Неизбежната война

Словесна война се разрази между Георги Коритаров и Кеворк Кеворкян. Уникалният спор в ефир се завихри в предаването на Велизар Енчев по телевизия СКАТ. Уволненият от НТ Коритаров бе атакуван фронтално.

Направи го известният телевизионер и баща на „Всяка неделя" с категоричното твърдение, че Коритаров е рекетирал олигарха Валентин Златев. Обвиненият отрече категорично. Репликите в предаването на живо бяха толкова горещи, че рейтинга на СКАТ в този момент счупи всички рекорди. Ръководството на телевизията реагира светкавично: свали следващите предавания от програмата и удължи времето на Енчев. Три часа продължи бурята, в която се чуха и обидни квалификации, и закани за съд, и дори реплики, които досега не са прониквали в телевизионния ефир. Като кислород на пожар подейства и включването по телефона на Диана Дамянова, собственик на агенция D & D, която отговаря за връзките с обществеността на Валетин Златев, шефа на „Лукойл".

За повод на избухналия остър сблъсък най-общо казано послужи темата за уволнението на Коритаров от Нова телевизия. Темата намери логично продължение в публикация на Кеворк Кеворкян във в. „Труд" в неговата рубрика „Приказки за телевизията". Публикацията е със заглавие „Рекет". Тя бе прочетена от Коритаров направо в студиото и предизвика неговото категорично несъгласие с някои от изречените мисли. – "Хванат за топките, Коритаров не направи две неща – много важни, и дори съдбоносни за него. Той реши, както винаги, да манипулира – в случая обаче го стори със себе си. Какво не направи. Не показа и не коментира първи писмото на шефа на „Лукойл" Валентин Златев, което го обвинява в рекет – вместо това той се направи, че то не съществува, и се опита да внуши на публиката, че е уволнен заради публикация на „жълт" вестник („Уикенд"). Не даде под съд Златев за клевета. В този момент всичко приключи и Коритаров отиде в канализацията".

До този момент Коритаров хладнокръвно отговаряше на въпросите на Велизар Енчев в студиото. Чрез есемеси пък 84 на сто от зрителите изразиха несъгласието си с неговото уволнение. В разговора, макар и не съвсем пълноценно, участваше и председателят на Съвета на директорите на дружество „Топлофикация" – Правец Светлана Василева. Същата, която неотдавна от сутрешния блок на Нова потвърди думите си, изречени пред германския журналист Гюнтер Рот, че Правец е частен град и е владение на фамилията Златеви. Снощи тя пък бе обвинена от юридическия съветник на община Правец, че е никоя в дружеството и изрича стопроцентови лъжи.

Прочитайки статията на Кеворкян обаче Коритаров се почувства длъжен да отговори на някои от нападките. „Искам да заявя, че моите топки са железни и високоволтови, и който ги хване – умира", изрече той в ефир.

През това време Кеворкян вече се бе включил по телефона в предаването и светкавично го нападна с обвинения, че ако въобще имал някакво достойнство, трябвало да даде Златев на съд, но не го е направил, защото е страхливец. Освен това Кеворкян категорично заяви, че вярва повече на писмото на шефа на Лукойл, а не на Коритаров. В спора бе намесено и името на столичния кмет Бойко Борисов, който Коритаров преди това бе обявил за свой приятел, който всъщност го запознал със Златев. Гневът на спорещите доминираше и размяната на реплики ставаше все по-остра и всички опити на водещия Енчев да успокои обстановката се провалиха. Въпреки това той не загуби самообладание и успя да проведе докрай уникалния спор, въпреки връхлитащата от всички страни словесна буря.

По някое време към 22.00 часа, със студиото успя да се свърже и Диана Дамянова. Тя заяви, че няма да разговаря с Коритаров и потвърди всички обвинения към него – че е рекетирал Валентин Златев. Коритаров бурно отрече, като обясни, че Дамянова не била присъствала на нито една среща между двамата и затова нямала право да твърди каквото и да било. Дамянова отказа да чуе отговора на журналиста, потвърди още веднъж думите си и след това затвори.

