Моля, подслушвайте ме!
Искам да ме подслушват. Само не знам къде да се обадя и да подпиша, че съм съгласна. Съвсем сериозно. Много държа да ме слушат – за мое лично спокойствие. Нямам какво да крия – не съм член на партия, не съм депутат, не съм в нито една от властите. С изключение на четвъртата, ако още се води власт. Журналистка съм и много, ама много държа да ме включат на подслушване. Каже ли ми някой нещо заплашително и хоп! Олепват го. Така спестявам и разкарване до полицията, до прокуратурата, спестявам писане на обяснения. И нулевия резултат накрая спестявам.
Навремето в. „Труд” публикува как Йордан Соколов уредил да ме слушат покрай Виктор Вълков, и прочие люде. Публикацията се казваше ”Йордан Соколов заплоди демокрацията с уши” – много вълнуващо беше. Не го прочетох, а ми се обади приятел и така разбрах от вестника, че ме слушали. Не се притесних, а по-скоро развеселих, като се замислих какво може да са чули момчетата със слушалките. И какво стана? Някой да потърси сметка от Соколов? Няма такова нещо. Човекът си живее спокойно и даже бързо го забравиха.
Засега не мога да се сетя за мое участие в престъпление, което да бъде повод за подслушване, но пък съм готова доброволно да си ме слушат. Така ще научат как ме изнудваше това лято един добре сложен „бизнесмен”, облечен марково, с име Борис Б. – да продам на всяка цена единствения си имот. Бил на централно място, в сградата на „Московска” №3, а хора на най-богатия българин, любител на изобразителното изкуство взели, че я изкупили…
Голяма суматоха беше с това изкупуване и убеждаването „доброволно” да си продам имота и аз. Това бивши подсъдими.jpg)
по делото за убийството на Андрей Луканов, това загадъчен мъж с еврейско име /нямам нищо против/, това структури на Европейския съюз и разни други собственици от сградата – всичко набързо подписа и продаде имотите си в тази сграда. Останахме аз и дъщерята на Веска Меджидиева до мен с така, нареченото заведение „Брилянтин”, което май вече не е съвсем нейно, и още двама-трима инат собственици.
След като свърши акцията по „убеждаване” да си продам имота, която неизвестно защо съвпадна със спирането на парите от еврофондовете – започна следващия рекет – да си дам имота на добре сложения „бизнесмен” Борис Б. и някакво акционерно дружество под наем – за ведомствено барче! Докато ме „убеждаваха” да продам имота си, намиращият се наемател в него избяга, уплашен от Нещо!
Подписах с друг наемател – младо семейство, работливи хора. И не мина и ден и ми позвъни добре сложения „бизнесмен”, за да ми търси сметка, защо аджеба не съм си дала имота на неговото акционерно дружество под наем! Обеща ми сериозно да си „влошим” отношенията даже…
Загубих търпение и отворих системата ДАКСИ – името на този добре сложен мъж не фигурираше никъде като член на фирма, даже в съдружие. Отидох до портиера на сградата и попитах какъв е този „бизнесмен” – човекът, явно разбра за кого става дума, но вдигна рамене, за по-безопасно и здравословно и не отрони и дума!
В общината витаеше официално становище, че най-богатият българин е изкупил сградата. В обществото витае и друго настроение, че този най-богат българин е близък с премиера и президента едновременно… Т. е. Недосегаем и от хората, на които не бива да се отказва…
Само че мен не са ме съдили за подозрение в убийството на премиера Андрей Луканов – не съм разпитвана в Копривщица и някак не успях да се изплаша колкото бившите ми съкооператори, за да си продам веднага имота.
В България е най-лесно да убиеш човек. Лесно е и да взривиш колата му. Всичко свързано с изпращането на ближния в небитието е лесно. И най-важното – недоказуемо и ненаказуемо. Само дето се плаща.
