НАРЦИСИ В АКЦИЯ

Враг на гражданските протести не е онзи, който критикува промъкналия се в тях фалш, а „приятелите“, които превърнаха протестите във фарс и потопиха светлата гражданска енергия в локвата на посредствеността и кича.Споделих във Фейсбук снимката от „седящата професорска стачка“ с краткия текст: „Горките, докъде се докараха…“ Честно, не беше подигравка, а по-скоро опит да изразя искрено съжаление към печалното самоизобличение на т.нар. български интелектуален елит.

Последва гневен коментар от уважаван приятел:

„Когато Сталин направи блокада на Западен Берлин, университетски преподаватели организираха мълчалива подкрепа на своите съграждани – за да покажат, че ако гладуват обикновените хора, гладуват и те. Същото правиха професори и доценти в Будапеща’56, Париж’68, Братислава’68, Вроцлав’80. И тогава соцпропагандата също пишеше – жалки са, горките; продали се на империализма, горките; безделници и социопати, горките; я да им видим продукцията на горките!“
Отговорих му, че аналогиите са повече от абсурдни, защото в нашия случай става дума само и единствено за бутафория.

За преиграване и нарцисизъм, при това особено нелепи. Какъв ти тук Сталин, каква Будапеща’56, след като насядалите по жълтите павета отлично си дават сметка, че не са заплашени от репресии?
Уви, вече знам, че критиките към подобни акции автоматично превръщат критиците във враг на протестите. Даже наскоро получих хабер от интелектуалка (или поне така е представена в няколко декларации на „интелектуалци“), която ми е написала:
„Ти озверя. Буквално… Тъмната страна, в която ти сладостно се потопи, те претопи… Към днешна дата, освен че те съжалявам, мога да ти пожелая следното: дано се случи апокалипсис, който да унищожи Google, за да не четат един ден твоите деца какво си писала – не, изсипвала – от дъното на нечовешка злост (откъде я взе, за Бога?!)“

Да, „за Бога?!“, ей такива ми ги е натракала интелектуалката, загрижена за моята душа и децата ми. А като нея вече са десетки. Занимавайки се седмици наред със скромната ми персона, те очевидно не са разбрали най-важното: враг на гражданските протести не е онзи, който критикува промъкналия се в тях фалш, а „приятелите“, които превърнаха протестите във фарс. Онези кръгове, които заради политическите/икономическите си интереси или пък просто от суета и бездарие претопиха и потопиха светлата гражданска енергия в локвата на посредствеността и кича.
Не знам защо още не са го разбрали. Или се правят, че не са го разбрали?

Допускам, че на някои им се струва геройство да седнат на жълтите павета, докато тече шестият месец от началото на протестите. Упрекът ми обаче не е към закъснялото им пришиване към гражданското недоволство.

Опитът да се превърнат в центърна негодуванието към текущата власт и изобщо към статуквото датира от края на юни, което принуди мнозина автентично разгневени да се отдръпнат и до голяма степен отвратят.
„Доживяхме времена, когато да си дисидент, означава да не протестираш“, пошегува се един умен приятел. Но „шегата“ му всъщност е плод на тревожни наблюдения.

На първо място – че протестиращият интелектуален елит (или поне най-амбицираната за себеизява част от него) се оказа негоден да предложи идеи и смисленост. И на второ – че се показа не просто прекалено чувствителен и твърде егоцентричен, а направо зъл и склонен да остракира всеки глас, различен от неговия.
Ако титулуващите се като интелектуалци бяха демонстрирали липса на въображение и донякъде обяснимо желание да бъдат заснети в пърформанс, щеше да изглежда единствено жалко. Все пак по време на т.нар. преход тези хора не предоставиха доказателства, че могат нещо повече от това да негодуват „настолно“, в отбрана компания, без риск да бъдат издадени, че не харесват царя, Доган, тройната коалиция, Първанов, ГЕРБ, Сидеров, Янев и прочие. Е, малцина се осмеляваха да изразят несъгласието си и публично, но го правеха рядко, особено когато трябваше да се заяви позиция спрямо Бойко Борисов или Цветан Цветанов.

