« Върни се назад Публикувано на 22.04.2014 / 10:09

НАТО ЗА ЛИЧНА УПОТРЕБА. ТРАБАНТИ И ТАНКОВЕ

 

Покрай разпада на Украйна се случи още нещо важно – поне станаха известни руските агенти у нас. Нямам предвид дежурните залагания на някои нашенски русофоби, чиито задници иначе още ги сърбят от Москва, обаче периодично посочват с пръст един или друг политик или интелектуалец, който им изглежда подходящ за профила на руски агент. Става дума за съвсем друго, което би трябвало да е и далеч по-достоверно – тия дни социологическо проучване на „Галъп интернешънъл“ обяви, че само 21 процента от българите подкрепят санкции срещу Русия. Следователно останалите съвсем спокойно можем да ги пришием към проклетата руска пета колона, дано чума да я тръшне.

Това обаче мина някак незабелязано, удавено в русофобските изхвърляния на нашите книжни тигри. А си струва да се замислим над този факт, макар че той едва ли е изненадващ за по-проницателните наблюдатели, за които риториката на нашите русомразци винаги е била куха, по-скоро патетична, отколкото смислена; фанфарите обичайно ги надуват хора, които далеч не може да бъдат приемани сериозно. Край тях се нареди и военният министър Найденов, който стана за смях с оплакванията си, че руската авиация непрекъснато нарушава въздушното ни пространство и по този начин изтощавала нашите самолети. Ако Найденов го беше казал от някаква канцеларийка в президентството, щяхме да приемем, че той и Плевнелиев сричат от една и съща библия; обаче Найденов е от ветераните на „Позитано“ 20, правоверен комунист е и неговите твърдения изглеждат комични. „Този пък на кого иска да се хареса?“ – неизбежно се пита човек и трудно ще намери отговор.

Извън останалите сакатлъци на Прехода, които са безбройни, и по отношение на Русия за четвърт век не успяхме да изградим смислен промисъл, както, впрочем, и към НАТО. С Путин си остри молива журналистическият дребосък, обаче Станишев, който вече е започнал да мухлясва като лидер на БСП

и досега не е казал нещо, което да бъде запомнено. Нашите първенци, които и без друго не блестят с особени прозрения, са царе на смътното говорене.

Подобно е и отношението ни към НАТО. Всъщност, това беше ясно от самото начало – още от онзи ден, когато Паси качи на прословутия си трабант тогавашния шеф на алианса Вьорнер и го повози из софийските улици. И всички трябваше да се просълзим от тази картинка. Някои угодници започнаха да търсят исторически внушения зад тази обиколка, искаха да я извисят до някаква внушителна метафора – вместо веднага да схванат, че тя и до края ще си остане бутафория.

Трабантът като несръчен продукт на социализма, понесъл Вьорнер, трябваше да се превърне в символ на промяната, остроумно да посочи края на една ера и началото на новото ни военно могъщество, окрилено от поредния ни съюзник. Точно това се и случи – и сега се оплакваме, че единствения ни изтребител руснаците го разкарвали излишно, за да го изтощават… и прочее глупости Плевнелиеви, на които приглася и Найденов. Изключвам, разбира се, шеметната кариера на самия Соломон, който по едно време дори искаше да оглави Алианса – и нямаше да е зле,за да придаде известна артистичност на неговия залез.

През 80-те години на миналия век и нашите военни паради, по примера на руските, показваха едно прилично въоръжение. Тогава светът добре си даваше сметка, че многочасовото дефиле на Червения площад в Москва не е проява само на имперската грандомания на сенилните кремълски старци. Да, руснаците се правеха, че не могат да произведат дори един нормален автомобил за ширпотреба, обаче иначе можеха да попилеят света за броени минути; а онова с автомобилите си беше просто рутинен номер и ясен знак докъде трябва да се простират мечтите на потребителя – и, да ви кажа, сега това ми се вижда доста честно. И софийските паради ги биваше, руснаците ни доставяха всичко необходимо, дори турските военни аташета си плюеха в пазвите по време на деветосептемврийските манифестации – а сега ни остана утешението да се задоволяваме с едно видение, в което самотно дефилира пърпорещото трабантче на Мони. Между другото, не искам да развалям сънищата ви, но тия дни се случи нещо доста странно – 27 моряци от американския ескадрен миноносец „Доналд Кук“, наврял се по никое време в Черно море, били подали молби за напускане, понеже над тях непрекъснато прелитали руски самолети Су-24, които блокирали изцяло комуникациите на кораба, а изглежда, са пълнили и с някакви бръмбари клетите им глави. Не е ясно доколко достоверна е тази история, или е някаква сръчна мистификация – руснаците са големи майстори в това отношение, обаче за всеки случай Найденов може да излезе с някаква декларация. Освен мистификатори руснаците са и големи шегаджии – и направиха за смях онази Нюланд дори я принудиха да се оплаква, че нахлуват в личното й пространство, понеже подслушвали разговорите й, докато подреждала сегашното успешно украинско правителство. Предателят Сноудън сигурно се е задавил от смях от тия оплаквания. А ние да се молим някой заблуден Су-24 да не прелети над трабантчето на Мони, това направо ще разбие натовските ни комуникации.

