НАЧАЛОТО НА КРАЯ и още за бутафорните скандали с фесове, пищови и ножове

За да покаже какво би станало, ако вярващите изпълнят поръката на своя духовен водач, Мехмед Мехмедов влиза в джамията с нож и пистолет и услужливо позира с тях пред журналисти за снимки. После разпалено пита пред микрофоните какво иска от тях ходжата. Да ги превърне в камикадзета? Да се снабдяват от „Арсенал” с бронежилетки и пищови, що ли? И то, когато светът е заплашен от ислямски тероризъм? Да пламне искра и да подпали града им? Разбира се, въпросите са риторични, а патосът им-насочен срещу Дормуш, човекът на главния мюфтия Мустафа Алиш Хаджи в Казанлък. Възмутеният му опонент с калъча и пищова подава жалба в Районната прокуратура за подбудителство към джихад. Едва ли в нея думата „джихад” е употребена директно, но явно прозира в подтекста. Както и в сценария на сътворения скандал.

Тук е мястото да се каже, че Мехмед Мехмедов, довчерашен секретар на местното джамийско настоятелство, е от лагера на Недим Генджев-претендентът за легитимен главен мюфтия и бивш офицер от ДС. След избухналия в понеделник сутрин скандал в мюсюлманския обреден дом в Казанлък, следобед Мехмедов превзе със своите хора джамията на основание на връчена му от Пловдивското мюфтийство заповед за назначаване и сложи ръка на вакъфските имоти. А мюсюлманите в града разбраха затова от медиите.

Оттук нататък думата има ДАНС. Нейните агенти ще разследват имало ли е или не подбудителство към действия срещу закона и държавата. Това е накратко историята. И ако човек се откаже от по-задълбочен анализ, тя изглежда доста смешно. Защото позиращият с пистолет и нож Мехмедов е точно толкова комичен, колкото и Али Юзеиров с неговия червен фес, който не сваля дори, когото се появява в ТВ предавания.

Издигането на бутафорни паметници, както размахването и дрънченето на оръжия (Мехмедов твърди, че притежава напълно законно пистолета си, макар че в Казанлък сигурно във всяка къща има поне по един) са част от един и същи арсенал. На едни и същи лица. Те сътворяват скандалите, раздухват ги, и после ги потушават. След като са постигнали ефекта си.

Тези скандали обикновено обслужват една и съща формация. Тя има претенцията да е либерална партия, а всъщност е замислена и изградена като пирамидална структура с азиатско-феодални табиети, която паразитира на гърба на едно съзнателно маргинализарано и тотално зависимо от държавата малцинство. Трябваше да изминат години от началото на прехода, когато идеята за тази партия бе родена в интелектуалните експериментални лаборатории на БКП и реализирана чрез тайните й служби(както между впрочем и цялата опозиция), за да проумем какво се е случило. Както жадните за печалби фармацевтични компании „изпускат” вирус, а после не могат да контролират неговото разпространение и жертви, така днес средите, създали тази партия, със сигурност горчиво осъзнават невъзможността да опекунстват  отрочето си. Двайсет години по-късно то е пораснало, изживяло е детските си болести и пубертетските си бунтове. А елитът на този политически експеримент се възпроизвежда във всяко следващо Народно събрание. Тази „партия” е често в управляващите мнозинства, а когато е в опозиция, държи да бъде съобразявана. Тя търгува със своето влияние и гласовете на своя електорат. И винаги печели, дори когато губи. Особено преди избори. Особено преди президентски.

Тази формация, за разлика от останалите политически партии у нас, не е сменяла своя лидер, поставен начело от ДС. И няма да го смени с инструментариума на демократичните партии. Това би трябвало да са разбрали всички, които са се опитали да се разбунтуват срещу него и обкръжението му. Лидерът знае добре, че могат да го остранят единствено вероломно. Както са правели това султаните в Османската империя със своите братя. Затова навярно живее в перманентен страх в своите сараи. Не е ясно доколко изпитва страх от Бога, но със сигурност го сполетяват кошмари от дните на живота му. Но тъй като това е лична сфера, няма да навлизаме в нея.

 Силата на тази партия е в нейните избиратели. Само че тези, които все още изпитват страх и „респект” от държавата и носят раните, които им нанесе т.нар. възродителен процес, са все по-малко. През годините на прехода те бяха лесно манипулирани и верски. Голяма част от техните синове и внуци, обаче, поеха пътя на емигранството и сега издържат своите бащи в напълно забравени от държавата и партиите региони на държавата ни. Тези млади хора имат избора да се върнат, защото в Европа ги дебне друга опасност от маргинализация, но това е съвсем отделна тема. В България те вече няма да могат да бъдат така лесно манипулирани, както бащите и дядовците им. Колкото по-бързо и повече станат икономически независимите и образованите в тази общност, толкова по-силна и независима ще става тя. И толкова по-слаба партията, която паразитира на гърба им заедно с духовните им водачи, две десетилетия.  

Венелина Попова