Не съм човек, който е алчен – този имот ми е единствен. Той е пенсията ми, след като бях принудена да работя до 1989 година повече на хонорар за различни издания. Затова е от дядо си знам, че имот не се продава. Човек пенсията преотстъпва ли си, продава ли си?
Та по тази причина искам да ме подслушват. За по-сигурно. Вярно е, че покрай разговорите ми с близки и приятели ще научат къде и кога най-изгодно какво може да се купи – за зимата например.
Имам и приятели, с които доста нецензурно говорим за някои публични личности, но както се казва – без социален отдушник не може.
Ако съгласят да ме подслушват шефовете на момчетата със слушалките ще чуят интересни случки на сменени в последния момент съдии по интересни дела, ще научат за откраднати имоти с фалшиви пълномощни, ще разбират как действащ депутат казва на гражданин: „Вие знаете ли кой съм аз?” Обещавам да бъде интересно, но не като при Бареков.
Ако не друго – поне на слушащите разговорите ми ще им е интересно. Гаранция. А пък аз ще имам черно на бяло разговорите за заплахи от онзи добре сложен „бизнесмен”, когото всички познават, но никой не е чувал за него. И освен всичко е научен добре да се облича – марково. С какво може такъв „бизнесмен” да ви стане симпатичен: питате го каква е професията му, кой е, къде работи както какъв разговаря за продажба на имота Ви и единствено: „Имам много професии”! Ех, къде са да чуят Илф и Петров!
Ако от службата за борба с престъпността искат за чуят за рекет – ще го получат във вид на записи. Ако искат недосегаемост на един от най-богатите българи до най-високо поставените в държавната йерархия мъже – и това ще получат. Ако искат да научат как и с какви пари се купува огромна, стабилна сграда в баш центъра на София – ще е много интересно на момчетата със слушалките да разберат.
Преди време, когато казах, че мечтая да имам големи доходи и да плащам високи данъци – някои хора ме гледаха като сериозно болна. Сега искам да ме подслушват. Знам, че е скъпо, знам, че отнема ресурси и време, но единственото, което мога да гарантирам е, че ще е интересно това, което ще чуят.
Като бяхме ученици ни учеха, че богатството осакатява. Гледах някои дечица на видни комунисти и не видях в тях и сянка от осакатяване. Сега пак се оглеждам – е, няма и няма! Околовръст – хем богати, хем – здрави! Явно са ни заблуждавали за осакатяването.
Днес важи правилото – имаш депутат – нямаш проблем. Това също не сме го учили, ново е, от последните години. Днес има и една друга реалност – в други държави инвестират в икономиката – у нас инвестират в съдии, прокурори, депутати. Въпрос на избор е. И на оцеляване. Нямаше го в учебниците.
И още нещо го има у нас, което другите народи нямат: едно се обещава, друго се говори, трето се тръби и нищо не се изпълнява. От тази особеност българинът сеп ромени и стана някак тъжен и замислен. И хуманитарни помощи не го радват даже… Да не говорим за пратени пенсионери на море, или нисък ръст на инфлация…
Как се живее с тъжни хора? Трудно. Мъчително трудно. Накъдето и да се обърне човек: все лакардии, за разпиляване на тъгата у българина. Или някакъв Куйович, набеден за наркотрафикант го осъждат за показан среден пръст, или откраднал милиони от „Топлофикация” се жалва, че е без работа и го съдят бавно…
Много са начините да се внесе веселба в тъжната българска душа. Последният начин бе, като спряха на премиера лифта във въздуха и вися там близо час. На никого не му стана весело. Даже ни се скараха, че не се коментира правилно инцидента.
Като не стана с лакардии – обърнаха страницата и пребиха журналист – ей така, за да имат другите едно наум. Но като гледам – много наум се насъбраха и човек може да се изтърве да говори… С най-добри намерения. За добри намерения също бият…
Затова искам да ме подслушват. Няма да се оплаквам, ще предупредя близки и приятели, за да е честно и да не се изненадват… Дано не ме отхвърлят.
Люба Манолова