Впрочем, Паси, като изключим, разбира се, собствената му кариера, се оказа безподобен, макар и интуитивен майстор на политическото шаржиране. И днес атлантическите ценности, за които той се вайкаше усърдно като платена погребална оплаквачка, се изчерпват с един-два изтребителя, и то руски. А отношенията ни с Алианса са също толкова фиктивни и дори притворни, колкото и с всичко останало.

Никога и нито едно правителство не отпусна за нуждите на отбраната средствата, които са задължителни по договореностите ни с НАТО – нашият принос, както винаги, се изчерпва с темпераментни декларации. Само Симеон показа трезвост, когато в първата емисия на „Всяка неделя“ през далечната 1999 г. изговори достатъчно ясно, че НАТО е скъпо за нас удоволствие и ние не сме готови да го преглътнем. Жандармите на Костов не му лепнаха още тогава

етикета на руски агент, макар и преоценен

защото той им изглеждаше по онова време доста безопасен. Когато тия дни Паси поиска НАТО да разположи у нас ядрени ракети, Алла и Чавдар Георгиеви публикуваха един забележителен шарж – Соломон е яхнал все същия си трабант, който обаче вече има и оръдие и поне от разстояние може да мине за танк. Това е наистина извънредно остроумно проникване в една историческа бутафория.

Покрай нея обаче някои хора направиха завидна кариера. Същият Соломон обаче през годините не каза и дума, че България практически не изпълнява задълженията си към Алианса – като изключим собствените му клетви за вярност или акциите му на търговски пътник, докато рекламираше някой американски самолет. Отношението ни към НАТО си остана на нивото на политическото хилотене, на разходчиците с трабантчето. И, разбира се, на театрото с орденчетата, с които накичваме натовските шефове – сега пък Плевнелиев имаше тази чест и със сервилно подскачане връчи орден „Стара планина“ на Расмусен. Специално на този орден отдавна му е изтърбушена душичката – все се репчат, че Първанов го бил дал на някакъв оръжеен търговец, но си мълчат, когато се подхвърля на някои съвършено случайни чужденци в един направо безсмислен ритуал. Дават го на Расмусен, обаче вече месеци наред се стискат да удостоят с него художника Георги Павлов, макар и посмъртно – защо им се свиди да уважат паметта на Павлето, никой не може да обясни. Да накичиш Расмусен, когато си останал с един изтребител! – тази гъзолизническа демонстрация можеше да се направи и по-впечатляващо.

Виждам го шефа на НАТО да крачи тържествено през площад „Демокрация“, край него подскача Плевнелиев с табла в ръце, а отзад Найденов развява Самарското знаме така и двете Империи ще бъдат доволни.

Хора като Паси редят единствено собствения си пасианс, нищо повече. Така го нареди преди време и Николай Младенов-Отцеругателя – мрънкаше врели-некипели и накрая го наградиха със сладък пост в ООН. Сега наблюдавайте какви ги върши пък Вигенин – какъв пасианс реди той за себе си. Тия хора използват всяка кауза единствено за своя употреба и този номер винаги минава. Те са героите на един примитивен бартер – сладки, макар и празни думи на преданост срещу осигурено рентиерство в бъдещето… докато България се сдобие със 100 изтребителя Ф-35. Нали.

Онзи ден се разбра от Алекс Алексиев – а на него може да му се вярва – че търпението на западните ни ментори/надзиратели е на привършване. Всъщност на привършване е времето на куците съглашения – за какво му е на НАТО бедняк, който угоднически те сиропира, но иначе не може да си купи нито един нов изтребител. Ние се заплесваме по празните брътвежи за оградата срещу бежанците на турската граница – а пропускаме да забележим, че почти е построена една вътрешна ограда в самия Европейски съюз, която ще ни държи в неговото гето, вече се чуват и предупредителни изстрели да се прибираме в него.

Изначалната ни несъвместимост с онзи свят винаги е била очевидна, но днес тя има направо трагични измерения – обаче продължаваме да се преструваме, че не забелязваме това. Ние сме доволни да виждаме в едно трабантче натовски танк. Ние понасяме и най-гадните каламбури, които Времето съчинява за наша сметка, и дори ги преглъщаме с удоволствие. Нашите русофоби могат да врещят до второ пришествие за енергийния вампир Русия, обаче мълчаха като посерковци, когато Костов даде Нефтохим на същия Вампир. Плачат за Крим – но и през ум не им минава, че утре Турция може да прояви същия апетит и заради „своите“ хора у нас. Като нищо. И дори само на думи да го направи – ние ще сме свършени. Навремето (май 1989-а) Тургут Йозал направи грандиозен антибългарски митинг в Бурса – и това беше достатъчно Живков да се уплаши и окончателно да се откаже от нашите турци. А иначе се изживяваме като смелчаци – дори тогава, когато танкът, който управляваме, си е просто един трабант, направен от картон.

Кеворк Кеворкян

В. Преса

Други публикации на автора можете да намерите в kevorkkevorkian.com, както и в сайта vsyakanedelya.blitz.bg, който представя звездни моменти от легендарната програма „Всяка неделя“.

 

 

«