Не съм в състояние да предам точно всички раплики и твърдения, прозвучали в това „кърваво" дерби, както биха се изразили някои. Нямам и такова намерение, нито е нужно. Вероятно СКАТ ще повтори и потрети предаването на Велизар Енчев и тези, които са пропуснали снощната „война", ще могат да я видят и чуят.

Много по-важно е нещо друго. Кеворкян и Коритаров може и да си изпуспускаха нервите на моменти, но те казаха много тежки истини за състоянието на българската журналистика в момента. Досега имаше само отделни опити да се вдигне завесата пред това, което се случва в родните медии. Сега вече е ясно: те не просто са в плен на свои грехове и грешки, а са поставени в ъгъла. Ухажвани от властта и политиците, купувани и препродавани от бизнеса, прелъстявани финансово от мнозина, които искат да са на първите им страници и в най-гледаното време, използвани и манипулирани в навечерието на избори, те изгубиха най-ценното – свободата си. Свободно слово просто няма, а е възможно никога и да не е имало. Това че Ботев е бил цензуриран от Каравелов например е потвърждение на тази констатация. Тя е тъжна, но вярна и едва ли изненадва някого. Българското общество може и да се е правило, че вярва на медиите, но това е повече маска, гримаса, отказ от спор.

Периодично се чуват и високодецибелни възгласи, че у нас нямало честни и смели журналисти. Че журналята криели истината, били поръчкови и се изживавяли като манипулатори на общественото мнение. Такива има със сигурност. Висоцки казваше, че не е бил на война, затова не може да каже дали е смел…

Какво означава у нас да напишеш или изречеш пред микрофон и камера нещо, което обществото нашепва, шушне, украсява като приказка, понякога зловеща приказка. Да, говори се за корумпирани политици, за престъпни групировки, които имат хора и във властта, и в нейните структури като МВР, следствие, дори в независимите съд и прокуратура. Говори се, споменават се имена, цитират се умопомрачителни цифри, сочат се механизми за открадване на милиони и дори милиарди. Но се говори под сурдинка. Обществото очаква журналистите да изрекат всичко това на глас. В не малко случаи това се прави или поне намеква, подсказва или описва по езоповски. Но кой е този смелчага, който сам ще си сложи главата в месомелачката на властта? Защото за да го направи, един журналист трябва да усеща зад гърба си подкрепата на стотици и хиляди недоволни българи, които не се свиват и излизат на митинги, на протести, които блокират пътища и площади, които заявяват, че са срещу корупцията и олигарсите. Такива участници в граждански инициативи у нас се броят на пръсти. Стотина неорентирани младежи излизат на екопротест. Арестуват половината от тях, а през това време „възмущаващите" се по принцип граждани минават покрай тях, забързани с покупките за вечеря. Каната с вино е по-голям магнит за българина от революционни действия. Роберто Савиано, авторът на книгата „Гомор" е осъден на смърт от неаполитанската мафия. Него го охраняват, не пие бира с приятели, избягва публични изяви. Но зад него са стотици хиляди италианци, които излязоха на протести и шествия срещу мафията. Зад него са карабинерите и прокурорите, които всеки месец вкарват в затвора нови и нови представители на престъпните кланове. Той усеща тази подкрепа и това сигурно е велико усещане, щом режисьори и актьори се събраха и направиха филм по книгата, който е сочен за потенциален носител на „Оскар" от критиката. Нещо се случва там, има заплахи, но има и масово противодействие. Битката не е бутафорна и мирише на смърт, но мечовете са извадени, примирие между закона и престъпния свят няма да има, макар сраженията да се водят с променлив успех. Така става там, където обществото не се е нагълтало с приспивателни. Това ни каза снощният нелицеприятен на моменти спор между Коритаров и Кеворкян.

