Моето раждане. Историята на Мириам

Здравейте момичета! Ето ме и мен завърнала се .

Първо да Ви благодаря сърдечно за прекрасните пожелания към мен и Йосиф!!! Да Ви се връща тъпкано. Поздравления на мамите родили своите съкровища докато ме нямаше, да са ви живи и здрави бебенцата, да ви радват много и да растат щастливи и силни под любящите ви

грижи!

Ето го моето раждане:

Следобеда на 27.08. прекарах тихо, бях сама в стая, не пуснах телевизора, а се помолих и предадох всичко в ръцете на Бога.

Подготвих се психически и записах всичко в тетрадката, в която пиша писма до децата ми, та това беше първото писмо до моя син Йосиф.

Привечер настаниха друга мама, с която си спретнахме много приятен лаф, а след това спах като къпана може би заради увереността, че ми е за последно с големия корем.

На ранина ме преместиха в интензивна стая, уводниха ме със системи и ме подготвиха за секциото.

Докторът искаше пълна упойка заради възможността да има изненади, които да удължат процедурата, но я подкупих с доброто си настроение, анестезиоложката също.

Имахме 6 неуспешни опита за поставяне на спинал.

Анестезоложката се притесни още на третия опит, попита ме какво чувствам, а аз през смях и казах, че е нещо като садо-мазо оргазъм в костите… смяхме се и атмосферата се поразчупи.

Докато ме бодяха не спрях да говоря и да уверявам всички, че с още малко търпение ще се получи, на 6 опит анестезиоложката каза, че ме боде за последно, помолих да опитаме още веднъж в седнало положение и работата стана.

Отцепих се от кръста на долу, но явно бях на ръба на упойката защото през цялото време чувствах докосванията на скалпела дори, но без болка.

Докторът бързаше защото ми е трето секцио и очакваше изненади.

Оказа се, че имам шев с нерезурбиращи конци, които трябваше да се почистят, голямо дърпане стана, по едно време си мислех, че ще падна от масата.

Докторката която ме режеше беше супер готина от първия път като я видях и имах спокойна увереност за нея, шегувахме се през цялото време, като ми сряза матката околоплодните течности пръснаха навсякъде и докторите цопаха до края в тях.

Скочиха ми силно на корема за да изтласкат бебо, след миг го видях над белия чаршаф.

Благословен, който иде в Господнето Име!

Беше красив, червен покрит с бял мекониум, изплака веднага после съвсем непринудено се изпика върху мен.

Една сестра – каза Йосиф напика Мария и всички се смяхме, видях любимият да избърсва сълзите си от страни.

След минута ми го подадоха, но бях в системи и не можех да го гушна, целувах го и го миришех, това беше моето дълго очаквано момче.

Мъжът ми забрави всички уговорки и хукна след бебето, докторът ме заши внимателно и след 15 минути бях в интензивната стая.

Всички от санитарката до хирурга бяха чудесни, наляха ме с обезболяващи, до вечерта можех да седя, чаках си сина с нетърпение и с надежда да го закърмя по бързо, но в България не може да е само торта, трябва някой да опъца атмосферата…

Донесоха детето на колежката по легло, тя беше абсолютно неадекватна, но моето не.

Питам къде е и сестрата ми отговаря в кувьоз и на системи… направо ми замириса на проблем.

Йосиф е в кувьоз и на системи… тревогата нахлу в мен и рабрах, че изпитанието ми предстои.

Поне 10 пъти помолих някой от детско отделение да дойде за да ми каже какво му има на момчето ми.

Накрая дойде сърдита докторка, намръщена и зла и през зъби процеди, че детето „простенвало” останалото не беше дори логично, за мен беше ясно, че ме баламосва със сложните си термини зад които се криеше.

Изчаках смяната на екипите и пак поисках да се видя с докторката, тя ми каза, че било нещо като презастраховане…

Аз на болка търпя и дискомфорт не ме плаши, но за детето си човек отрепвам. Направих си равносметка, че така или иначе не мога да стана и да се погрижа подобаващо за детето, благослових го, предадох тревогите си на моя Бог и го помолих със силата на цялото си горещо сърце да се погрижи за рожбата ми.

