НИКОЛАЙ БАНЕВ ОТ ЗАТВОРА В AIX-EN-PROVANCE: АПАШИТЕ В „БЪЛГАРИЯ НА МУТРИТЕ“ СА В РОЛЯТА НА СТРАЖАРИ. НЕ СЕ КЕФЕТЕ МНОГО, ИДВАМЕ СИ ПО-СТРАШНИ ЗА ВАС ОТ ВСЯКОГА!

На страницата си във Фейсбук https://www.facebook.com/n.banev/ Николай Банев публикува свои записки от килията в затвора в Aix-en-Provence, Франция.

АФЕРА публикува вякои от тях:

Les oiseaux s’envolent

30.11.2018г.

От тясната ни затворническа килия с Жак-Шарл, моя съкилийник – марсилец, роден в селцето Учан (колко българско звучи) на остров Корсика, се вижда изоран склон със зелена все още гора по билото му и голямо имение сред гората. Под прозореца ни са двете „променади”, където в тясното, обсипано с всякакви всевъзможни отпадъци пространство, всеки ден сутрин и следобед пушат, спортуват или се разхождат затворниците. Затворът е едва на шест метра – без грам ръжда на бодливата тел, обсипала с отрезвяващите си спирали билата на затворническите склонове.

Гъсти ята отлитащи птици още по на юг от южна Франция се стрелкат нагоре-надолу между изораните склонове и нашите, скрили зад билата си множеството наклонени човешки съдби.

Мрачният ранен следобед с прииждащите и отстъпващи за малко, талази бурен дъжд сякаш не пречат на птиците да вият своите неразбираеми за човека пируети и всякакви други фигури от висшия пилотаж.

Аз пък за тези почти 40 дни в затвора, подобно на птиците, се върнах към нормалното, заложено от природата човешко ежедневие, което бях изгубил след „великите демократични промени”, настъпили в страните от „социалистическия пионерски лагер”.

Ежедневните елементарни и повтарящи се действия, свързани с грижата за собственото ти тяло, собствения ти режим, собствената ти програма, сякаш възродиха в мен навици и усещания за детството и юношеството. Тясното пространство, решетките на прозореца, металната врата сякаш освободиха полета на душата ми, на забравените фантазии на младостта. Сякаш ме подмладиха с някаква отвара от изгубени през забързаните и натоварени години възприятия, мирис и детайли.

Колкото и странно да звучи, в някаква степен съм благодарен на целящите моето страдание и вопли палачи. Всъщност сега си давам сметка, че съм живял много по-кратко от моите връстници, затиснат от планините предизвикателства, задачи, борба с вятърни мелници, вникването и решаването на хиляди човешки (оказаха се чужди, а не мои) проблеми. Вечно нетърпящите отлагане служебни казуси, битките на Давид с Голиат, гадостите на потайните агенти и озъбените мутри; предателството, злобата, завистта, ненаказуемите вредителства и кражби на изменниците; наглостта и постоянството в рушителството на облечените с власт врагове…

Всичко това и още хиляди пъти по толкова сякаш се стопи в сумрака на последния ноемврийски следобед.

Боже, благодаря ти, боже!

Отново съм свободен като птиците, подчиняващи се само на природните закони. Отново съм човек, а не г-н Банев – началникът, шефът, „държавата” (както ме наричаше един от нашите стари директори), спестовната касичка, червеният кръст, инвеститорът – за сложната и многолика система, която ръководех и която продължава да ме товари неистово със заплетените си и решими пак със загубата на цялото ми лично време исторически, сегашни и заложени в бъдещето проблеми.

Разбрах, че мои верни момчета са успели да възстановят профила ми във Фейсбук. Дано това мое прозрение да могат да ви го изпратят преди да се върна в снежна София, заедно с Евгения в Понеделник късно вечерта. И дано то да провокира интереса ви към моите затворнически откровения, които се появиха на бял свят, родени от вътрешното ми освобождение зад решетките на затвора в Aix-en-Provence.

