводство на елита.
Съответно, по високите етажи на иституциите хората започват да се превръщат във фасадни демократи. Те говорят правилно, загрижено, съвременно, те се кълнат в страната, Европа, Запада. Но зад тази тяхна словесна, вербална фасада все повече дрънчи на кухо. Пълнежът на демократите са принципите, ценностите, каузите, мисиите. И когато съдържанието им е изпразнено откъм такива базисни маркери и идентификатори, отвътре е кухо. Всичко се прави в името на Властта и на личното присъствие в нея. А в такъв случай всяка, дори малката критика се приема не обективно, не с отчитане на плюсовете и минусите на това, което човекът казва, а като пряка, недопустима заплаха, като неприемливо посгателство срещу този образ и имидж, който трябва да се набива на обществото чрез институциите на властта и казионните медии.
Моята книга и позиции на човек, излязъл от президентството (т.е. от институция на властта) се разглеждат от Властта като прецедент. И такива прецеденти повече не могат да се допускат. Така реагира Властта, която има недемократични и тоталитарни рефлекси, защото смята да е вечна. Докато Властта с демократични рефлекси знае, че всичко е преходно, че изборите рано или късно идват, мандатите дори да са два – минават. И затова на нея не само не й минава през акъла да запушва устата на всеки, който иска да даде чрез книга отчет или анализ на своята дейност, но и го приема за логично.
„На вниманието на г-н президента” е книга, която задължително се написва от човек на мястото, на което аз съм бил – така е и в САЩ, и във Франция, и в Русия. Потресаващо е да си представим, че президент на САЩ ще преследва зло и отмъстително Кисинджър, Бжежински, Скоукрофт или Лейк за това, което са написали, след като са напуснали секретарския си пост в Белия дом. А ако се прочетат книгите на някои от тях ще се видят и сурови критики по адрес на президентите. В същото време, както казах, на моя случай се гледа, като на крайно неприемлив прецедент. Как може човек, който е бил в институциите, да хвърля свелина върху тях? Как си позволява да наруши мълчанието?
Това не може да се допусне, защото в България има вече след-Преходно Статукво; има елит, който е спечелил от Прехода; елит, когото Статуквото го устройва и той вече не позволява да се дискутира по същество по нито един тежък проблем на Прехода, по нито един сериозен въпрос на Статуквото – нито в казионните медии, нито изобщо в официалното, в официозното публично пространство. Затова и книгата ми, която съдържа толкова много информация, толкова много въпроси и отговори за актуалното състояние на националната сигурност и дейността на президента през годините 2002-2006 (а такъв тип книга досега не е написана през последните 20 години) не беше „забелязана” от нито една многотиражните или многоаудиторните медии. Всяка, дори и най-малката заплахата за Статуквото и срещу някой от спечелилите от него се възприема еднозначно, задружно и колективно като заплаха за всички, които печелят от Статуквото. Мисля, че уволнението ми и всичко останало е за назидание – никой повече да не си помисля да повтаря моята самоиницатива.
– Виждате ли някаква аналогия между вашия случай и уволнението на журналиста Иво Инджев преди време, заради огласената информация за купен от Първанов мезонет?
– Да. И неговото уволнение от Системата беше за назидание. Не, че книгата ми или казаното от него по телевизията може да разруши основните на Статуквото и да накриви, образно казано, капата на елита. Но трябва да се знае – такива неща могат да се пишат само и единствено в жълтата преса, за да има отношение към тях като към написано в жълтата преса. Там какво ли не се пише и много важно, че се пише. Но в официозното, в казионното информационно пространство трябва да се знае и запомни веднъж завинаги, че такива неща не могат да се публикуват. Затова смятам, че е непропорционален и системен ударът срещу мен, непропорционален и системен беше ударът и срещу Иво Инджев. Честните, нормалните хора не могат да разберат логиката на Спечелилите от Прехода, на тази тънка прослойка, намираща се от печелившата страна на Статуквото. Това там е друго измерение. Там гледат на България не като на държава, която трябва да се промени, така че всички да живеем по-добре и по правила. Там не желят каквато и да било позитивна промяна у нас, защото в днешната полустанала, лишена от ясни правила и каквито и да било ценности, зациклила в дезориентация България, в България, в която ежедневно се пораждат хаос и безпорядък – те, спечелилите от Прехода живеят отлично, даже много добре. България днес се е разделила непоправимо на две Българии – на обикновената, нормалнатата, желаеща да живее добре, по правилата, човешка България, и Бълария на спечелилите от Прехода, на тези, които смятат, че са прецакали останалите, които държат държавата в шепите си и я моделират, като пластелин, с изкривената си логика – по свой вкус, образ и подобие. Когато виждах как необратимо и ускорено България се разделя на две Българии (може да се види от книгата ми, че още преди няколко години съм анализирал този процес), аз пишех до президента материали, че той – рано или късно, и колкото се може по-рано е по-добре – трябва да направи совя еднозначен избор – той на коя от двете Българии е президент. Административната разправа над мен, поредното за две години трето уволнение (2007-а – от Президентството, 2008-а – от Варненския свободен университет, 2009-а – от Академията на МВР) показват, че моята книга, моите позиции, моето скромно присъствие в информационното пространство са разтълкувани като извод, който аз съм направил за това – на коя България Георги Първанов избра да бъде президент. С това най-вече с обяснявам тази прекомерна, свърхдозирана и непропорционална разправа над мен, която в условията на икономическа криза явно цели да ми се стори като един административен и финансов „Шок и ужас”. Жалко, много жалко, щом това е възможно да се случи на двадесетата година от нашата демокрация
Соня Сиромахова