Не си спомням например тези интелектуалци да са сядали на жълтите павета, след като бившият финансов министър нарече учените от БАН „феодални старци“. Не си спомням да са сядали на жълтите павета, когато крепител на предишното управление беше същият Сидеров, срещу когото сега недоволстват. Не си спомням да са сядали на жълтите павета, когато при тройната коалиция имаше учителска стачка, на която настоящият премиер се подигра с думите: „Айде да разтуряме седенката!“ Не си спомням да са сядали на жълтите павета и по време на февруарските бунтове от тази година, когато хора се самозапалваха заради мизерия и от безнадеждност.
На този фон „седящата професорска стачка“ от 25 ноември изглежда някак… цинично. Но пак казвам, тя нямаше да е толкова нелепа, стига да липсваше величавото самомнение на участващите в нея, че извършват граждански подвиг.

Впрочем, когато призивът за колективното сядане на „хабилитирани“ лица и „публични интелектуалци“ беше взет на грандиозен подбив във Фейсбук, все си мислех, че драматурзите на тази трагикомедия ще се откажат да я реализират на практика. Те обаче не само насядаха, размахвайки екземпляр (че някои и два) от конституцията, а междувременно решиха да опаковат акцията си като протест срещу „нахлуването на полиция на територията на висшите учебни заведения и зачестилите случаи на възпрепятстване на достъпа до университетски сгради и академични читални“. Излязоха и с декларация, в която напомниха, че академичната автономия е гарантирана от чл. 53 на конституцията, чието нарушаване „заплашва съществуването и функционирането на самата правова държава“.
Тъкмо тук е мястото да припомня, че именно студентската окупация, която тези хора подкрепиха, представляваше драстично нарушение на университетската автономия. Нарушение, което не беше спряно с „нахлуване на полиция“, а защото малобройната група окупатори сама реши да го преустанови. По една причина – не съумя да излъчи послания, различни от тези на износилите се граждански протести, за което вина носят най-вече оплелите ги в собствените си политически сметки преподаватели.

Вместо да се извинят, задето се възползваха от наивността на „децата“, както наричат студентите си, нарцистичната групичка академични интелектуалци продължи да се бута под прожекторите. Но

има и добра новина!

Благодарение на прожекторите тя вече беше осветена какво представлява. Вече е ясно например, че „моралните авторитети“ разделят хората на количество и на качество, на орки и елфи. Че могат да стигнат дотам да призовават за протести под прозорците на несъгласни с позициите им журналисти. Че се имат за праведни и непогрешими, напълно отхвърляйки различното мнение, което възприемат единствено като проява на озверяване и злост.
Протестната вълна им даде възможност за промяна на кариеристичните траектории и на политическите обвързаности. Въпреки че основната задача на интелектуалеца при социални и политически бунтове е да обяснява и просвещава, да влезе в ролята на посредник между властта и недоволните, тези хора предпочетоха фалша, вместо да застанат на точното място в точното време…

През 1928 г. Николай Ердман имал смелостта да го направи. Написал трагикомедията „Самоубиецът“ („реквием за унищожението на руската интелигенция“), с което рискувал да бъде заточен пет години в Сибир. Сталин не само забранил пиесата, но и в продължение на следващите 60 години никой не се осмелявал да споменава името на Ердман. И при Хрушчов, и при Брежнев, дори при Андропов и Черненко.
Давам този пример, защото се разчу, че следващият пърформанс на жълтите павета ще е сцена от „Животът е прекрасен“ – постановката на Сашо Морфов по (основно) тази пиеса на Ердман.

Изборът на трагикомедията, струва ми се, този път е чудесен. В главния персонаж Семьон Семьонович Подсекалников, решил да промени нещо в живота си, като се… самоубие, може да се огледа цялата ни т.нар. интелигенция. Защото без нейното съучастие в подмяната на „прехода“ – било чрез мълчание, неумение да предложи алтернатива или постоянно вторачване в пъпа си, днес обществената картина със сигурност щеше да бъде различна. 

Любослава Русева

В. Преса