На сутринта в 5 бях първа пушка до вратата да си видя сина.

Докторката се беше сменила, „кобрата” си беше отишла и на смяна беше завеждащата детско отделение.

Оказа се много готина докторка, съгласи се да го извади от кувьоза да го закърмя и го включи на някакъв апарат да се провери сатурацията на дробовете, която се оказа чудесна, съвсем в норми.

Детето засука добре и докторката ми обеща на другия ден да му махнат и системата.

В този първи ден след секциото прекарах 7 пъти по 1.30 часа в бокса за кърмене при детенцето си и се уверих, че той е здрав, дишаше спокойно и се хранеше добре.

Трябваше ми малко време за да разбера каква е системата в детското отделение.

В бокса за кърмене отивах първа и си тръгвах последна, когато минаваше някоя намръщена сестра се старалузвах по стола за да не ме изгонят.

Срещу мен на няколко педи разстояние седеше стъклената преграда, която ме разделяше от стаята с кувьозите от където набързо излязохме(слава на Бога!).

Тази стая още ме гони в кошмарите ми и ми се иска да я забравя, но съвсем ясно виждам малките врабчета, наредени в кувьози, които разбиха сърцето ми.

Недоносени, изоставени, жални, най-малкото беше 800 грама, родено в 6 ти месец и живо против всички медицински правила. Имаше едно 1.150гр пак в 6-ти месец родено, с чиято майка се запознах, майка с огромни сенки под очите, изморена, уплашена всеки ден чакаше да разбере дали рожбата и е тръгнала към живота. И колко още малки рошави врабчета, мургави, никому не нужни с незнайни за мен истории и съдби. А врабчетата

се вкопчваха в живота с жажда, поемаха огромните каучукови биби с големи дупки и млякото се изливаше за по малко от минутка в телцата им.

Нямаше кой да ги уригне, никой не ги гушкаше, нямаше потупвания по гръбчето и често повръщаха.

Скоро забелязах, че косите им са големи и рошави (някои живееха там с месеци по телата им не личеше, че са големи само косите им растяха), но отстрани над ушите всички бяха плешиви… от лейкопласта, който придържа системата, същият бива отстраняван с бързо движение от сестрите и върху него остава повечето от косата на малчовците. Наблюдавах как сестрата сменя системата на бебето срещу, мен то отвори

широко очи, малкото му личице се изкриви в болезнена гримаса, отвори широко уста за рев, но глас нямаше само изпъшка, беше пресипнало от рев.

Моето момче също имаше система на главата и знаех, че с нея ще бъде свалена и косата му и това не ме ядосваше толкова колкото мисълта, че всичко това му се случва заради навика на някоя „кобра” да пуска ненужни пътеки по Здравната каса за да се снабди с лекарства ли, с пари ли не знам.

Свободното ми време минаваше в тътрене по трите дълги коридора, които ме деляха от ВИП стаята ми.

Колко смешно, уж ВИП, уж идеята е да си починеш комфортно и да се възстановиш, а аз си мечтаех да кърмя Йосиф на прекрасния мек бял диван, между меките възглавници.

Кърменето в бокса (там стоят болни бебета най- често вързани за система, което не позволяваше карането им по стаите) се разрешаваше на 3 часа.

С останалите мами чакахме в коридора да ни разрешат да влезем при децата си.

Случваше се да стоим прави в коридора по 1.30 часа, защото сестрите не успяваха да обгрижат бързо всички бебета и после да бързаме много, защото иде време за следващото кърмене… пред нас на вратата стоеше плакат с надпис „Да помогнем на майката да кърми”…

В смяната на „кобрата ” никой не смееше да пита какво и защо, но аз бързо забелязах, че редовно се изписват странни лечения без обяснения и на всичките 6 бебета им вървяха системи с глюкоза… какво лечение само…

Системите или вървяха бързо и бебетата бяха като надрусани, съответно не искаха да кърмят или спираше и те пищяха гладни.

Помолих една сестра да види системата на Йосиф, която въобще не вървеше и тя ми съобщи, че той бил виновен защото мърдал и трябвало да му се залепят ръцете с лейкопласт за тялото…

След второто кърмене се върнах в стаята си и вих като вълк.

