МИНАВА ЛИ ТИ НЯКОГА ПРЕЗ УМ, ЧЕ ЛЮБОВТА Е НЯКОЙ, КОЙТО НИКОГА НЕ ИДВА?

Не е самотно, даже никак, когато гълъбче потропва по стъклото.
Трохичката в дланта ми се проточва, конец раздиплен от жилетката на лятото.
По улеите под клепачите се спускат миговете, в които и без теб живях.
Дали ме виждаш някъде от там, където си се свил на топка?
Минава ли ти някога през ум, че любовта е някой, който никога не идва?
Не подозираш, че те чакам.
Не бъркам пътя, за да свърна по пътеката ти.
Децата в нас умряха, когато кипналата миризма на прегоряло мляко отлетя
и се роди на възрастта каймака.
Как хладнокръвно престанахме да се очакваме!
Закоравяло е самообладанието ни да сме ръждивите пирони на бита,
от който не потеглят тиквени каляски,
нито белите коне бозаят в долините на гърдите ми.
И принцовете са яхниени, както принцесите с подути устни осребряват свободата си.
Минава ли ти някога през ум, че любовта е някой, който пристига винаги, когато теб те няма?
Дали ме зърваш понякога, докато отхапваш ябълката,
докато врабче се втурне срещу стъклото на автомобила ти,
докато децата ти извикат „Мразя те!“, защото не си спрял на стрелбището,
докато от жена ти се носи мирис на пепел,
а пепелта от рози е погребана във джобчето на ризата ти,
вляво,
там, където сърцето е изстинало…
Защо от любовта не помним нищо.
Освен копнежа по други светове, които не ни искат.
Които са ни отредени едва когато ще започнем всичко отначало.
И може никога да не се познаем.
Дали понякога за миг се сепваш, че още не съм спряла за да те измисля?
Като монета търкулва се съдбата и шмугнала се под петата на любовта –
ези се пише, а тура се пада –
за онзи, който никога не идва.

Веселина Томова