Който и каквито въпроси има към мен от десетките хиляди акционери, от бившите ми колеги, от приятелите, от младите, за които моите записки са история – нека да ги задава. Сподвижниците ми от антитоталитарната организация на евразийския клуб и приятелите ни ще ги обработват и надявам се ще могат да ми ги предават в следствения арест.

Поглеждам навън. За щастие на затворниците, които са излезли от втората си променада, дъждът е спрял. С него са отлетели и птиците, като моите 40 затворнически дни на възраждането ми. Скоро и аз ще отлетя от тук с надеждата за дългоочаквани промени в родината. И с мъничко тъга….

Че les oiseaux s’envolent. (Птиците отлитат).

30.11.2018

Aix-en-Provence

…

За БСП и нейната капитулация

01.12.2018

Все още от затвора в Aix-en-Provence

Понеже всичко е протяжно в милата ни родина и моите затворнически записки с начало 26.10, може би са видели бял свят, рано тази сутрин българско време.

Дано повече хора ги видят и прочетат, защото във влачещото се безвремие на мутрите, малко сериозни и реалистични неща могат да се прочетат или видят.

Монополът им (на мутрите) е вече е толкова естествен за нацията, колкото и е естествено заливащото ефира гангстерско бръщолевене на Борисов и първолашките сричания на свитата му.

Нищо от тази бутафорична четири-сезонна картина нямаше да е мизансцен на живота в България, ако БСП не беше в дълбока, тридесет годишна криза на същността си.

Сега, когато имам време за листа и химикала ще се опитам да направя относително кратък анализ на продължаващия вече 30-33 години агонистичен залез на една едно-милионна партия, имаща огромна заслуга за индустриализацията на страната, за инфраструктурната и модерност, за високото ниво на масовата образованост на нацията.

Кризата в БКП и нейния резерв ДКМС (Димитровски Комунистически Младежки Съюз) започна с избирането на Горбачов за ген.-секретар на КПСС. Увлечени от неговите (всъщност на добре подготвен екип) идеи за „гласност” и „перестройка”. Четящи книгите му по ленински път с продължения. Преминали през борбата с отрицателните явления в комунистическите партии в соц.-лагера – лебедовата песен на Андропов. Ние партийните и комсомолските дейци, очаквахме с ентусиазъм свежия полъх на по-голямата демократичност, на отварянето към света, на тържество на народовластието.

Указ 56 даде силен импулс за развитие на гражданската икономическа инициатива. Новите постановки на политбюро, на БКП за собственика и стопанина, правото на трудовите колективи да избират ръководствата си.

22-то и 35-то постановление. Големите младежки инициативи и обекти, като Странджа Сакар, Република на Младостта, 5-ти и 6-ти реактор на АЕЦ Козлудуй, АЕЦ Белене, развитието на пограничните и селските региони. Развитието на ТНТМ, авангард на новите технологии. Всичко това носеше усещането, за активни промени, за надежди и по-широки перспективи и хоризонти.

Да. Имаме и процеси, като възродителният, които носеха ретроградност и тревожност. Които нанесоха морални, а и големи материални и професионални щети на страната ни. Имаше и глупости, като Горбачовият сух режим. Но до 1986-87 година някак си те се тушираха от огромните образователни, професионални и материални резерви на социалистическия лагер и респективно на България.

БКП преживя сложен, но много кратък за такава партия „обновителен” процес.

Тя използва стройните редици на привикналите с манифестациите нейни членове. Отказа се за миг от „диктатурата на пролетариата”, от ръководната си роля в държавата, прие плурализма, многопартийността, като демократична неизбежност.

Преименува се. Отрече се от идеологията и идеологемите си. Приватизира розата и прикутка „Катето и Начко” да развяват нейните нови знамена – порозовели и отвели праха на миналото без свян и грижа за неговите скрижали и тотеми.

До тук перфектно. Каква адекватно променяща се, каква модерна лява партия – ще възкликнете.

Уви, да сменим абревиатурата си, лозунгите си, партийните книжки на членовете си – не стига. Не е достатъчно, като анонс за бъдещето. За полагане темелите на новите цели и задачи. За животворното обновяване на членовете. За увличането на привърженици, симпатизанти, любознателни, любопитни граждани и особено младежи. Мимикрията не е силата на левите партии. Стареенето без запленена от мъдростта и честността младост, не е силата на левите партии.