У нас дори някой журналист да надигне глас, да изрече очевидни дори истини, се превръща в опасност и мишена. Първо го обявяват за луд. След това за нереализирал се мрънкялник, който плаче по изгубена кариера. Трето действие е свързано с лишаването му от възможност да работи и храни семейството и себе си. Няма да ви давам примери, поразмърдайте си мозъците и ще ги видите около вас. Следва омаскаряването на съответния проговорил журналист. Кратко активно мероприятие и той вече е човек на мафията или поръчково момче, използвано за парцал в дадена акция и след това изхвърлено на боклука. Ако и това не помогне – идва ред на физическото насилие. Кой в 21 век е готов да пада жертва на тъмни сили, които дори не могат да бъдат идентифицирани от съответните инстанции. Дори в Чечня, Афганистан и Ирак нещата са по-ясни: знаят се нашите, знаят се и онези отсреща, колкото неясна да е самата философия на войната. Там знаеш, че бедата те дебне зад всеки ъгъл и можеш да си сложиш бронежилетка, да притичаш приведен, да се скриеш зад стена. Тук си сам, а когато биваш атакуван, чуваш единствено иронията на околните. Съчувствие можеш да очакваш единствено от най-близките ти, които също са умрели от страх. Това не е оправдание за липсата на свободно слово, а казване на истинските обстоятелства, които го стягат в примката си, както бе описал това Фучек.

Днес не е по-различно, по-старшно е. Защото няма идея, липсва истински мотив за саможертва, колкото и претенциозно да звучи това. Днес повечето от нас са като онези курви, които вървяха след войниците в онзи великолепен италиански филм със същото заглавие. Храним се с това, което ни подадат или платят срещу медийните свирки. Грубо ли? Грубо, но истина.

Да, има и журналисти, които си плачат за общественото презрение. Кой отрича това. Но не са ли точно те, които са в правителствения самолет, на приемите в „Бояна", накичени с държавни награди, на яхтите на властта, с дебели банкови сметки. И защо „революционното" общество е готово винаги да им ръкопляска, когато говорят небивалици за „ролята на четвъртата власт за утвърждаване на демокрацията", когато изричат панагирици за очевидни некадърници от властта, когато пиарстват на „лошите вълци" от индианската притча на премиера Станишев, разказана на червения конгрес онзи ден. Някой викна ли по време на елейните им слова, че лъжат, че са лицемери. Някой свали ли ги от сцената, този Олимп на фалшивото медийно слово? И когато все пак се появят плахи критики срещу тях, веднага се посипват хули срещу дръзналия да наруши статуквото. Има срещу кого да се бори словото, но няма съмишленици, съюзникът, българското общество, предпочита да е зрител. И с право, защото да изразиш подкрепата си с декларация за някой смачкан и унищожен, е по-лесно и безопасно, отколкото да застанеш до него и да му подадеш ръка.

Вратата към тази дискусия отвориха Кеворкян и Коритаров, макар и с груб език, но пък кому са нужни дантели и префърцунени жестове в такава ситуация…

Излезе малко дълго. Темата обаче си заслужава. И разберете, че не става дума само за медиите и свободното слово. Става въпрос за свободата въобще.

Защото ако можехме да застанем зад журналистите, ще можем да застанем и зад металурзите, и зад животновъдите, и зад учителите, и зад медиците… Повече хора по-трудно се бият.

Огнян Стефанов

P.S. През май 1789 година Луи ХVІ свиква във Версай събрание на Генералните щати, за да определи кои съсловия ще упражняват властта.

В първото съсловие били избрани триста благородници.

Във второто – триста духовници.

Третото съставили 600 представители на народа.

Няколко години по-късно Едмънд Бърк, ирландски политик, посочил галерията на пресата в Камарата на общините и казал: Ето ви четвъртата власт и тя е по-важна от останалите. 

Може това още да е така някъде, но не и тук. Причините са известни.

www.frognews.bg