Милиционерски мишки и шушумишки
Ченгетата трябва да обявят ценоразпис за интервюта. Какъвто вече имат бившите митничари. Защото в голямата медийната приказка полицията се превръща в лошия и тъп герой. С когото няма друг нормален начин да се разбереш, освен да му платиш хонорар.
Безследно изчезналият по време на отпуска Пурата поиска 5000 лева от Дарик за 30-минутно интервю. В което може би няма нищо лошо. Комерсиален в момента човек взема пари, за да разкаже история. Това не е някаква нова алчност. А заплащане, въведено на много по-добре развити от българския медийни пазари. На тях е нормално да се инвестира в история или снимка, които ще спечелят от вложението с добавената стойност на рекламите и корпоративния имидж. Най-скъпите примери са ексклузивните права за сватби и бебета. Анджелина Джоли и Брад Пит спечелиха от първите кадри на новородените си деца общо 15 млн. долара. Най-интересната бг-сделка, но без обявена сума, е четвъртата венчавка на Миглена Ангелова-Чакракчиева. Която завърши с пребит фотограф от неплатила си медия.
В случая „Пурата” проблемът не е в митничарската му култура на искане. А в стоката, която предлага. За 5000 лева той продава разказа „Как прекарах отпуската си през двете седмици, в които ме търсиха, а батерията на телефона ми беше паднала”. Може и да е самата истина, но аудиторията няма да купи този продукт заради достоверността му. Затова и няма смисъл в него да се инвестира. Още повече, че правата не са ексклузивни. Същата история се е промоцирала безплатно, преди да й бъде сложен етикет с цена. За купувача медийната търговия с Пурата е рискована като другия му бизнес с коли на старо. В който се посочва марка и модел втора употреба, посредникът я доставя, но не гарантира на клиента, че двигателят ще работи правилно. Сделката може и да не е перфектната. Но по-важното е, че има възможност за договор. За какъвто полицията отказва да преговаря.
Всеки дефицит предполага повишено търсене и спекула. Нейното малко име този път е Пурата. А липсващият доставчик както винаги са ченгетата. Те би трябвало да имат монопола на достоверността, но се крият като информационни мишки. Дори не поставят финансови условия, за да обяснят защо един човек, без значение от прякора, се издирва две седмици. И когато се появи, го питат само: Добре ли си почина, удари ли нещо на морето? Ако трябва, ще си платим, но искаме да знаем в коя графа на полицейската статистика попада този човек. При Ангел Бончев и жена му. Или при безследно изчезналите по време на отпуска. Няма да дадем пари обаче за любимата приказка на ченгетата – всичко е добре, когато завършва добре, макар и с няколко отрязани пръста.
Случаят е приключен, отиваме да се наспим. Ако ченгетата се държат като мишки, то големите им политически шефове имат поведение на шушумишки. Министърът им Мишо Миков разсъждава безплатно за възможни етнически конфликти. Това би трябвало да му е тема за разговор, ако в него се говори за балкански наемен убиец на наша територия. Който би създал съвсем реално напрежение. На подозренията на сръбската преса, че такъв, свързан с взривяването на хърватски журналист, е в България – МВР отговори със скудоумие. Да, идвал е преди няколко години, но наскоро не се е появявал. Случаят е приключен, пак отиваме да спим.
Въпреки че заподозрян за убийство, който минава митница с истинска самоличност, може да е само бивш милиционер. Защото сериозните бандити не се занимават с глупости. Граничната справка изглежда още по-безумна, сравнена с работата на хърватските ченгета. За седмица те успяха да разследват това убийство и да хванат част от извършителите. Взривяването на Иво Пуканич, което рискува да отложи сроковете на Хърватия за членство в ЕС, можеше да бъде замазано по балкански. С арест на първите случайни бандити, които, докато докажат невинност – страната им вече ще е в Европа. Но ченгетата убедиха, че са хванали правилните хора с публичност на детайли от работата си. Включително показвайки записи на охранителни камери. Без за да искат пари за телевизионни права. И без да се притесняват от издаване на следствена тайна.
По същото време на бг-милицията й бяха нужни часове да разкрие самоубийство, два дни да намери предсмъртно писмо, три седмици да не го публикува и години, за да убеди, че си е свършила работата. За последната проза на Ахмед Емин медиите биха платили добре, ако ченгетата обявят търг с наддаване. Майната му, че информацията наистина струва пари, но полицейският бюлетин би трябвало да е безплатен. Нека го комерсиализираме, ако от това нещата станат малко по-ясно. Иначе мишките и шушумишките ще продължат да мълчат при всеки провал на разследвано убийство или отвличане. И да разкриват само самоубийците и похитителите на селски кокошки.
Калин Руменов
В. “Новинар”