МНОГО ПЪТ ТРЯБВА ДА ИЗМИНЕ ДЪРЖАВАТА ВИ, ЗА ДА ИСКА ДЯДО ВАЗОВ ПАК ДА ГО ВЪРНАТ ТУК. ТАЗИ ДУША НЕ ИСКА ДА СЕ РОДИ ПАК ТУК
Ангел Ханс, чрез Вергиния Мартева:
„…Сега ще ви разкажа за дядо Вазов.
Поканиха всички писатели от световна величина. Между тях бяха поканени и двама българи – духовете на двамата българи Иван Вазов и Елин Пелин. Можете ли да си представите къде бяха седнали, когато ги поканиха? На най-задния ред. Двамата: Елин Пелин почти не се виждаше, а дядо Вазов седеше с наведена глава и кършеше ръце, облечен изключително прилично. Тогава един от ангелите гледаше отстрани и каза: „Защо вие двамата там светите далеч в ъгъла? Защо не се обаждате за онова, което обсъждаме? Елате на предния ред!” Елин Пелин не рече нищо, а дядо Вазов отвърна: „Кой съм аз? Кой съм аз, за да мога да дам съвет за Новата Библия? Кой съм аз, та да поуча Господ как да живеят другите? Дори със слово не бих си позволил да давам съвети на Бог как се пише Библия! Да, той иска нашата помощ чрез вас, но аз се чувствам недостоен. Нека онези, които са достойните, те да кажат. Аз съм грешник.”
Тогава ангелът го попита:
– А защо седиш и светиш там накрая? Ако беше толкова грешник, защо светиш и аз те забелязах отдалеч?
– Светя ли? – отговори дядо Вазов. – Не, косата ми е бяла.
Тогава всички станаха. Най-великите умове на този свят в литературата – Лев Толстой стана първи, всички станаха след него и казаха: „Защо не беше още жив!” Ръкопляскаха, а дядо Вазов пак си седна на последния ред.
Така светят великите хора. Те винаги се виждат дори и най-отзад как светят сами. По светенето ще ги познаете.
Трябваше да ви го разкажа отдавна този случай. Той е факт. Дядо Вазов бе взет горе с всички човешки свои грешки. Пак казвам: светците не се измерват с човешките грешки, защото всеки един воин на Светлината по същността си също е грешник, иначе нямаше да е воин, а ще е примирен служител Господен. Господ не обича примирените. Различно е, казах ви, смирение от примирение.
…
… Дядо Вазов … бил е заобиколен от много глупаци. От много ниска енергия. Дори сред интелектуалците, с които се е събирал, не е имало човек, който да му е съзвучен /като ниво/. Той е бил на толкова високо ниво, че не можел да говори „нормално“. Винаги е говорел с патос, литературно, винаги е бил много особен. Като хванел думата, не можели да го спрат. Той създавал дискомфорт в околните, но всички са искали от него съвет. В същото време и имал огромна отговорност към държава, към род, към всяко нещо, с което се е захващал… Питай него колко неиздадени неща има. Колко неща е късал и хвърлял по кошчетата. След смъртта му ги събират в разни фондове. Знаеш ли колко неиздадени разкази, колко провалени книги! Много! Няма писател, който да не притежава такива неща…
… Той има бавна и „протяжна“ походка, никога не бърза. Аз съм го виждал. Винаги е добре облечен, спретнат. Винаги галантен, с шапка. И учтив към хората. Като политик бе с остър език. Иначе бе скромен. И винаги влюбен – в нещо, в някого. Целият му живот бе свързан с любовта, с мира, с разбирателството, не беше конфликтна личност. Няма такъв корифей!…
…Много път трябва да измине държавата ви, за да иска той пак да го върнат при вас. Тази душа не иска да се роди пак тук.“
Из книгата на Васил Пекунов „Роялът на Ангела. Аз пожелах да говоря с вас“