Заключените в килера на забравата

– хроники, лутания, успехи, провали, вътрешни идеологически борби;

– подчинеността или отхвърлянето на чужди наставления, изисквания, заповеди;

– тактическите „маньоври”, донесли удовлетворение или разочарование;

– „снишаванията” и върховете;

– Стотиците хиляди съдби в захвърлените кадрови партийни досиета. Съдби, вплетени в корените до оредяващите цветове на надстолетното дърво.

Забравянията по принцип не са силата на левите партии. Те обикновено имат герои, примери, важни жалони по пътя си.

Какво притежава БСП от всичко това?

Единствено верен брояч на партийните конгреси – но за партия от чието минало, БСП публично се отказа;

– Партийна история? Голямо безмълвно бяло петно;

– Именити в национален и световен мащаб основатели и дейци от Бузлуджа до 10.11.1989 година липсват;

– Хронология на заслугите за развитието на България или тъмни страници от историята на страната до 10.11.1989 г. няма;

– Спокоен, задълбочен и всестранен анализ на плюсовете и минусите? На постиженията и боксуванията? Да го правят историците, когато не остане жив свидетел за по-сигурно изпълнение на евентуалните бъдещи поръчки.

Всъщност какво е БСП в момента? Ни рак, ни риба. Нито е изконно българска, нито е исконно социалистическа.

Ще разясня веднага защо ви пиша тези богохулни редове, за много от старите партийни членове.

Първо:

Без каквато и да е дискусия във време, когато навсякъде бяха разлепени фалшивите карти с концлагерите на БКП и вървяха призиви за кожите на комунистите по стените, тогавашното предателско за мен ръководство на БКП императивно, промени името на БКП в БСП и постави своите уплашени и напълно дезинформирани от лъжите на враговете (в това число и на близки партии, като БСДП на Дертлиев) членове да избират или сменят членските си книжки или прекъсват членството си в партията. Такива като мен не подновиха членството си в БСП, каквато беше депешата по стар вождистки начин „отгоре”. Но дисциплинираните и притиснатите до стената за вини, които не притежаваха, членове на БКП масово „подновиха” членството си. В какъв смисъл се подновяваше членството, никой така и не обясни. А и нямаше нормално обяснение. Защото между идеологията и практиката на БКП и БСП, разликата беше колосална, антагонистична и невъзможна. Освен ако в партията не беше протекъл сериозен, масов анализ на миналото и вникване в същността на предстоящите партийно-поведенчески и социално-икономически промени пред страната.

Но такъв процес не само не протече вътре в партията. Напротив, експлоатирайки добрите страни на развития социализъм, новите „стари” дейци на партията си бронираха местата в народното събрание.

Без горда история, с постоянно вменявани вини далеч във времето, с неподготвени за жестоките и безчестни битки за власт лидери- БСП се капсулира в рамките на членската си маса – все още в активна житейска възраст.

Не посмя да разгърне страниците на своята богата и многолика история . Не се отвори към младите. А и такова „отваряне”, поради ретроградната отбранителна позиция на централното и местни ръководства. Младите имат нужда от заразителни примери, както от миналото, така и от настоящето. Партията се отказа от „срамното” си минало, но с дейците от това минало еволюираше (по-скоро деградираше) в настоящето.

Младите с инстинкта си следват модерното, интересното, иновативното, обещаващото… В БСП нямаше кого и какво да следват. Дори спомените на бабите и дядовците за безгрижните години, през които са живели, не бяха достатъчни да провокират интереса към БСП, която публично се беше отказала от тези спомени и се сещаше за бабите и дядовците им, малко преди поредните избори.

Социалистическа БСП се оказа единствено за част от ръководителите си, които изпълнили съответните си задачи (останали тайна за членовете) получаваха съответни назначения според заслугите. Явно заслугите са били големи, защото доста големи назначения в България и в чужбина видяхме.

Защо не е социалистическа партия БСП?

Въпреки че Станишев оглавява ПЕС, партията която той и предшественикът му Първанов превърнаха в опозиционно джудже, е социалистическа единствено според партийните документи и членството си в ПЕС.

