„Много олигофрени и дегенерати има в Пловдив”
С такъв девиз, според някои сюрреалистичен, според други – обиден и скандален, всъщност не показвам ли специалното си отношение към решилите да ме подкрепят? А защо независим? Защото място сред съветниците ( избираемо, в партийните листи) струва 150 хиляди – допреди няколко години в лева, а сега вече в евро. Нали се стремим се към тази обща валута. Силно приближава ( или по-точно преполовява) депутатската тарифа. Осигуряват ги спонсори и ако са недоверчиви или суетни, “зарязват бизнеса’ и влизат в политиката директно, без посредници. На последните местни избори Пловдив би рекордите по брой на кандитите – коментираха това с интереси в строителния бранш. Парите се избиват, дори със 100 на 100 печалба отгоре . Но моята цел е идеалистична – да докажа наистина колко много олигофрени и дегенерати има в Пловдив. Възразяват ми, че навсякъде ги има. Да, но тук са най-много, най-големите и най-пикантните, както се казва. Ще да е от някакво лъчение, радиоактивно може би, науката да го изследва. Огромната част от тях не са освидетелствани, разбира се. И са известни хора, национално значими фигури или местни знаменитости. От всички браншове или, ако повече ви харесва, сфери – кръглото по би им отивало. Затова не искайте от мен да ги изброявам – по съображения от правен характер. Спестявам си най-малко 100-те съдебни дела за обида. Който познава някои от тях по-отблизо, не се нуждае от убеждаване. Зевзешки ще се съгласи: “По-умните заминаха за София”.
Откъде ми дойде идеята да се кандидатирам с такъв предизборен девиз?
От плаката на един от мераклийте за кмет на Район Централен през 2007 година, Люблян Събев от БСП – оттам той призоваваше: “Да живеем съвременно в древния център.” Ама, чакай бе, другарче. Пловдив вече е земеделски център. Вярно , някога е бил нещо. Все още е вторият град, но само по брой на населението, а не и по качество му. И аз преработих така посланието, което ще ми бъде второ, или алтернативно и поддържащо, ако се изразим по-модерно: “Да живеем съвременно в земеделския център.” Благодарих на Люблян Събев за идеята лично. Признателен съм и на местни политици от БСП (Александър Константинов, например), които преди да дойде тяхната партия на власт твърдяха, че обичаният град е около средата ( в случая не златна) на класациите по икономическо развитие за регионалните центрове, някои вече напълно “северо -западнали.” ( В това състояние са повечето райони.) Оттогава започнах да следя тези рейтинги – и ако има промяна за Пловдив, тя е само към по-зле. Как беше съсипана иначе добрата икономика на втория град? От голямо значение е май и че беше “синя столица” – а с политическа подкрепа ( и на съдебната власт) всичко е постижимо. Но така се случи навсякъде – къде по-голямо, къде по-малко все си беше ограбване. Първо, на червените се паднаха банките, а на после на сините – приватизацията на държавните предприятия. ( За това обмислям книга, за която все няма време: ”СДС и вестник “Демокрация” – поглед отвътре”, умишлено е търсена прилика с “КГБ – поглед отвътре” на Олег Гордиевски. Неизвестни факти за известни сини лидери. Шоъто ще бъде голямо, уверявям ви.) За представители на бизнеса в Пловдив се обявяват рентиери на сгради, построени във времето на строителния бум, хотелиери, които нямат умствени способности за нищо по-сложно, печатари. Още едно доказателство, че е земеделски център, е че основно работят фирмите за колбаси и въобще селскостопанска продукция. “Показател”, както се казва, е и голямата безработица. По 50 дори и 100 кандидати дори и за най-непрестижната работа. Затова и местата в общинските и държавни фирми и институции “по правило“ не се обявяват никъде и назначенията стават “под масата” като израз на особено уважение към покровителя на кандидата. И това ако не е провинциализъм.
На работните места политиците гледат от една страна като на трофей, но от друга – партийте нямат такова значение, колкото шуро-баджанащината и общественото положение.
Зная, че икономистите ще опровергаят анализите ми. Но да го приемем за нормално: икономиката ни като наука не е мръднала значително напред от времето, когато не беше наука – преди 21 години. Тя продължава със слугинството за властта.