Мисълта, че за бебето ми, малкото ми беззащитно момче се грижат хора, които не го обичат, хора на, които нямам доверие ме ужасяваше.

Виках към Бога, че ако на следващият ден не му махнат системата и не ми дадат да се грижа за него в стаята си, си хващам детето и си отивам.

Нощта ми беше дълга и мъчна.

Кръста ме болеше ужасно от неудобния стол в бокса, на който се крепях целия ден, но духът ми беше повече ранен, в съня ми бродеха малките врабчета.

Това, което видях ми беше в повече, не можех да го преглътна, не можех и да го забравя, а ми се искаше. Моите сълзи и молитвите ми не стигат нещо в техния живот да се промени. Виках към Бога и го молех да ми покаже нещо хубаво на това място пълно с болка, с болести и с наранени майчини сърца.

В следващите дни Бог ми показа едно малко слабо момиче от екипа на завеждащата отделение, която се грижеше с любов за бебетата, една сестра, която поставяше абокатите толкова бързо и сръчно, че бебетата само измрънкваха и продължаваха да спят, една висока кокалеста сестра, която хранеше малките душици и им говореше с дрезгав глас и с нежност, също и завеждащата отделението беше много готина и според

мен добър специалист, но нямаше власт над лекарите в другите смени.

На другия ден на ранина се запътих към бокса и с ужас видях, че „кобрата” е на смяна.

На кърменето в 5 беше много заета за да има време за мен, в 9 ме помоли да изчакам, аз чаках в бокса до 12, поне се нагушкахме с Йосиф, а в 12 се разрази ужасен скандал защото тя разбра, че без отговор няма да мине.

След всички крясъци, че оспорвам лекарското и мнение се оказа, че синът ми е на система защото се е родил 17 дни преди термина и е ужасно тежък и над нормата 4.370, трябвало да се свали наднорменото тегло за да се чувства детето добре…

Отказа да го свали от системата, обяви,че детето ми било „много болно” и ако искам да го кърмя ще идвам в бокса…

Това направо ме смая.

След като не постигнах нищо с доброто си държание и огромните усилия да се владея и да не прибягна към ръкопашен бой, прибягнах до варианта, който си бях поставила като краен: още в бокса се обадих на мъжа ми и през сълзи му казах какво става. Това ми беше краен вариант, защото той е див и щурав, когато става въпрос за децата няма никакви задръжки. Какво да говорим за малкото му момче, което той чака с трепет 12

години…

След половин час беше в болницата, като ме видя направо почервеня, гушна ме и ми обеща всичко да бъде наред.

Беше станало 3 часа и отидох да кърмя Йосиф.

По едно време виждам „кобрата” да се приближава с огромна фалшива мазна усмивка.

Фокусирах си погледа, викам си явно бъркам нещо, но тя идва до мен и ми казва: ”Колко хубаво се храни Йосиф, той вече е напълно здрав… разпореждам се да му свалят системата и да го докарат до стаята ви за да го види мъжа ви…”

Направо щях да падна от стола…

Бързам към стаята и питам мъжо как е постигнал тази победа, а той ми вика не може с долни хора да се общува интелигентно, трябва да им слезеш на нивото.

Така и не разбрах как мъжо извоюва тази победа, но аз получих сина си и в следващите дни се гушкахме и кърмехме постоянно за да наваксаме пропуснатото време.

От цялата история позитива беше, че бях най-добре раздвиженото секцио, покрай тревогите ми за Йосиф забравих и операции и болки.

На 4 ден ми махнаха конците и си тръгнах.

Имах едно чудесно раждане за което се постараха др. Михайлова и целият и екип жалко, че в България винаги се намира по някоя стара комунистическа „кобра”, която да осере доброто ти преживяване и да изпита вярата ти.

Сега Йосиф спи кротко до мен, малкото му чипо носле се е сгушило между големите сочни бузи. Ще го захапя това момче, ей казвам ви, ще го захапя.

Кърмих го в 4, а сега е 7, не можах да заспя защото в мен се върна спомена за онези дни и за малките рошави, плешиви врабчета в кувьозите.

Изпратил за печат:

Владимир Ангелов