Ще обясня защо:

1. В комплот с ДПС, което има идентични проблеми, БСП прие 10 процентовият плосък данък. Това е толкова социалистическа и социална мярка, колкото и пенсиите на пенсионерите в България са пенсии.

Прогресивното подоходно облагане и сериозни данъци за монополите, хазарта, спекулантите – това са социалистически лостове за повишаване на пенсиите и възможностите на публичните институции и социалните фондове.

2. БСП прие валутния борд и кастрира финансовата, инвестиционна и социално насочената независима политика на държавата.

3. БСП не посмя нито веднъж, когато беше на власт да отвори икономиката към печеливши пазари. Не можа да даде шанс на приоритетното развитие на българския бизнес в страната, не подкрепи вълната от иновативни стартове, не насочи държавните поръчки към българските производители.

4. Допусна геноцид над своите членове и избиратели:

– морален – за вменени вини, за които не са виновни.

– Материален – за кризата през 1997г. и под диктат отвън приемането на последващи анти-социални и ограничаващи развитието на българския бизнес закони.

– Геополитически- не защити геополитическия избор на своите членове нито в политическата, нито във военната област.

– Социален – изостави българските пенсионери на ръба на оцеляването.

5. Допусна на власт да дойде партия – слуга на чужди интереси.

6. Десет години не намери в себе си сили и другари, с които да отслаби мъртвата хватка на мутрите и да създаде условия за тяхното изгонване…

7. И до ден днешен преживява криза на идентичността, криза на демократизацията на управлението си, криза на откъсване от пъпната си връв – своите отрудени, обеднели, напъдени от мутрите и тоталитарната власт на ГЕРБ членове и избиратели!

…

В безвремието на дните

Всъщност затворническото ежедневие във Франция досущ прилича на „свободния” живот в България. Стражари и апаши; прокурори, играещи ролите на „лошите ченгета”; съдии които сънливо чакат да свърши поредното тегаво заседания; адвокати, точещи калъчките около някой по засукан арестант; семейства, тръпнещи в очакване за едночасово свиждане на 15 дни; разходки и оскъдно хранене под час; и подмолен нелегален поток под крехкия (на вид дебел) лед на официалните правила и порядки.

Нещо да не ви напомня за българската протяжна действителност? Може би само в едно е разликата. Апашите в България са в ролята на стражари. И за това в „България на мутрите”, цари моногамие. Апашите са и апаши и стражари.

А дните си текат. С тях изтича и топлата млада българска кръв. Влива се в други вени – навсякъде другаде по света – само да не тече в ръждивите вени на своето пленничество. Може би Мексико и някои африкански държави приличат по нещо на България, в този срамен, но спасителен за много хора процес.

Чудя се какво ни превърна масово в такива национал-нихилисти? Мутрите да са – не са. Те действат на първо сигнално равнище. Експлоатират безусловните рефлекси и то успешно. Но да предизвикат по-дълбоки обществени пренастройки и осъзнати еднотипни масови решения и действия – едва ли.

Ние да сме си такова племе – номадско? Ок, но във вените ни тече много повече славянска, от колкото прабългарска кръв. Ще възразите: И мутрите бяха много по-малко, но превзеха държавата, която би трябвало да принадлежи на многото. И с право. Ако обаче прабългарската номадска кръв във вените ни предизвиква бягството от територията България с България на българите е свършено. Може би като Тракия, ще остане географско понятие. Но къде са траките?

Едно свободно, жежко, смело перо (няма да ви кажа кой го държи) ни запита с Евгения веднъж: Вие поне имате възможност. Защо стоите тук, да ви мачкат, събарят, горят?

Тогава все още бях ербап и смятах че мутрите са временно явление – грешка по пътя на нацията.

Но когато Евгения се кандидатира за евродепутат, когато видях колко завист и злоба се изписа и изговори по неин адрес – нормалната, образованата, работеща съпруга и майка. И когато аз умишлено, като социологически сондаж, се кандидатирах за президент, тогава разбрах какво значи мутрите да си имат медии, мутрите да и имат ченгета, мутрите да превръщат в бутафория всичко, до което се докоснат.

