НЕ ГЛЕДАМ НОВИНИ, ЗАЩОТО НЕ ЖЕЛАЯ ДА ВИЖДАМ ОБЛЕЧЕНИ В ЧЕРНО ХОРА, КОИТО МИ КАЗВАТ, ЧЕ МОГА ДА УБИЯ БАБА СИ! СТРАХЪТ ЩЕ НИ РАЗДУХА ЖИВОТА ПРЕДИ ИЗОБЩО ДА НИ Е ХВАНАЛ ВИРУС
От два дни не гледам новини. Била съм новинар и това сега не го разбирам. Знам, че когато покажеш адските мъки на двама болни, които си свалил от информационна банка, е добре да покажеш и двама оздравели. Ако създаваш паника, създавай и усещане, че можем да излезем от нея. Не знам дали част от медиите си дават сметка в какво се превърнаха в нуждата да бъдат първи и в неспособността да виждат живота в целия му кръг.
Разбрахте ли какво стана преди ден? Научихте ли, че в Народното събрание сме вкарали депутат, който – в хода на мерките за подкрепа на бизнеса в Европа – реши, че у нас бизнесът трябва да подкрепя държавата с авансов данък върху несъществуваща печалба за 2020. И понеже е несъществуваща, предложил да се вземе от 2018. Много яко. И тук има три проблема. И това, че текстът отпадна не ги решава автоматично. Значи много ни е криво, че сега бизнесът не работи и няма заплати, ама не сме готови да видим безумието, което може да убие бизнеса. И защо пък. Това си е бизнес на бизнеса. Ние сме работниците. Аз имам мъничко ателие за ПР (бизнес) и в 2018-та то беше в добра позиция. Работих много и платих добър данък. Добър за една Яна, която често избира да си плати медицинския преглед. И не се регистрира в Онкото, защото не вярвам в този път. Не искам много от тази държава. Другият проблем на това паднало решение е, че ще го забравим след два дни. Третият проблем, че не видяхме това, докато се опитваме да си мерим смешките във фейсбук за тоалетната хартия.
Не гледам новини, защото не желая да виждам наредените и облечени в черно хора, които ми казват, че мога да убия баба си. Например нея. За баба… Баба ми в момента е затворена в един дом. Тя от две години иска да умре. Ама много го иска. И това не е единствената баба, на която не й се живее. Баба ми каза, че е живяла във време на страшен глад и треска и сега й е мъчно за всички, които се хванаха за живота, без дори да са го живяли истински. Има предвид онова за „всеки има някого, когото няма“. Има предвид тайната любов, тайната мъка, тайната завист и тайното желание за свобода. Има предвид извиканите желания, ама споделени на ръба на вратата в тоалетната, защото в тази тоалетна шефът няма да чуе колко мразиш работата си и него, а и от вратата на една тоалетна можеш да се обадиш на мъжа или жената, които обичаш тайно, докато живееш с други. И така… За моята баба, смалена в годините до 148 см, истината е, че иска да ме прегърне. Другата истина за живота и смъртта си я носи от години… , от онзи ден, в който научи, че тежи на една държава. Иначе е лека баба ми. 45 кг. Не знам кога ще я видя. Не знам дали ще я видя.
Приятелка ми звъни. Изпратих й снимка от нощното велокаране. Ели не беше излизала четири дни. Аз имам страх от несвобода. Карахме час. Изпратих на приятелка четири усмихнати очи. Всичко друго беше зад шалове. И тя ми звънна. Ядосана била. За такива като мен трябвало да има солена глоба.
Такива като мен! След декември имам слаб имунитет. Мога да го създам в движение, активност и въздух. Имунитет, с който да преборя вирус, ако се наложи. После ме пита защо съм толкова смотана и се правя на смела. Аз не съм смела. Не съм и страхлива. Знам точно къде е границата в една секунда между живота и смъртта.
Почувствах се обречена, когато бях жива. Когато седях у дома, тресях се и се ядосвах на въпроса „Как, защо, кога съм пипнала рак“. Най-добрия сред злокачествените, ама рак. Не съм ли изпитвала страх, че ако се разболея от корона, ще остана сама в болницата. Сама? Бях сама в София, когато дойдох за операция преди 3 години и сама изпаднах в криза, и сама бях, когато ме завързваха с колани. Не се ли питам какво ще стане, ако вирусът ме намери… Не. Обаче месец се питах дали пак няма да дойде… той. На друго място. В друг живот, когато ще съм забравила. И после си обещах да не изпитвам страх. Да живея. Колкото ми е даден живот.
Не съм смела. Не съм и страхлива. На Цветница преди седем години се озовах в интензивното с множество щети и пробит бял дроб. Мъжът ми ме държеше за ръката. Докато разрязваха внимателно бельото, което пазех за специални случаи и което облякох точно в онази сутрин, мъжът ми не спираше да пита какво става. „Ще се събуди, нали?“ Лекарят ни даде бърз съвет, да си кажем премълчаното. Аз обаче и тогава премълчах. Премълчах го, за да мога да гледам човека в очите, ако и когато се върна в живота.
Лекарят ме погледна толкова дълбоко, че усетих как се разхожда с погледа си във всяка моя вена и там е видял това, което мълчаливо ми казваше. „Имала си хубав живот. Обичала си. Не си излъгала. Не си ранила.“ Аз и тогава бях готова да не се събудя. Събудих се. И затова не ме е страх. Защото края съм го преживяла в живота. Може да помислите, че е високомерно да говоря така.
Аз го наричам честно.
Знаете ли от какво ме е страх. От много хора. Хора непознати. Хора, които в търсачките си имат търсене как да запазят изкуствените си мигли по-дълго и други такива неща. А в търсачките има доста важни моменти. Написани кротко и кратко, умно и преживано. Иска ми се да вярвам, че всички мерки сега се взимат за хората, а не се оправдават от ситуацията.
Какво ми пречи да повярвам напълно в това. Ами, лесно е… Размахването на пръст, тонът, с който ми обясняват колко е ценен моя живот, вкарването на хората в граничност – тези от парка срещу тези вкъщи.
Вирусът като извънредна заплаха и страхът на хората, силно се надявам да не оправдаят мерки за ограничаване на свободи, извън които дори и смешките ви за тоалетната хартия да се оценяват като антидържавни. Защото тогава страхът ще ни раздуха живота преди изобщо да ни е хванал вирус.
А само преди три месеца мислех, че зимата ще бъда столичанка, а лятото ще поря вълните с лодка. Не дадох никаква мечта на пролетта и сега тя ми го върна.
Яна Борисова