Дойде ред и на културата. През лятото на пешеходната улица подканяха минувачите да се подпишат за запазване на Пловдивската опера в пълния й състав. Отказах с думите: “А защо му е на един земеделски център опера?” ( Тук всеки прави асоциация с поговорката: “На гол корем чифте пищови”.) Не мога да подмина и Пловдивските културни деятели, “устроени” на синекури като коне на яслите. Обикновено в къщи – паметници на културата. Наблюдавайки ги от много внимателно, измислих си афоризма: “ Защо не съм Пишурката, ама в Пловдив?”( Кръстю, имам пред вид, увековечен от Христо Ботев.) Защото тук са едни от големите пишурковци. Двама университетски преподаватели подобно на ритуалчици непрекъснато представят нови книги, с което искат да покажат, че тук кипи от литературен живот. А годишно се отчита “литеатурната продукция”, обърнете внимание на израза. Спори се неофициално “кой е най-великият”. Смешно, нали? А аз насериозно ще обявя такъв конкурс – с парична стойност от 1000 лв., ако не намеря спонсор на събитието ( преди се наричаха мероприятия). Има и наколко добри писатели, но не зная дали споменаването им в такова есе ще е реклама за тях – добра или лоша. ( Казвам есе, не за да се сравнявам с майсторите в жанра и в света, и български, а като самоирония – в стила на Атанас Далчевата сентенция: “ Есето е като прасето“. То се приема като обида.) И понеже не разбирам от изобразително изкуство, признавам си, доверявам се на специалистите, че Пловдив все още има талантливи художници. С изключение на един вестник, другите медии останали с по-няколко човека гечинят ( или гечидисват), защо да не използваме тази изразителна простонародна дума от турски произход , тя означава: прехранват се едва, успяват трудно. Но и този вестник със самочувствие на многотиражен, често бива наричан умалително: името му на известна наша река, завършващо на -ца, става рекичка, на -чка. Дори има една телевизийка, в която си плащат, за да работят там. Пропуснах ли държавните телевизия и радио? В тях отдавна не е пипнато нищо. Телевизията се управлява все още от “кадър“ на СДС. Въртят се едни и същи записани културни предавания, оргиналните също приличат на повтаряни многократно.
Казвал съм на един от често появяващите се в тях народната поговорка: “Не е луд, който яде зелника, луд е който му го дава.“
Преди парламентарните избори-2009 г. на фасадата на РТВЦ-то беше изографисано стихотворението „Добрите писма“ на Валери Петров. Защо точно от него, макар че има и други български поети, не по-малко популярни? И за кого добри? Най-вече за работещите там. Отделна тема са издателствата, т.е. те заслужават специално внимание. Затова тук няма да я отваряме, а само ще кажа за панаирджийската им инициатива „Пловдив чете“ – под надслов: „Днес ти прочете ли две страници?“. Ами простата аритметика показва, че това прави 720 страници на година, или 1 до 2 книги на година, а за цял живот – от 50 до 100 книги. Никак не е много. Пловдив се опитва да експлоатира историческото си минало. ( Индиректната цел на това е благоприятно отражение върху туризма.) Но всичко се прави по възможно най-глупавия начин. Например, над Римския стадион на Джумаята стърчи нависко паметника на Филип Македонски – безвкусно и кичозно смесване на епохите. Статуята бива наричана иронично Сервитьора. За да допусне построяването на монумента един бивш управник е взел 200 000 евро, твърде скромна сума за неговата иначе пословична алчност. От други тайни сделки той стана супермилионер, в смисъл не само с един милион.
Всъщност, няма да се кандидатирам за независим съветник на местните избори в Пловдив. И отстъпвам посланията, и първото, и ревзевното, на който желае.
Съвсем безкористно и напълно безплатно. Не съм ги патентовал. Всичко беше само една Новогодишна шега. ( Както има и Първоаприлски.) По би отивало за случая да кажем Новогодишна фантазия. Но желанието ми е само както има почетни граждани на Пловдив, мен пък да ме обяват за нещо, което е да противополжно на това – Мразен гражданин. Ще го приема като изключително голямо признание и най-висока чест.
Евгени Христов