Защото дори президентските избори бяха бутафорни. Организаторите им нагло демонстрираха надменното си неуважение към избирателите. Дори любимецът на народа – победилия в изборите Радев, се поддаде на провокациите и не участва практически в публичните дебати, заедно с колежката си – кандидат от Герб.

Герб си бяха подготвили мюрета, с които да превърнат изборите в това, за което ви споменах и успяха. За кой ли път? Но не луд този, който изяжда баницата…

Безвремието на дните е голямата трагедия на родината ни сега! Безвремието не ражда прогресивни идеи, не ражда герои, не ражда промени към по-добър живот на хората. Не ражда дискусии, не ражда спорове, не ражда прозрения. Ражда сенки в мъглата, потайност, притворност, безконтролност, грабежи, насилие, инквизиция.

Безвремието е „манна небесна” за мутрите и сладко ложе за техните коалиционни партньори и „опозиционни наблюдатели”. Но най-тежката рожба на безвремието сред което живеем е безверието, безверието сред мало и голямо. Сред образованото или не. Сред богатото и бедното.

В безверието на преживяването в родината ражда надеждата за по-добър живот някъде по-далече от нея.

Надежда за младите и горист за тези, които остават в родината си.

А дните си текат, идват празници. За едни – сити и самодоволно весели, за други, като изоставените в безвремието – скромни и тревожни.

Добре че все още първото поколение след десето ноемврийски емигранти си идва за празниците в родината. Има вече второ и трето поколение, които са родени в своите родини. Безвремието на прародината им не ги привлича и не ги интересува.

И ние с Евгения, вероятно по ирония на съдбата, точно на Никулден ще се върнем в родината.

Нейният рожден ден „отпразнувахме” във френските затвори, моят имен ден, ще отпразнуваме в нашите.

За кеф на враговете ни, но за надежда на приятелите ни и на техните приятели.

Така че не се кефете много, пазители на безвремието. Идваме си по-безстрашни и по-страшни за вас от всякога.

Доскорошна среща в мъглата на вашето, не – на всеобщото безвремие.

Ние както знаете, сме с ярки петромаксови фенери. Виждат се от далече, въпреки мъглата. А тези ,които ще прогледнат ,за да ги видят, ще стават все повече. Ще работим за това!

До скоро – в България, на всичките ни приятели и на техните приятели, и на приятелите на техните приятели!

2 декември

Затворът в Aix-en-Provence

…

5 декември Затворът в Aix-en-Provence

За политическото статукво в европейска България

Ще бъда пределно искрен в това, което ще ви напиша, както винаги. За това и винтчетата в тоталитарно-командно-криминалната-валстова машина в България се завъртяха „работно” и се опитаха да ни затворят устата с Евгения, че и белезници да ни сложат възможно по-далече от мястото на техните жертвоприношения.

Политическата обстановка в България е като френското ементал. С много дупки, във формата на балончета под що годе гладката повърхност.

Няма да откривам топлата вода и да ви анализирам „очевидни” за повечето образовани българи недостатъци на витринната ни демокрация. По-скоро ще се опитам да анализирам, какво държи във форма челичните мищци на статуквото. И защо въпреки всеобщото недоволство от хала ни в обществото битува усещането, че няма алтернатива на статуквото.

1. Умните, образованите, студентите, професионалистите в различните области с относително добри доходи не искат да се занимават с политика. За тях това е мръсна дума- понятие свързано с хлъзгавост, нечистоплътност, зависимост, компроматност, корумпираност.

2. За цяла каста „изборджии” политиката е бизнес. Тези хиляди труженици на политическия изборен фронт са всъщност аполитични. Те имат стройно подредена система от „агенти”, които от своя страна са тартори в своята семейна или приятелска среда. Тази каста се използва без изключение от всички политически партии, които имат „ресурс”, тоест безотчетни пари, с които да си осигуряват гласове. Колкото повече – толкова повече.

3.Имаме си цигани.

