Не сме мърша!
Имаме годишнина-от онези, които не забелязваме. Точно след края на новогодишните празници през 1997-ма започнаха протестните шествия срещу централата на БСП в София на ул.”Позитано” 20. Те прераснаха в нещото, което се запомни като „януарските събития”.
Различните участници, или наблюдатели, имат свой поглед върху тях. Ако трябва да посоча най-характерното, с което тези многолюдни всекидневни демонстрации могат да бъдат откроени сред други сродни прояви по света, е тяхната удивителна въздържаност от ексцесии.
Поправете ме, ако греша, но не се сещам за нищо подобно (като се има пред вид продължителността им) където и да било по света. Дори и „нежната революция” в Чехословакия не беше чак толкова мирна-сблъсъците между демонстрантите и милицията в началото й бяха белязани от насилие.
На хлъзгавата територия на историческите аналогии бих могъл да сравня гражданският мирен бунт на българите с революцията на гражданското непочинение на Махатма Ганди в Индия. Но по-добре да се въздържа. Твърде различни са мащабите, причините и контекстът- веднага ще се намерят подигравчии да опорочат сравнението.
В София, а и в много други населени места след това, дни, седмици и дори месеци наред хиляди хора упорито излизаха на улицата с едно и също политическо искане за край на проваленото управление. Въпреки упорития отказ на червената власт да се съобрази с тези настроения ( претендирайки, че исканията не били представители за по-голямата част от народа, който си стоял на топло у дома), протестиращите не счупиха нито една витрина на магазин, не нападнаха нито един склад с хранителни стоки. И това-насред невиждания от десетилетия глад, който надвисна над страната.
В моето квартално магазинче продавачката плачеше на глас, защото купувачите й се молеха да разфасова пакетите с ориз и да го продава по 100 грама ( а оризът беше една от няколкото на брой стоки, останал по рафтовете). Хората нямаха пари!
Въпреки това, нямаше „озверели екстремисти”, които да грабят, палят и трошат-нищо, че барикадираните в парламента червени велможи, като Румен Овчаров, наричаха демонстрантите „озверяла тълпа”. Актът с обсадата на парламента, където за пръв и последен път изригна яростта на хората и се стигна до димки, камъни, пламъци (и полицейски куршуми в малките часове на 11-ти) по-скоро подчертаваше правилото. Защото беше изключение.
В онази паметна нощ имах честта с моите кореспонденции на живо от мястото на събитията в София да слагам началото на новините на световната емисия на радио Би Би Си. Само късметът ме спаси от побоя на полицаите, които затвориха кръга около парламента и започнаха да налагат всички на площада, останали вътре, точно след като се бях отдалечил само на метри от злополучното място. Биеха наред. Биеха паднали на земята, беззащитни хора, които не им оказваха съпротива. Биеха за наказание и отмъщение, а не заради някаква превенция. Биеха на правата на въоръженото мнозинството-бяха много повече на брой от гражданите, хванати в капана. Преследваха бягащите по входовете на къщите, гонеха ги до последните етажи, за да ги окървавят с палките, с които удряха злобно по главите.
И какъв беше отговорът на гражданите? Коктейли „молотов” и стихиен гняв на „озверялата тълпа”? Нищо подобно: нови мирни, всекидневни демонстрации до абдикирането на правителството на 4 февруари. Постоянството донесе успех.
Това е урок. Припомням го на всички, които искат да чуят и прочетат нещо хубаво за самите нас насред отчаянието от дълбокия зимен граждански сън.
Иво Инджев