Ходещи на училище през социализма задължително в основно, много от тях в професионални и излизащи от КЕЧ-а в казармата (строителни войски) задължително с професии. Но това беше 30 години по-рано. Сега те са перфектните гласове срещу заплащане, срещу опрощаване на някоя и друга кражба или по-голям зулум, тоест който е на власт в момента – негови са циганите.

4.Имаме си и мъртви души. Гогол ще ахне, ако възкръсне в нашата политическа действителност. За тях- мъртвите души, няма архиви, сървъри, преброявания.Те са по-живи от живите и гласуват за този, който организира и контролира изборите.

5.Имаме си и медии – свободни да разпространяват каквото им наредят. Те си имат специални задачи за изборите. Да обстрелват всяка твар, дръзнала да полети самостоятелно на някъде. Без значение на посоката. Да я оплюят, да почернят, да разкъсат за назидание на останалите и за наслада на поръчващите екзекуцията. Технологията на изборите включва и по-драстични хардуер и софтуер от рода на малко „кютек”, малко „следствен арест”, малко „бързи присъди”, плашене на гаргите, пускане на хрътките в купом и т.н. и т.н.

Ето един пример, олицетворяващ мобилността на статуквото. Защото в България танцът на антиподите надскача физическите закони, дори надминава по смелост теорията на относителността. В България на непреходните „политици на прехода” статуквото е мобилно, то не е застинало в скрижал, а се премества във времето и пространството, поглъщайки като черна дупка всичко с по-слаба гравитация на неговата.

Примерът е следният. Той е особено показателен за силата на статуквото и за равнището на морала на засмуканите от него. Имах, смятам приятел. Работяга. С добър семеен бизнес. Муши-трънка, пъргав, неуморим. Беше потомствено ляв и активист на БСП. Дори се кандидатира, като кандидат от БСП и спечели общинските избори в една стратегическа за региона си община. БСП го припозна като неин верен и обещаващ войник и го издигна за зам. председател на областната партийна организация. Голям партиен шеф. Не щеш ли. Дойдоха ГЕРБ на власт и преди първите за ГЕРБ кметски избори моят дотогавашен приятел се кандидатира отново за кмет, но като кандидат на ГЕРБ. Не ви ли учудва много? А трябва или вече сте привикнали на политическото чергарство на прехода? Който е привикнал и се е примирил да не чете – няма да му е интересно. Каква беше причината за чергарството на моя бивш приятел? Елементарна за прийомите на ГЕРБ. За двайсет хиляди лева укрито ДДС или нещо подобно – с изнудване, че ще му намерят още нещо и ще го тикнат зад решетките за дълго, като рецидивист. И моят бивш приятел клекна. Вярно е – дойде да ми каже и да ме попита за мнението ми. Аз го посъветвах да не върши глупости, защото ще му излезе име на ренегат, ще опетни семейството си и т.н. Но заплахите на ГЕРБ бяха по-силни от моите аргументи. Сега от затвора си давам сметка, че съм бил наивник. Неговата БСП не направи грам усили да го спаси или да му помогне поне. За БСП това е практика. Тя не е застанала твърдо зад нито един свои „провинен член”.

А моят бивш приятел, подобно на Рейзи, когато стана кмет от ГЕРБ, се обърна срещу мен и компаниите на АКБ Форес, регистрирани или работещи в „неговата” община.

„Нищо лично, просто бизнес!”, както пунтират успешно героя на Марлон Брандо, не по-малко мащабни мафиоти на власт.

„Нищо лично, просто take all” – преповтаря за нас с Евгения сега рефрена си и Бойко Борисов. Рефрен от някогашния му кабинет в софийското кметство, където ме покани за минута, преди да сложи подписа си под нашето брачно свидетелство с Евгения през 2006година.

Но за първия опит за „take all”, родил рефрена, ще ви разкажа от софийския следствен арест. Там може би ще започна гладна стачка за пречистване на паметта и за предпазване от „новичок”. Защото рефлексите на Държавна сигурност са в генератора на „черната дупка” на днешното политическо статукво. Знае ли човек какво може да му се случи в ареста на заключените тела?

Хайде сега по-весело! Идват празници, с тях и надеждите. На празници надеждите винаги са по светли и по възможни.

До скоро, приятели, в България!

Afera.bg